Моят духовен живот през Средновековието – есета
Мариана Костова, 9б клас
През XI – XII век най-многобройни от групата на духовниците сме селските свещеници и монасите. Селските свещеници често сме полуграмотни и малко се отличаваме от селяните по начин на живот, но сме доволни от живота си . Монасите обикновено обитават манастирите, които са едни от най-добре уредените стопанства през този период в Европа. Зад стените на манастирите повечето монаси се занимават с преписване на книги. По този начин манастирите се превръщат в значителни културни центрове, които съхраняват и развиват християнската книжнина и литература. Така запазват делото си за бъдещите монаси и поколения. Но има и такива монаси, които се отдават на разгулен и охолен живот. В някои от манастирите – противно на християнското учение за въздържание от земни удоволоствия – дневното меню на монасите се състои от множество богати ястия. Манастирите могат да си го позволят, ограбвайки труда на зависимите от тях селяни. Някои от монаисте обличат ризници и вземат мечове, за да участват в сражения или кръстоносни походи. Отделни монаси пък не се свенят да търгуват с лъжливи християнски реликви, като части от мощи, парченца от кръста, на който е разпънат Христос, капки от млякото на Богородица и др. Въпреки това групата на образованите духовници и монаси има основната заслуга да поддържа грамотността и да развива европейската книжовна култура.
Паството се опитва упорито да въведе дисциплина сред нас, Божите слуги на земята и да ни отдели от останалите човешки групи. Ние, духовниците, започваме да се обличаме по различен начин, като типът на облеклото ни зависи от региона или манастира, в който живеем. Забранено ни е да се женим и да създаваме семейство. Като наш особен белег се налага и т.нар. тонзура – на гтемето на главите ни се очертава кръгло петно, което се остригва до кожа.
Катерина Костова, 9а клас
Ако си мислите,че да си рицар е лесно,то бързо мога да Ви разубедя! Толкова много задължения, а толкова малко свободно време. Освен това, не ни оставят и да си поживеем, ами още от 15 годишни ни взимат, за да ни обучават. Рицарят трябва да притежава толкова много добродетели : мъжество, вярност, щедрост, благоразумие, куртуазност, чувство за чест. Повярвайте ми, не е лесно да се усвоят.
Аз, като всеки рицар, обичам да ходя на лов. Това е едно от най-достойните занимания, но от друга страна изпитвам презрение към всякакъв вид физически труд. Та защо ми е ? Зависими от мен селяни, ме изхранват с данъците, които ми плащат. Живея в замък, който на практика е непревземаем. Първоначално животът в него бе твърде примитивен, но за щастие, с годините това се промени.
Дотук, всеки би си казал, че животът ми е рай, но дали наистина е така ?
Всеки ден трябва да прекарвам много часове, упражнявайки своите умения. Също така трябва да слушам обедната литургия, която повярвайте, не е особено интересна. Бронята, която нося е изключително тежка.
А тези рицарски турнири направо ме съсипват !
Те се водят с притъпени оръжия, но въпреки това често завършват с тежки наранявания или дори със смърт за някои от нас. Предпочитам да умра, докато защитавам дамата си, а не, докато се доказвам на зрителите !
Като споменах дама,аз дори не съм женен за нея, а за друга. Рядко успявам да зърна лицето й, но за нея ще дам и живота си !
А сега пожелайте ми късмет, защото утре започва следващият кръстоносен поход и добре си помислите дали още искате да станете рицар !
Ние, рицарите, сме най-многобройната група на средновековната аристокрация. За нас няма по-достойни занимания от войната и ловът. Живеем в замъци, издигани на недостъпни височини.
Бронята за нас е изключително важна. Сражаваме се облечени в броня. Под шлема и тежката броня на торса си носим стоманена ризница, която покрива почти цялото тяло. Носим също железни ръкавици, наколенки и приспособления за лактите. Тежестта на едни рицарски доспехи варира от 20 до 40 килограма. Ето защо ние се нуцдаем от помощник, наричан „оръженосец”. Често си устройваме двубои, наричани „лъжливи турнири”. Те се водят с притъпени оръжия. Една от основните защити на рицаря-конник е щитът, на който почти винаги е изобразен и гербът на рицаря или на неговия феодал.
Трябва задължително да имаме „дама на сърцето”. Не е необходимо това да е собствената ни съпруга. Доста често дори не зърваме лицето на дамите си. Някои от нас пишат поезия, в която възхваляват подвизите си и дамата на сърцето.
Ние оставяме ясна следа в историята с нашите походи и подвизи. Най-известният мит е този за Крал Артур и Рицарите на кръглата маса. Управляващи вълшебното кралство Логрия, техните най-известни подвизи са свързани с търсенето на Светия Граал и битките им с различни чудовища. Най-известните рицари от тези легенди са Ланселот от езерото, неговият Галахад, който е най-великият рицар, Сър Гауейн, Сър Пърсивал, Сър Пелинор, Зеленият рицар и злият Сър Мордрет.
Гергана Прешелкова, 9б клас
Аз бях смел рицар и живях достойно в моя замък заедно с моя предан кон Шедъл. Бях изключително смел и безстрашен рицар. Наричаха ме “черната стрела”. Този псевдоним го спечелих с чесно спечелени двубои. Нямах загуба в турнирите. Пробождах сърцата на противниците си с черното си копие. Всички ме мислеха за безмилостно чудовище, което няма чувства, не изпитва жалост, мъка, нито тъга-чувства присъщи за хората, но не и за мен. Аз всявах страх и ужас сред всички селяни и благородници. Всеки смяташе, че сърцето ми е превърнато в камък. Никой не ме познаваше и даже моето лице не бяха зървали. Разказваха се много истории за мен. Едни казваха, че лицето ми е изгризано от плъхове, други мислеха, че съм циклоп, а трети твърдяха, че изобщо нямам лице. Всички много грешаха. Един ден всички щяха да научат истината и този ден настъпи.
20 Юли 1033г. за пръв път от 10 години някой дойде в моя замък. Този някой беше принц Уилям. Той беше изпратен от краля на Англия, неговият баща, за да ме убие. Аз бях в кулата на замъка. Той ме намери и без да каже нито дума извади меча си и започнахме да се бием. След дълга схватка, той ме повали на земята и опря меча си до сърцето ми, както аз правех с моите противници преди да ги убия. Но вместо да ме убие, свали шлема ми, за да види лицето ми. Когато видя лицето ми той замръзна, тъй като очакваше да види някакво чудовище, а срещу него стоеше просто едно момиче.
Сигурно се питате как свършва моята история? Дали принца ме уби? Дали приказката ми свършва с щастлив край? Принц Уилям не ме уби, даже напротив, ние се оженихме и станахме бъдещите крал и кралица на Англия.
Пламена Бучкова, 9б клас
Ние рицарите сме хора на Средновековието. По това време обществото се делеше на молещи се, воюващи и работещи. Ние сме от групата на воюващите. Да кажем, че аз съм рицар… Ние изграждаме най-многобройната група на средновековната аристокрация. За мен достойни занимания са ловът и войната. Всички ние воюваме за нови земи и богатства, в същото време аз и всички останали рицари изпитваме презрение към физическия труд, селяните ни изхранват със своите данъци. Живея в замък и въпреки че, след XI в. в замъците ни прониква лукса, за да оцелеем ни помага нашето духовно мислене като увереността в самите нас, искреността, отговорността и т.н. Любимите ми оръжия са мечът, дългото копие и бойната секира, с които облечен в броня воювам за нови богатства. След известно време на всеки от нас му е необходим помощник- ,,оръженосец’’. Често се бием срещу други рицари и някои от тези двубои завършват със смърт. През XI в. се организират рицарски турнири. Повод за тях са сватби, победи и др. Към края на XII в. този спорт се превръща в състезание, където ние- рицарите преминаваме през различни препятствия. Много от нас участват в Кръстоносните походи и някои от нас така са намерили смъртта си. В тяхната епоха, под влиянието на възникналите тогава духовно-рицарски ордени, се затваря в наследствена аристокрация, осъзнаваща се като международен военен орден. Необходимо е да притежаваме физическа сила, храброст, хитрост. Освен това от нас се иска да държим на думата си, да притежаваме мъжественост, вярност, щедрост, благоразумие, изтънчена общителност и чувство за чест. Всички ние имаме ,,дама на сърцето’’ от благороден произход , която по правило не е нашата съпруга и, в чието име извършваме различни подвизи.
Теодора Лазарова, 9б клас
Из дневника на един рицар
Лятото на 1112г.
Аз съм представител на едно от трите съсловия, на които хората през Средновековието се делят. Аз съм рицар. Е, ако трябва да сме напълно точни, аз съм първата жена рицар. И може би единствената. Имам огромен замък и много зависими селяни, които работят за мен. Няма да отричам, че живея в охолство. Уменията ми с меча надхвърлят възможностите на много други рицари. Но най-ненадмината съм с лъка. Моя покровителка е Лейди Мина. Благодарение на нея станах рицар, благодарение на близките й отношения с Краля. Тя е моят сюзерен, човекът на който съм се заклела във вечна вярност и закрила.
Историята, която съм се заела да разкажа се случи неотдавна. Лейди Мина беше изпаднала в беда, от която щях да я спася, както винаги. Първо трябва да спомена съюза на Тримата. Те бяха известни в цялото кралство. Славеха се като храбри рицари и изкусни войни, надарени с куп добродетели като благородство, честност, щедрост и т.н. Но това бе само привидно. Истината бе, че те бяха злодеи, които тероризираха както собствените си поданици, така и чуждите. Всяваха смут дори в сред някои други представители на аристокрацията. Тъй като бяха едни от най-заможните всички ги намираха за очарователни. Тук е моментът да спомена техният лидер, от рода СА (това пишеше на герба му). Той бе наричан от всички Чаровния, защото…ами да кажем, че външният му вид олицетворяваше Чаровният принц от всяка приказка. Пълната истина бе, че беше просто един подлизурко. Отлично прикриваше цялата подлост, на която бе способен, той най-много от Тримата. Бе измамил стотици хора, а следваща в списъка му бе Лейди Мина.
Лейди Мина бе организирала рицарски турнир. Наградата бе Лейди Мина да уреди лична аудиенция на победителя с Краля. Чаровния бе сред първите, които се записаха в турнира. Бях сигурна, че крои нещо. Затова побързах да се присъединя.
Първият кръг от турнира бяха двубои на кон с тъпо оръжие. Излишно е да казвам, че до този момент никой не можеше да ме победи. Тогава дойде ред да се изправя пред Чаровния. Бях подготвена за това, че може да играе мръсно. Той знаеше, че докато съм в играта нямаше да може да се докопа до Лейди Мина и Краля. Стана точно както предположих. След като не успя да ме събори от коня извади малък меч изпод бронята на ръката си. Прицели се в слабото място на доспехите ми. Бронята ми бе прекалено тежка и не успях да избегна атаката напълно. Подлецът успя да направи рана на рамото ми. Но все пак се задържах на коня и успях да премина на следващи кръг. В почивката превързах раната си. Лейди Мина каза, че е само драскотина, но настоя да прекратя участието си. Това бе един от малкото пъти, когато не изпълних заповедите й. За съжаление атаката стана толкова бързо, че никой не я бе забелязал. И Чаровния отново се измъкна.
Вторият кръг не бе за физически изпитания. Бяхме останали няколко рицари. Първата загадка бе отправена към мен. И тя гласеше: Какво е по-добро от бога, по-лошо от дявола, бедните го нямат, богатите не се нуждаят от него, ако не го ядеш умираш? Замислих се сериозно. След това се сетих. Загадката можеше да изглежда сложна, но всъщност беше доста проста. И отговорът беше Нищо . Нищо не е по-добро от бога, нищо не е по-лошо от дявола, бедните нямат нищо, богатите не се нуждаят от нищо, ако ядеш нищо умираш. И отговорът бе правилен. Беше ред на Чаровния: Човекът, който Го продал, не Го искал.
Човекът, който Го купил, нямал нужда от Него. Човекът, който Го използвал, така и не узнал за това. Какво е Това? Чаровния се позапъна, но все пак това бе лесна загадка и очаквах да се справи. И той го направи. Отговорът бе Ковчег. Накрая останахме само аз и Чаровния. Този, който решеше загадката преминаваше в последния кръг. Ето го и въпроса: Бандити отвличат един граф и го питат къде е златото му. Те му казват: Ако кажеш истината ще те удавим, ако излъжеш, ще те обесим. Какво трябва да каже той? Този път отговорът дойде и от двама ни едновременно. Ако каже, че ще го обесят, и те наистина го обесят, тогава той е казал истината. Следователно той трябва да каже, че ще го удавят.
Двамата с Чаровния бяхме единствените преминали на трети кръг. А той беше стрелба с лък. Бях сигурна, че тук няма как да ме победи, но стратегията бе променена. Щях да загубя нарочно, за да стане той победител. Тогава щях да разбера какво е намислил наистина и да го спра. Задачата бе да уцелим ябълката в средата на мишената. Който уцелеше най-близо, беше победител. Можех да направя това със затворени очи. Все пак стана така, че моята стрела излетя някъде в полето и дори не улучи мишената. Неговата стрела се заби на няколко сантиметра от ябълката.
И така…Чаровния спечели и през цялото време ме гледаше триумфиращо. Аз трябваше да се преструвам на сломена. Лейди Мина, Краля и Чаровния влязоха в каретата и отпътуваха. Аз ги следвах тайно по скрит маршрут. Изведнъж каретата спря. Забелязах, че кралският ескорт, който ги следваше го нямаше. След малко се появиха и другите двама от Тримата. След секунда Чаровния излезе от каретата, опрял ножа си в гърлото на Лейди Мина. Другите двама заплашваха Краля с мечовете си. По шията на моята господарка се стекоха няколко капки кръв. Само това и чаках. Изпънах лъка си и изстрелях няколко стрели една след друга. В следващия момент Тримата се намериха да висят от едно дърво. Стрелите ми се бяха забили толкова точно, че да не ги убият, макар да се допираха плътно. Чухме конниците, които пристигаха, за да защитят Краля. Той знаеше какво да прави с предателите. Те не бяха достойни за негови рицари. Най-малкото, което щеше да им се случи бе раздялата с доспехите. Нарушението на рицарския кодекс носи позор за прегрешилия рицар.
Раната на Лейди Мина беше повърхносна. Кървенето спря бързо. Подадох и ръка, за да се качи зад мен на коня и след това поехме към владеният й. Бях спазила клетвата си към нея за пореден път. Отново доказах, че съм достоен рицар.
Тодор Иванов, 9б клас
Днес бях на “ лъжлив двубой “ да изпробвам нова техника, която научих преди една седмица. Добре че бронята ми беше по-здрава от тази на противника ми, иначе щеше да ме рани тежко в ръката. Поне моята техника проработи и го изненадах, но спрях навреме, иначе можех да го оставя без крак. След това казах на оръженосеца ми да занесе моите доспехи в замъка ми и да ги остави на масата, за да ги проверя за прорези и смачквания. После отидох да помогна на селянинът, който ми плаща данъци с неговата нива, защото я застигна бедствие и по-бързо да разчистим и да се опитаме да спасим останалата реколта, защото ще ме очаква поне двуседмичен глад ако не го направим. Най-накрая късно вечерта ще съм вдъхновен да пиша поезия на дамата ми, която очаквам да видя другата седмица.
Всеки ден до настъпването на срещата ми с моята дама, аз прекарвах своите дни в очакване и нетърпение като изключим тежкият лов, който продължи два дни и за съжаление не хванахме нищо. Само едно нещо ми повдигаше духа и то беше срещата, от които само малко рицари могат да се похвалят че са били на нея!
Преди денят, в който сигурно животът ми щеше да се промени, аз посетих близкият манастир и помолих моят приятел монах да ми прочете молитва за здраве, късмет и благоденствие. След като се върнах от манастира, отидох в замъка ми да се избръсна, защото отдавна не бях отделял внимание към моята външна красота. Отидох до близката река и се изкъпах като едновременно подстригвах и сресвах косата си. Почувствах голямо облекчение и свежест като облякох моите нови дрехи, които бях поръчал на близката гилдия за дрехи. Те бяха с моят любим цвят-зелено, за мен този цвят е най-красивият и показва стилът ми. Превъзбуден от утрешният ден, аз направих физически упражнения докато нямам сили за повече и си легнах по-рано, за да стана по-рано и да се оправя навреме.
Денят дойде, станах както го бях планувал. Закусих 4 пържени яйца с малък царевичен хляб, за да имам енергия за по-голямата част от деня. Бяха ми казали да чакам моята дама близо до нивата на моя селянин, за да не се разнесе историята, защото у някои можеше да се зароди завист и да разправят какви ли не истории за мен или за дамата ми. Беше един часа на обяд, аз чаках все още и легнах на тревата, погледнах към небето и то беше много ясно и имах добро предчувствие. Радвах се на небето и изведнъж видях може би най-красивата картина в моят живот, тя сякаш бе нарисувана от ангел! Това беше моята дама, която се сливаше със небесният свод, тя беше застанала пред слънцето и около нея имаше облаци със лек бриз, които показваха красотата и изяществото на нейната коса. Неможах да повярвам, че и тя беше облечена в зелено, което беше странно за дамите, това веднага ми подсказа че сигурно аз сам най-щастливият рицар в Европа! Станах и веднага я попитах дали ще иска да стане моя съпруга, защото бях сънувал че с нея живеем щастливо до края на дните си. Тя веднага ми каза думата, която исках да чуя и тогава повярвах, че друг рицар като мен никога няма да има. За първи път целунах дама и направо се влюбих в нея.
Веднага след това видях как светът се преобърна и всичко пред мен изчезна и се появи килимът в замъка ми. Тогава осъзнах, че съм спял до късно наобяд, след като съм се изкъпал и съм направил упражненията си, това ме е приспало за дълго време и въображението ми е измислило всичко това, за което съм мечтал. В реалността дамата ми отказала да дойде в моя град, защото е намерила по-богат рицар от мен.
