УЧИЛИЩНО ПОМАГАЛО

Робърт Зайонк (1923-2008)

До средата на ХХ в. социолозите са склонни да основават своите обяснения за човешкото поведение върху факторите на средата. Но психологът Робърт Зайонк, вярва, че за да се развие по-пълно разбиране за това, е нужно да се вземат предвид също функциите на ума. Основен интерес за Робърт Зайонк е връзката между чувство и мисъл – пресечена точка между емоция и когниция – и посвещава голяма част от кариерата си да проучва кой от тези фактори имат по-силно влияние върху поведението.

За тази цел той провежда през 1968 г- важен експеримент, който довежда до откриването на „ефекта на честата експонация“, който според някои е най-известният негов принос към социалната психология.

Честата експонация, обяснява Зайонк, просто означава състояние, при което даден стимул е достъпен за възприятието на субекта, било съзнателно или подсъзнателно. Ефектът на честата експонация е документиран преди него от Едуард Титченър, който през 1910 г. описва „греещата топлина“ и чувството за интимност, което човек изпитва в присъствието на нещо познато. Но по онова време хипотезата на Титченър е отхвърлена и тази идея почти потъва в забвение.

Интересът на Робърт Зайонк към този ефект е провокиран от една статия във вестник, която описва любопитен експеримент, проведен в държавния университет в Орегон през 1967 г. Статията твърди, че „загадъчен студент“ посещава лекции в продължение на два месеца, нахлупил на главата си черна торбичка. Преподавателят Чарлз Гьотцингер знаел самоличността на човека, но никой от курса нямал представа кой е той. След това Гьотцингер наблюдава как с времето останалите променят реакциите си. Първоначално те се отнасят към черната торба с враждебност, но с времето започват да демонстрират дружелюбно и дори покровителствено отношение към човека с прикритото лице. Гьотцингер отбелязва, че отношението на младежите постепенно преминава от „враждебност към черната торба в любопитство и накрая приятелство“.

Зайонк пише статията „Въздействие на честата експонация върху отношението“. Тя описва серия от експерименти, при които психологът показвал на участниците поредица от произволни изображения – геометрични фигури, китайски йероглифи, рисунки и снимки на лица – те преминавали през очите на участниците толкова бързо, че хората не успявали да различат кои образи се показват повторно. Когато по-късно питал участниците кои изображения предпочитат, те неизменно избирали онези, които са излагани най-чест, въпреки че не осъзнавали този факт. Зайонк открил, че когато нещо е познато, то довежда до промяна в отношението, създавайки привързаност или някакъв вид предпочитание към познатия стимул. Това се усилва с експонацията: колкото по-често сме изложени на нечие влияние, толкова по-голяма привързаност изпитваме към него. Казано просто, колкото по-често го виждаш, толкова повече го харесваш“.

Този ефект може да се пресъздаде и с използването на звуци вместо изображения. През 1974 г. психологът Д. У. Раджеки използва оплодени кокоши яйца като експериментални субекти и свири тонове с различна честота пред различни групи яйца, преди да се измътят. След това изсвирва същите звуци на двете групи пилета. Без изключение пилетата предпочитали тонове, които са чували, преди да се излюпят.

Откритията на Зайонк показват, че това предпочитание към познатите обекти се базира чисто и просто на експонацията и не се влияе от изразени лични убеждения или отношения. Това е вярно дори когато експонацията се случва само на подпрагово ниво, когато субектите изобщо не съзнават, че са изложени на стимул. Откритието довежда Зайонк до твърдението, че „предпочитанията нямат нужда от изводи“, в смисъл, че чувството на привързаност не се базира на обоснована преценка. Противно на онова, което биха предположили повечето от нас.

В разработка със заглавие „Чувство и мислене“ от 1980 г. той твърди, че чувствата и мислите са всъщност независими едни от други. Чувствата не само предхождат мислите по време на реакцията на стимул, но всъщност са най-мощните детерминанти на човешките отношения и решения. Това предполага, че противно на очакванията ни, не разумът и логиката ръководят решенията ни – всъщност ние вземаме бързи, инстинктивни, базирани на емоциите решения, преди дори да сме имали възможността да анализираме избора когнитивно – правим преценка без информация. Ако това е вярно, следва, че нашето логическо мислене просто оправдава и рационализира решенията, които вече сме приели, вместо да служи за информиране на избора ни преди всичко.

Зайонк заключава, че „чувството винаги присъства като спътник на мисълта, докато обратното не важи за когницията“. Не е възможно да мислим за нещо без прикрепеното към него чувство; ние не просто виждаме „къща“, а „хубава къща“ или „помпозна къща“. Всяко схващане съдържа афект или чувство. Ученият твърди още, че първенството на афекта пред когницията се наблюдава също и при паметта.

Междуличностно привличане

Влиянието на ефекта на експонацията надхвърля границите на лабораторията и се пренася върху междуличностното привличане. В този контекст феноменът е наречен „ефект на близостта“ – начинът, по който създаваме приятелства или романтични връзки с хора, които виждаме редовно. Едно от обясненията за това се обосновава на еволюцията: когато животните за първи път са изложени на нещо, те често реагират със страх и агресия, но когато се повтаря те разбират, че очакваната заплаха не се материализира и води до намаляване на негативните реакции. Зайонк изследва същото явление при хората и открива, че те формират силно негативно отношение към въображаема група или непознати хора, приписвайки им неприятни качества без някаква причина, освен тази, че са непознати. Но както става с изображенията и символите, повтарящата се експонация доказано повишава доверието и привързаността.

Друго обяснение на ефекта на близостта се съсредоточава върху факторите, участващи в междуличностното привличане, сред които познатост, сходство между отношението, физическо привличане и реципрочна привързаност. Честите взаимодействия между хората не само увеличават нивото на познатост, но и все повече засилват усещането за прилика, с което се подхранват положителни чувства и в крайна сметка привързаност.

При рекламата честата експонация на дадена марка може да създаде харесване, дори когато е представена без фактологическа информация и не изисква от нейния наблюдател вземане на решение.

1. Повтаряща се експонация /излагане, експониране/ на даден стимул създава усещане за познатост.
2. Познатостта води до промяна на отношението към стимула …
3. … приемайки формата на предпочитание или привързаност.
4. Това предпочитание е емоционално и се формира на подсъзнателно ниво, преди човек дори да го е осъзнал.
5. Колкото по-често го виждаш, толкова повече ти харесва.

Алберт Бандура (1925)

Убеждението на Бандура, че хората научават не чрез подкрепление /награди и наказания/, а чрез наблюдаване на другите, е в основата на неговата теория за социално научаване. Според нея то се постига с ментално репетиране, а после репетиране на наблюдаваните действия на другите хора, които служат като модели за приемливо или правилно поведение. Бандура уверява, че „по-голяма част от човешкото поведение се учи чрез моделиране“.

Бандура забелязва четири условия, необходими, за да може един човек да моделира поведението на друг: внимание, задържане, възпроизвеждане и мотивация. Научаването изисква на първо място учещият да обръща внимание на поведението, после да запомни какво е чул и видял, да е физически способен да възпроизведе поведението и да има добър мотив или причина да го възпроизведе – например очаквана награда.

Бандура вярва в „реципрочния детерминизъм“ – идеята, че човекът влияе на средата така, както средата на човека. Ученият схваща личността като взаимодействие между три различни компонента: среда, поведение и психични процеси /способността да използваме езика и да таим образи в ума си/. Всички тези компоненти имат отношение към изследването на детската агресия, която според Бандура се научава чрез наблюдение и имитиране на моделите на възрастните.

Експериментът с куклата Бобо

Теорията на Бандура за социалното научаване е демонстрирана през 1961 г. чрез експеримент с детска агресия, който използва куклата Бобо. Негова цел е да обясни развиването на агресивно поведение, какво провокира хората да извършват актове на насилие и какво определя това, дали те ще продължат да се държат агресивно. Доказвайки, че детето имитира поведението на възрастният ролев модел, експериментът показва каква сила имат примерите за агресия в обществото. За експеримента били събрани 36 момчета и 36 момичета от местната детска градина на възраст между 3 и 6 години. Те били разделени на три групи от по 24, като всяка група включвала 12 момичета и 12 момчета. Първата група била контролна /децата в нея не виждали възрастен ролев модел/; втората група била изложена на агресивно моделиращо поведение на възрастен към надуваемата кукла Бобо; третата група била изложена на пасивен възрастен модел. Всички деца в експеримента били тествани индивидуално, за да се гарантира, че няма да бъдат повлияни от своите връстници.

При експериментите с втората група всяко дете наблюдавало възрастен, който извършва физически и вербални актове на насилие спрямо куклата. Възрастният удрял огромната кукла Бобо с чук, мятал я във въздуха, ритал я, хвърлял я на пода и я биел. Когато всяко дете по-късно било оставено само в стаята с играчки, сред които и куклата Бобо, то имитирало голяма част от агресивните действия на възрастния модел и често измисляло нови насилнически действия спрямо нея. Освен това децата в тази група били по-невъздържани от онези в другите групи и показвали по-силно привличане към оръжия, въпреки факта, че играта с оръжие не е била показвана като модел.

В контраст с това, децата от контролната група и от другата, в която били изложени на пасивния възрастен модел, рядко демонстрирали какъвто и да е вид физическа или вербална агресия. Въпреки че Бандура допуска възможността наблюдаването на агресивни действия просто да отключва някакви задръжки на агресивно поведение, които детето може би вече има, фактът, че то често имитира точно наблюдаваното поведение доказва, че се случва научаване чрез наблюдение.

Изследването на Бандура повдига много въпроси относно широкото присъствие на насилие в медиите. Щом един непознат, извършващ агресивни действия, става модел за агресия при децата, тогава може да се твърди, че телевизионните програми също могат да се приемат за източник на поведенческо моделиране. Съвременните филми и телевизионни шоу програми включват графични образи на насилие, които често се представят като приемлива /или поне очаквана/ форма на поведение. Децата, които редовно са изложени на влиянието на медиите се оказват склонни да го имитират. Тази идея разпалва разгорещен дебат. Много изследвания показват, че телевизионните програми и филмите с насилие не увеличават склонността на децата към агресия. Някои изследвания дори доказват, че експонацията на насилие може всъщност да намали агресията у децата. Тази теория – известна като Ефект на катарзис – внушава, че един индивид може да свърже себе си с агресивните екранни герои и да освободи негативните чувства, като по този начин става по-малко агресивен, отколкото преди да ги е гледал.

Други психолози разглеждат телевизията като форма на образование. Те са убедени, че понеже героите често служат като ролеви модели за децата, те трябва да са положителни, за да подпомогнат снижаването на общото ниво на агресия в обществото.

Бандура отбелязва, че има разлика между научаване и извършване. Децата, смята той, определено могат да се научат на агресия като наблюдават такава, но не е задължително това да завърши с насилнически актове, изпълнени от самите тях. Той предупреждава, че не трябва да се предполага съвсем пряка връзка между насилието в медиите и агресията в реалния свят. Теориите за социалното научаване приемат, че когницията играе роля в моделирането и че когнитивните фактори способстват процесите между наблюдаването на насилие и действителното му извършване. Възприемането и интерпретацията на телевизионното насилие и доколко реалистични са програмите – това са все променливи величини. Бандура смята, че преживяванията от околната среда също влияят върху социалното научаване на агресия от децата. Случаите на насилие са много по-вероятни в кварталите с висока престъпност, отколкото в спокойните райони, и това не е изненадващо.

Ейбрахам Маслоу (1908-1970)

За да постигне най-високо ниво на съзнанието и да реализира в най-голяма степен своя потенциал, индивидът трябва да открие истинската цел в живота си и да я преследва. Това е най-висше състояние на съществуване – себеактуализация. Маслоу създава строго структуриран план, за да обясни пътя на човешката мотивация, определяйки стъпките, които хората трябва да следват в движението към себеактуализация. Неговата известна йерархия на нуждите, често изобразявана като пирамида, поставя най-първичните нужди в основата, а към върха – останалите важни условия за удовлетворение в живота.

Йерархията на Маслоу е разделена на две части: в началото са четири стадия, които изграждат „нуждите, породени от недостиг“. Те трябва да бъдат задоволени, преди човекът да посегне към по-високо интелектуално удовлетворение на „нуждите на растежа“. Потребностите, породени от недостиг, са прости и първични: те включват физиологичните нужди /храна, вода, сън/, необходимостта от сигурност /да се чувстваме в безопасност/, нуждата от любов и принадлежност /да сме близки с другите и приемани от тях/1 и от увереност /да постигаме цели и признание/. На по-високо ниво нуждите на растежа са когнитивни /нужда да знаем и разбираме/ естетически /желание за ред и красота/, и накрая, две условия, които определят целта на живота ни и водят до интензивно духовно и психическо удовлетворение: себеактуализация и надрастване на себе си. Себеактуализацията е желание за себеосъществяване, а надрастването над себе си – нужда да превъзмогнем самите нас и да се свържем с нещо по-висше, например Бог, или да помогнем на другите да реализират своя потенциал. Маслоу изказва убеждението, че всеки от нас има индивидуална цел, за която е идеално пригоден, и част от пътя към осъществяването ни е да идентифицираме и преследваме тази цел. Ако човек не върши това, за което е идеално пригоден в живота, няма значение дали всичките му нужди са задоволени – той ще бъде вечно неспокоен и недоволен. Всеки от нас трябва да открие своя потенциал и да търси преживявания, които ще му позволят да го реализира. „Човекът трябва да е такъв, какъвто може да е“, заявява Маслоу.

Виктор Франкъл (1905-1997)

Човешката психика разполага с две сили, които позволяват на хората да превъзмогнат болезнени и дори опустошителни събития и да продължат напред: способността да вземат решения и свободата на мисленето. Той обяснява, че не сме зависими от нашата среда или събитията, защото ние определяме тяхното въздействие около нас. Дори страданието може да се възприеме по различен начин в зависимост от интерпретацията на случващото се.

Франкъл цитира случай с един свой пациент, който страдал от загубата на съпругата си. Психологът го попитал какво би било, ако пациентът е починал пръв, и той отговорил, че съпругата му би изживяла много тежко тази трагедия. Франкъл изтъкнал, че пациентът й е спестил тази скръб, но сега трябва самия той да я изстрада. Като придаваме смисъл на страданието, то става поносимо: „страданието престава да е страдание в мига, в който намери смисъл“.

Според Франкъл ние „не измисляме, а по-скоро откриваме“ смисъла за себе си. Ние го разпознаваме чрез живота и най-вече чрез любовта, като създаваме преживявания и избираме начина, по който да го възприемем.

Пол Вацлавик (1921-2007)

Психотерапията често разчита на пациентите да постигнат разбиране за себе си, своята история и поведение. Тази практика се дължи на убеждението, че за да се противопоставим на емоционалната болка и да променим постъпките си, трябва да открием къде се коренят нашите емоционални модели. Това е „прозрение“. Има циклична причинност на човешкото поведение, което показва, че хората са склонни да се връщат отново и отново към едни и същи действия.

Прозрението може да ни заслепи и да прикрие реални проблеми или потенциални решения. Успешна е онази терапия, която подкрепя пациента.

„Всеки може да бъде щастлив, но да направиш нещастен себе си – това трябва да се научи.“

Р. Д. Лейн (1927-1989)

Ако човек е изправен срещу конфликтни очаквания и всяко негово действие води до отрицателни последици, в резултат се появява крайно психическо страдание.

Лейнг пръв обяснява анормалното поведение и обърканата реч при шизофрениците като логичен израз на дистрес. Според него психотичният епизод е опит за споделяне на безпокойство. Той трябва да се разглежда като пречистващо и трансформиращо преживяване, водещо до важни прозрения. Лейнг обяснява, че речта на болния е трудна за разбиране, но това е характерно за изразяването на личната символика, която придобива значение само при по-задълбочено тълкуване. Безлекарствената психотерапия на Лейнг търси смисъла в символичната система на пациента посредством внимателно и емпатично изслушване. Тя е основана на убеждението, че здравето е естествено състояние и т. нар. психична болест е опит за връщане към него.

1. Психичното заболяване не е биологично; то се развива чрез трудни социални взаимодействия.
2. Психозата е валиден и разбираем израз на дистрес.
3. Психиатрията погрешно стигматизира психичното заболяване, понеже то не се вписва в социалните норми.
4. Психичното заболяване трябва да се оценява като пречистващо и трансформиращо преживяване.
5. Лудостта не е непременно провал. Тя може да е успех.

Борис Цирюлник (1937)

Когато трагедията връхлети някои хора, те се чувстват опустошени. Неспособни да мобилизират своите механизми за преодоляване на бедата и изпадат в дълбока депресия или униние, понякога изгубват надежда или дори желание да продължат. Възможно е да бъдат изцяло обсебени от нещастието и да сънуват кошмари, да се връщат назад и да получат пристъпи на тревожност. Други хора обаче реагират по различен начин. Те надмогват не само нормалните възходи и падения в живота, но също така загубите и травмите, които са потенциално унищожителни. Вместо да отстъпят пред депресията и и неспособността да се справят, те някак успяват да превъзмогнат болезнените обстоятелства и да продължат напред.

Това различие в реакциите интригува Борис Цирюлник. За да открие защо някои хора са дълбоко така засегнати, докато други са очевидно способни да се съвземат, той посвещава кариерата си на изучаване на психическата резилиентност.

Резилиентността /устойчивост на стрес и нещастия/ не е вродено качество, а се изгражда естествено. Само детето не притежава резилиентност, тя е взаимодействие, взаимоотношение. Развиваме резилиентност, като развиваме взаимоотношения. Ние просто „изплитаме“ от хората и ситуациите, с които се сблъскваме, чрез думите, които разменяме и чувствата, които пробуждаме. Възможно е да имаме усещането, че ако изпуснем само една „бримка“, животът ни ще се разпадне. Всъщност, „ако дори една бримка се държи, можем да започнем всичко отначало“.

Позитивните емоции и хуморът укрепват резилиентност. Цирюлник посочва, че хората, които успешно преодоляват житейските трудности и травми, придават смисъл на страданието като полезно и поучително преживяване и дори намират сили да се смеят. Резилиентните хора никога не губят надежда, че в бъдеще ситуацията ще се подобри, дори ако настоящето е болезнено.

По-рано хората, показващи по-висока резилиентност, били смятани за по-неемоционални. Тяхната болка не е по-слаба, отколкото чуждата – въпросът е как е избират да я преживеят. Страданието може да продължи цял живот, но тези хора решават да приемат предизвикателството да надмогнат нещастието, да станат по-силни след преживяното и да продължат непокорно напред. С правилната подкрепа децата показват изключителна способност за пълно възстановяване на травма. Човешкият мозък е гъвкав и ако му се позволи, може да се възстанови. При мозъка на дете, което е преживяло травма, наблюдаваме свиване на вентрикулите и кората. Когато обаче малкият пациент е обичан и подкрепян след травмата, ядрено магнитния резонанс показва връщане до нормалното състояние в рамките на една година.

Много е важно да не слагаме етикети на децата, преживели травма; да не ги отписваме от играта и обричаме на очевидно безнадеждно бъдеще. Травмата се състои от два компонента: нараняването и представянето от това нараняване. Често най-болезненото посттравматично преживяване на децата е унижението от начина, по който възрастните представят инцидента. Етикетите, може да са по-вредни и ужасни от самото преживяване.

1. Инциденти се случват.

• Можеш да се чувстваш съкрушен и неадекватен …

• … и да продължиш да страдаш.

• Може да приемеш предизвикателството …

• … и да продължиш напред с живота си.

Дороти Роу (1930)

Депресиите драстично ще намалеят, ако хората престанат поне за миг да се самообвиняват за неуспехите си. Животът е справедлив и рационално устроен и ни очакват само добрини, ако сме добри. Какво обаче да мислим за себе си, ако полагаме старания, но обстоятелствата са срещу нас? Заради убеждението, че „светът е справедлив“ и добрите биват награждавани, а лошите – наказвани, ние се самообвиняваме заради неуспехите си.

Когато постъпят зле с нас или ни наранят, ние се питаме: „Защо ми се случи всичко това?“ Хората търсят в миналото си обяснение за настоящата ситуация, дори в случай на природно бедствие.

Самообвинението, вината, безпомощността и срамът изникват ирационално, щом се случи беда, а такова поведение предизвиква депресията.

Роу обяснява, че ние създаваме и избираме убежденията си. В мига, в който разберем това, можем да се отървем от идеята за справедливия свят и да мислим по-рационално за отрицателните преживявания. Може да страдаме от лоши родители, загуба на работа или дори унищожително торнадо, но тези неща не ни сполетяват, защото сме обречени на нещастие, нито защото сме заслужили да се отнасят с нас зле. За да се освободим от тези поражения, трябва да престанем да персонализираме събитията, да ги изведем извън нас и да разберем, че понякога просто се случват лоши неща.

„За да превърнете естествената тъга в депресия, достатъчно е да се обвините за нещастието, което ви е сполетяло.“

Ги Корно (1951)

В книгата си „Отсъстващи бащи, изгубени синове“ Корно изследва затрудненията в интимните разговори между мъжките поколения. Той разказва за своите опити да осъществи емоционална връзка със собствения си баща: как е протягал ръка, търсейки одобрение, но получава само мълчание.

Корно признава, че тази последователност от събития е познат модел на мъжете, които често не успяват да обсипят синовете си с похвалите, привързаността и признанието, за което копнеят техните потомци. Когато синът преживее това мълчание, той може да се опита да впечатли още по-силно или да се отдръпне, но мълчанието си остава безвъзвратно запечатано в ума му, смята Корно. Феноменът може би се корени в съревнователно взаимодействие на двете мъжки его; един мъж, който хвали сина си, по някакъв начин би компрометирал собствената си сила, би я направил по-малко ценна. От позицията на сина, ако одобрението бъде дадено твърде лесно, без известен период на задържане, бащата вече не е достоен да бъде впечатляван. Изглежда при повечето обществени форми съществува убеждението, че мъжете не могат едновременно да бъдат силни и открити.

Корно убеждава, че подобно поведение не върши услуга на мъжете. По този начин им се отрича възможността да изразяват обич към синовете си, а синовете са принудени да се лишат от тази обич.

Волфганг Кьолер (1887-1967)

Когато са изправени пред проблем – например достигане на храна, поставена на недостъпно място, шимпанзетата се объркват при първоначалните си опити, но след това спират и очевидно обмислят ситуацията, преди да пробват някакво решение. Това често включва използване на инструмент – пръчка или щайга, хвърлена наблизо, за да стигнат до храната. Впоследствие, когато се изправят пред същия проблем, те незабавно прилагат същото решение. Кьолер заключава, че поведението на шимпанзетата демонстрира по-скоро когнитивен процес от типа проба – грешка, отколкото действителен такъв; те първо решават проблема в умовете си, но едва след прозрението /моментът „Аха!“/ изпробват решението си.

Моделът е научаване чрез прозрение – неуспех, пауза, обмисляне, прозрение и опит. Това, което наричаме инстинкт, привидно автоматичният отговор в решаването на проблеми, е повлиян от този процес на научаване чрез прозрение и самият той е активен, динамичен модел.

1. Ако едно шимпанзе се опитва да реши проблем чрез проба и грешка, но не успее …
2. … то спира и обмисля проблема, вземайки предвид всичко около него …
3. … докато стигне до прозрение, което води до решение.
4. След това то прилага това решение към подобни проблеми в бъдеще.
5. Този модел на научаване чрез прозрение е активен, не пасивен.
6. Инстинктът е динамичен модел.