УЧИЛИЩНО ПОМАГАЛО

Блюма Зайгарник (1901-1988)

Курт Левин споделя на Блюма Зайгарник, че е забелязал как сервитьорите помнят повече подробности за поръчки, които все още не са платени, отколкото за вече приключените. Това насочва Зайгарник към въпроса дали незавършените задачи имат специален статут в паметта; дали е по-лесно да си припомним тях, отколкото завършените. Тя измисля експеримент, при който на участниците се дава за изпълнение прости пъзели или задачи. По време на изпълнението на упражненията те били прекъсвани. По-късно, когато ги подканяли да си спомнят тези дейности, се изяснило, че хората помнят два пъти по-добре детайлите от задачата, по време на която са прекъснати, независимо дали същата в крайна сметка е била завършена или не. Според Зайгарник е възможно причината да се крие в обстоятелството, че задачата няма край, и затова тя е съхранена в паметта по различен начин. Учениците, особено малките, запомнят повече, ако има по-чести почивки по време на учене.

Доналд Хеб (1904-1985)

Хеб твърди, че нервните клетки се свързват, когато са едновременно и многократно активирани; синапсите, или връзките, които ги свързват, укрепват. Преживяване, което се повтаря, води до образуване на „клетъчен ансамбъл“ или група от свързани неврони в мозъка – теория, по-често обобщавана с израза „клетки, които заедно се възпламеняват, се съединяват“. По същия начин отделни клетъчни ансамбли също могат да се свържат и образуват „фазова поредица“, която възприемаме като процес на мислене.

Хеб открива, че този процес на свързване е особено забележим при детското научаване, когато се формират нови клетъчни ансамбли и фазови поредици. Той дава пример с бебе, което чува стъпки и това стимулира определен брой неврони в мозъка му. Ако преживяването се повтаря, се образува клетъчен ансамбъл. В последствие, „когато бебето чуе стъпки … се възбужда ансамбъл. Докато този ансамбъл е още активен, то вижда лице и усеща ръце, които го вдигат и това възбужда други ансамбли – така „ансамбълът на стъпките“ се свързва с „ансамбъла на лицето“ и с „ансамбъла на повдигащите ръце“. След като това се е случило, достатъчно е бебето да чуе само стъпки, за да се възбудят и трите ансамбъла. При възрастните, обаче, научаването по-скоро включва пренареждане на съществуващи клетъчни ансамбли и фазови поредици, не толкова образуване на нови ансамбли.

Джеръм Брунър (1915)

Нуждите и мотивациите повлияват възприятието ни, Брунър стигнал до заключението, че виждаме, каквото имаме нужда да видим.

Брунър изследва когнитивното развитие, като премества акцента от конструиране на смисъла към преработка на информацията: начинът, по който се придобиват и съхраняват знания. Придобиването на знания е процес на преживяване. Научаването не може да се осъществи без помощ: за развитието на детето е важно да има някаква форма на обучаване, но „да обучаваш някого … не означава да го придумаш да наизусти резултатите. По правилно е да го научиш да участва в процеса. Когато придобиваме познания, ние трябва да участваме активно и да разсъждаваме, вместо пасивно да поглъщаме информацията, защото това е, което придава смисъл на познанието. С езика на когнитивната психология разсъждаването се разглежда като „преработване на информацията“, затова придобиването на знание трябва да се разглежда като процес, не като продукт или резултат. В този процес ние се нуждаем от насърчение и насочване и според Брунър, това е ролята на учителя. Децата трябва да са активни участници в процеса на обучение.

• Ние научаваме информация чрез активно преживяване.
• Да обучиш някого не означава просто да му кажеш нещо, а да го насърчиш да участва.

• Ние придобиваме знания чрез разсъждаване, изграждайки смисъл от информацията.
• Това е форма на преработване на информацията.
• Научаването е процес, не продукт.

ОВЛАДЯВАНЕ НА ПРЕДМЕТ

1. Идеите най-напред се представят по прост и интуитивен начин.
2. Те постоянно се преразглеждат и реконструират все по формално …
3. … и накрая се свързват с другите знания за да се постигне пълно овладяване на предмета.
4. Спираловидна учебна програма – тя включва постоянно преговаряне на идеи с надграждане, докато детето постигне високо ниво на разбиране.

Леон Фестингър (1919 – 1989)

Хората непрестанно се стремят да подредят своя свят, а ключовата част от този ред е последователността. За да постигнат това, те развиват рутина и навици. Когато тази рутина се наруши , хората изпитват безпокойствие. Същото важи и за обичайните модели на мислене или убеждения. Ако едно силно затвърдено убеждение срещне противоречащи доказателства, това създава некомфортно вътрешно несъответствие. Това се нарича „когнитивен дисонанс“. Единственият начин да се преодолее този дискомфорт е да се постигне съответствие между убеждението и доказателствата.

Прочитайки един репортаж в местен вестник през 1945 г., той вижда възможност да изучи реакцията на точно такъв когнитивен дисонанс. Материалът е за някаква секта, която получава съобщения от извънземни, че ще настъпи потоп на 21 декември и само вярващите ще се спасят. Фестингър и няколко негови колеги се свързали със сектата, взели интервюта преди предопределената апокалиптична дата и после още веднъж – след като предсказаното събитие не се сбъднало.

Изследването на тази група, известно днес като „изследване Оук Парк“, е описано от Фестингър в „Когато пророчеството не се сбъдна“. Изложението описва реакцията на членовете на сектата. Вместо да се откажат от убежденията си след неосъщественото предсказание и последвалия когнитивен дисонанс, сектантите продължили да твърдят, че светът е пощаден благодарение на тяхната сила.

Фестингър очаквал това – приемането на противоречащо доказателство би извикало още по-голям когнитивен дисонанс между миналите убеждения и сегашното отричане. Ефектът се утежнява, ако в първоначалното убеждение е било инвестирано много /репутация, пари, труд/.

Фестингър заключава, че когнитивния дисонанс /или поне избягването му/ още повече намалява вероятността един убеден човек да промени мнението си, ако е изправен пред противоречие. Той не се подава на доказателства и рационални аргументи. Както обяснява Фестингър: „Кажи му, че не си съгласен, и той обръща гръб. Покажи му факти или числа, и той поставя под въпрос твоите източници. Позови се на логиката и той отказва да види твоята гледна точка.“

1. Ако имаме твърди убеждения, в които да се разколебаем от доказателства за противното …
2. … ние се озоваваме в некомфортно състояние на „кгнитивен дисонанс“.
3. Ако приемем противоречието, това води до още по-голяма несъвместимост между нашите минали и настоящи убеждения.
4. Вместо това можем да открием начин да комбинираме новите доказателства с нашите убеждения.
5. Убеденият човек трудно може да се промени.

Аарън Бек (1921)

Например пациент, на когото са предложили повишение в работата, може да помисли отрицателно: „Ще ми е трудно и няма да се справя“ – едно възприемане на ситуацията, което води до тревожност и нещастие. По-рационалният начин да се гледа на повишението е, че то е награда или дори предизвикателство. Не ситуацията причинява депресията, а възприятието на пациента за нея. Когнитивната терапия може да му помогне да разбере колко е предубеден и да му подскаже по-реалистичен и разкрепостен начин, по който да обмисли ситуацията.

Някои хора виждат чаша като наполовина пълна. За други, които разглеждат ситуацията в по-негативна светлина, чашата е наполовина празна. Начинът, по който хората преценяват една и съща ситуация, варира според темперамента. Когнитивната терапия на Бек помага на пациентите да поставят под съмнение възприятията си, което води към по-позитивни възгледи.

„Поправяйки погрешните убеждения, ние можем да смекчим крайните реакции.“

„Стигнах до заключението, че психоанализата е терапия, крепяща се на вярата.“

Роджър Н. Шепърд (1929)

Начините, по които умът използва информацията, събрана от външния свят, винаги е занимавал философите и психолозите. Как се използва информацията, която сетивата ни подават? Шепърд предлага нова теория за начина, по който мозъкът обработва „сензорните данни“.

Шепърд твърди, че мозъкът не само обработва сетивните данни, но също така вади от тях заключения, базиращи се на вътрешен модел на физическия свят, в който се визуализират предметите в три измерения. При експеримента, доказващ това, участниците са помолени да отговорят дали две маси – всяка нарисувана от различен ъгъл – са еднакви. Това е доказателство, че имаме способността да извършваме „мислена ротация“, или както казва Шепърд: да завъртим наум една от масите, за да ги сравним. Той използва серия от оптични /и звукови/ илюзии, за да демонстрира, че мозъците интерпретират сензорните данни като използват едновременно знания за външния свят и мислена визуализация. Възприятието е „направлявана отвън халюцинация“ и описва мечтите и халюцинациите като „стимулирано отвътре възприятие“.

Даниел Канеман (1934)

Вземане на решения в състояние на несигурност. Установява се несъстоятелността на всеобщото мнение, че хората вземат решение въз основа на статистически данни за вероятните събития. Оказва се, че ние решаваме проблемите, използвайки специфични примери или малки модели, наречени „правила от практиката“. Този основан на опита метод за решаване на проблеми има модел: ние сме склонни да надценяваме опасността при събития с ниска вероятност /самолетната катастрофа/ и подценяваме очевидно високата вероятност /да катастрофираш в пияно състояние/.

Гордън Бауър (1932)

Бауър отбелязва, че емоцията оказва влияние върху паметта. Той провежда изследвания, в които хора учат думи, когато са в различно настроение и по-късно трябва да си ги припомнят отново във вариращи емоционални състояния. По този начин открива така нареченото „зависещо от настроението изваждане на данни“: ако научим нещо, докато сме нещастни, ще си го спомним по-лесно, когато пак сме нещастни. Той заключава, че ние формираме връзка между емоционалното си състояние и случващото се около нас, и емоцията и информацията се запаметяват заедно. След това е по-лесно да си спомняме факти, когато сме в същото настроение, в каквото сме били при запаметяването им.

Бауър открива също така, че емоцията играе роля относно типа информация, която мозъка съхранява. Когато сме щастливи, сме склонни да забелязваме – и следователно да запомним – позитивни случки; когато сме тъжни, негативните подробности привличат вниманието и се запазват по-лесно в паметта. Той установява, че нещастните хора запомнят по-лесно детайли от тъжен разказ, отколкото онези, които са изпитвали щастие по време на четенето. Бауър нарича това „обработка в съответствие с настроението“ и заключава, че епизодичната памет – за събития, не само за думи и факти – е особено силно свързана с емоциите. Събития и емоции се запазват заедно и най-добре си спомняме събития, съответстващи на нашето настроение в реалния момент, и когато по-късно си ги припомняме.

Откритията на Бауър го вдъхновяват да изучава хора в различно емоционално състояние и ретроспективно да наблюдава разговорите им с други. Спомените и преценките за миналото варират според настроението в момента. Това изследване му помага да изчисти идеите си за емоциите и паметта, и вдъхновява по-късни психологически проучвания на ролята, която емоциите играят в живота ни.

• Когато сме в радостно настроение, ние сме склонни да запазим в паметта си положителните събития, които се случват …
• Когато сме в тъжно настроение, ние сме склонни да запазим в паметта си негативните събития, които се случват …

• … защото обръщаме повече внимание на информацията, която хармонира с нашето настроение.
• Събития и емоция се запазват в паметта заедно.

• Когато сме радостни, за нас е по-лесно да си спомним щастливи случки.
• Когато сме тъжни, за нас е по-лесно да си спомним нещастни случки.

Пол Екман (1934)

Лицевото изражение е универсален резултат от човешката еволюция.

Екман предлага списък от шест основни емоции – гняв, отвращение, страх, щастие, тъга и изненада – и поради това , че се откриват навсякъде по света, смята, че те би трябвало да са важни за физиологичния ни строеж. Той забелязва, че лицевите изражения, свързани с тези емоции, са неволни – ние реагираме автоматично на неща, които отключват тези емоционални реакции – и че тези емоционални реакции често се случват преди съзнанието ни да е имало време да регистрира причините за емоцията. Той заключава не само че лицата ни могат да разкрият емоционалното ни състояние, но и че емоциите, предизвикващи тези неволни изражения, са по-силни, отколкото психолозите са смятали до този момент.

Емоциите са по-силни от инстинктите за секс, глад и дори желанието за живот. Например смущението и страхът могат да надвият либидото и да попречат на сексуалния живот. Огромното нещастие може да надвие желанието за живот. Силата на емоциите, този „влак беглец“, убеждава Екман, че едно задълбочено разбиране на емоциите помага за преодоляване на някои психични разстройства. Ние можем и да не сме в състояние да контролираме емоциите си, но да успеем да променим нещата, които ги отключват и поведението, до което водят. Паралелно с работата си върху емоциите, Екман става пионер в изследването на измамата и начините, по които се опитваме да скрием чувствата си. Той идентифицира малки издайнически признаци, които нарича „микроизражение“. Те издават съзнателно или несъзнателно прикривана тайна. Това се оказва полезно в създаването на мерки за сигурност с борба с тероризма.

1. Често емоциите се зараждат преди нашето съзнание да научи за тях.
2. Следователно, трудно е да се контролира причината за нашата емоционалност.
3. Емоциите могат да надвият някои от нашите фундаментални инстинкти /отвращението може да надвие глада/.
4. Емоциите са мощни и трудни за възпиране, подобно на влак беглец.

Михали Чиксентмихали (1934)

Добрият джаз музикант почти преминава в състояние на транс, докато свири. Погълнат от „екстаза“ на потока, той напълно потъва в музиката и своето изпълнение.

Това е усещането, докато си зает с нещо, което вършиш добре и ти доставя удоволствие. Достига се до такова състояние на ума, в което не осъзнаваш себе си и в което нещата ти идват автоматично – усещане за „поток“. „Потокът“ започва „със стесняване на вниманието върху ясно определена цел. Ние се чувстваме концентрирани, въвлечени, погълнати. Знаем какво трябва да се направи и получаваме веднага обратна връзка за тона колко добре го правим“.

Хора, преживели поток, описват едно и също чувство за безвремие, яснота и мир, което кара Чиксентмихали да го оприличи на състояние на екстаз /да бъдеш извън себе си/. Главна част от удоволствието да си в поток е чувството, че си извън ежедневната реалност, напълно откъснат от грижите и тревогите на обикновения живот. Потокът е ключов за оптималното  наслаждение от всяка дейност и следователно – за удовлетворяващ живот.

Но как може да се постигне поток? Състояние на екстаз се появява винаги, когато предизвикателството в дадена дейност съответства на уменията на индивида; задачата е изпълнима, но също така увеличава способностите им и изисква пълна концентрация. Само разумен баланс между способност и трудност може да доведе до поток. Ако уменията на човека не са на висота на задачата, това предизвиква тревожност, а ако задачата е прекалено лесно постижима води до апатия или отегчение. Потока е жизненоважен елемент във всяка дейност и работа, което води до удовлетворение и живот изпълнен със смисъл.

1. Когато сме заети с дейност, която ни доставя удоволствие и поставя достатъчно предизвикателства пред уменията ни …
2. … ние биваме погълнати от тази дейност и достигаме състояние на „поток“, в което …

• … сме постоянно концентрирани.
• … намираме се в състояние на мир.
• … имаме чувство за безвремие.
• … имаме чувство за вътрешна яснота.

• Преди всичко ние не осъзнаваме себе си или света около нас.
• Потокът е подобен на състояние на екстаз.