УЧИЛИЩНО ПОМАГАЛО

Мартин Селигман (1942)

Селигман забелязва, че изключително щастливите, реализирани хора са склонни да се разбират с другите и с удоволствие търсят компания. Те като че ли водят онова, което той нарича „приятен живот“, един от трите вида щастлив живот, идентифицирани от него; другите два са „добър“ и „смислен“ живот. Приятният живот, или търсенето на възможно повече удоволствие, изглежда донася щастие, но Селигман открива, че то често е краткотрайно. Макар и по – незабележимо , добрият живот, или това да си успешно ангажиран във връзки, работа и игра, доставя по – дълбоко, по- трайно щастие. По същия начин смисленият живот, или дейността в служба на другите, води до огромно удовлетворение и реализация.

Селигман наблюдава, че добрият и смисленият живот включва дейности, които колегата му Михали Чиксентмихали описва като генериращи „поток“ или дълбоко умствено потапяне. Приятният живот очевидно не включва „поток“, но Селигман открива, че всички „ изключително щастливи хора „, изследвани от него, са много общителни и имат връзка. Той заключава, че „ социалните връзки не гарантират върховно щастие, но то сякаш не се среща без тях“. Добрият и осмисленият живот може да донасят eudaemonia, но когато водим приятен живот, това усилва цялото щастие, което можем да постигнем.

1. Има три вида щастлив живот.

• Добър живот – стремеж към личностно израстване и постигане на „поток“.
• Смислен живот – дейност в услуга на нещо по – велико от теб.
• Приятен живот – общуване и търсене на удоволствия.

1. Всички те донасят трайно щастие, но това щастие не може да бъде постигнато без социални връзки.
2. Социалните връзки не гарантират върховно щастие, но то като че ли не се среща без тях.

Даниел Шактер (1952)

Забравянето е основна функция на човешката памет, то подпомага нейната ефективна работа. Често се налага да запомним някои преживявания или информация, която сме научили. Голяма част от данните не ни засяга лично и биха заели ценно място в „склада“ на паметта, затова се „изтриват“, ако използваме аналогията с компютрите, използвана често от когнитивните психолози.

Понякога селекционирането дава дефект: забравяме полезната информация, която трябва да се запази за бъдеща употреба, а запомняме тривиални или ненужни данни. Съхраняването не е единствената функция на паметта, криеща потенциални проблеми. Процесът на възстановяване може да причини объркване на информация, давайки ни изкривени спомени. Има седем начина паметта да ни изневери: преходност, разсеяност, блокиране, грешно приписване, податливост на внушение, пристрастност и упорство. Това са „седемте гряха на паметта“.

Първите три са „грехове на пропуска“ или забравянето, а останалите четири са „грехове на упълномощаването“ или спомнянето. Всеки грях може да доведе до определен вид грешка във възстановяването на информацията.

Първият грях – преходност е влошаването на качеството на паметта с времето, особено на епизодичната памет /тази за събитията/. Това се дължи на два фактора: спомняме си по-добре скорошно събитие, отколкото такова от далечното минало; и всеки път, когато си спомним събитие, т.е. възстановяваме спомен, той се преработва отново в мозъка и леко се изменя. Разсеяността е грехът, който се проявява под формата на ключове, поставени не на място, и пропуснати срещи; той не е толкова неизправност на спомнянето, колкото за избора за съхраняване на информация. Понякога не обръщаме достатъчно внимание в момента, когато вършим нещо /например къде си слагаме ключовете/, затова мозъкът третира информацията като тривиална и не я запомня за по-късна употреба. В контраст с това е грехът на блокирането, при който съхранен спомен не е изваден, поради това, че друг спомен е застанал на пътя му. Пример за това е синдромът „на върха на езика ми е“, при който почти – но не съвсем – улавяме дума от паметта, която знаем много добре.

„Греховете на упълномощаването“ са малко по-сложни. При грешното приписване ние помним точно информацията, но грешим кой е източникът й. Това прилича на ефекта на податливост на внушението, когато споменът е повлиян от начина, по който си го припомняме: например след насочващ въпрос. Пристрастността, друг вид изкривяване на паметта, се проявява, когато нагласата и чувствата в момента на спомнянето „оцветяват“ този процес.

И накрая – упорството е пример за прекалено добра работа на паметта. Получава се, когато започнем натрапчиво и упорито да си припомняме тревожна или нараняваща информация, съхранена в паметта – от най – дребните конфузни ситуации до стресиращи спомени.

Но греховете на паметта не са дефекти: те са цената, която плащаме за една сложна система, работеща изключително добре през повечето време.

Седемте гряха на паметта

1. Понякога забравяме важни неща поради …

• … преходност.
• … разсеяност.
• … блокиране.

1. А понякога нашите спомени се объркват чрез …

• … грешно приписване.
• … податливост на внушение.
• … пристрастност.

1. А понякога си спомняме неща, които искаме да забравим, чрез …

• … упорство.

Джон Кабат-Зин (1944)

Той създава „майндфулнес“ /съзерцание/. При тази форма на медитиране субектът наблюдава мислите и психичните си процеси /както и телесните, или физическите/ по един дистанциран, нефокусиран и непреценяващ начин; „да стои в тялото си и да наблюдава какво се случва в ума му, като се научи нито да отхвърля, нито да преследва нещата, а просто да ги остави да бъдат и да преминават“.

Чрез тази медитация ние се научаваме да наблюдаваме мисловните процеси спокойно, без да се идентифицираме с тях и да разбираме, че умовете ни имат свой собствен живот. Например една мисъл за неуспех просто се разглежда като събитие в ума, а не като трамплин към заключението: „Аз съм неудачник“. С практиката се научаваме да виждаме тялото и ума като едно нещо: „цялост“. Всеки от нас е нещо повече от мисли, които преминават през ума ни.

Пол Салковскис (50^-те години на ХХ век)

Обсесивно – компулсивното разстройство има своите корени в нежелани или натрапливи мисли, които всички имаме от време на време – идеята, че ще се случи нещо лошо, или че ще преживеем или причиним някакво ужасно нещастие. През повечето време ние успяваме да изхвърлим тези мисли от главите си и да продължим живота си, но понякога е по-трудно да се отърсим от тях. В крайните случаи тези мисли стават обсебващи и донасят с тях чувство на страх и отговорност. Хората, предразположени към подобен род обсесивни мисли, се затрудняват да ги оценят рационално и надценяват не само риска от нещастие, но също контрола и силата, която имат, за да му се противопоставят.

Обсесивните мисли за заразяване и предаване на смъртоносна болест например, може да предизвика компулсивно почистване и миене на ръцете. В това действие прозира също чувство за отговорност, даже и ако действието съвсем не е пропорционално на риска. Компулсивните действия могат да се превърнат в ритуални поведенчески модели и да се извършват отново и отново в опит за постигане на контрол над предусещаната опасност. Те се лекуват с когнитивна поведенческа терапия. Когнитивния подход облекчава дистреса. Успоредно с това поведенчески техники като десенситизация /постепенно излагане на предусещаната опасност/ помагат на пациента да контролира своето компулсивно поведение. С компулсивно поведенческите техники могат да се лекуват тревожност, панически атаки и фобии.

1. Ние всички имаме нежелани натрапливи мисли.
2. Но някои хора не успяват да се отърсят от тях и тези мисли стават свръхважни и обсебващи.

• Те надценяват заплахата, която представляват тези мисли.
• Те се чувстват отговорни за всяка беда, инсинуирана от натрапливите мисли.

• Ето защо те се чувстват принудени да предприемат действия, за да се противопоставят на заплахите и да овладеят мислите.
• Компулсивните поведенчески ритуали са опит да се контролират натрапливите мисли.

Ървинг Гофман (1922-1982)

Управлението на впечатленията е теория развита от Ървинг Гофман. Свързана е с това как изграждаме, поддържаме и укрепваме нашите социални идентичности. Съзнателно или несъзнателно ние се опитваме да манипулираме начина, по който другите ни възприемат. Винаги, когато влизаме във взаимодействие с други хора, ние представяме нашия публичен образ. В някои случаи може да се опитаме да повлияем на определен човек /например на този, който ни интервюира за работа/; в други ситуации може просто да се опитваме да поддържаме благоприятна представа за себе си. Гофман прави паралел между управлението на впечатленията и театъра, и показва, че начините, по които се представяме в реалния свят, са подобни на представленията на актьорите на сцената. Всяко социално взаимодействие е тласкано колкото към оказване на конкретно въздействие върху публиката, толкова и към честно себеизразяване.

Личността е сбор от различните роли, които човек играе през живота си. Това означава, че истинският Аз не е личен или вътрешен феномен, а по-скоро драматичен ефект от начините, по които човек се представя публично. „Животът е театрално представление“, казва Ървинг Гофман; създаването на успешно впечатление изисква правилния мизансцен, реквизит, гардероб, умения и споделено разбиране за играта на сцената / в обществената сфера /, и присъствието зад кулисите / в личната, частна сфера /.

Ървинг Гофман вярва, че в реалния живот всеки има способността да избира собствена сцена, реквизит и костюми, за да ги покаже на публиката. И социалният актьор, и сценичният, се стремят преди всичко да поддържат чувство за кохерентност чрез взаимодействията си с други актьори. Това може да се постигне единствено в случай, че всички са съгласни с „дефиницията на ситуацията“ и характеристиките, очакванията и ограниченията на конкретно представление, когато взаимно си подават сигнали за правилната реакция и адаптиране към социалната обстановка. За да бъдат в хармония помежду си, хората трябва да постигат съгласие относно личната си идентичност, социалния контекст и колективните очаквания за поведението им в рамките на този контекст. Например знаменитостите, присъстващи на елитно парти, негласно са се споразумели, че са „знаменитости на елитно парти“ и всеки приема дефинираната за него роля в тази ситуация и насърчава другите актьори и наблюдатели /или представители на публиката/ да приемат тази дефиниция. Обаче ако конкретно определение за дадена ситуация бъде дискредитирано например, ако храната на партито не се окаже нещо специално, а пица, или присъстват и неизвестни хора, се забелязва склонност всички да се правят, че нищо не се е променило. Така насърчават едно изкуствено усещане за достоверност, за да се запази спокойствие и да се избегне конфузията.

1. Социалното взаимодействие може да се сравни с театрална пиеса.

• Хората, като актьорите, се опитват да създадат благоприятно впечатление за себе си чрез своя избор на сценарий, мизансцен, гардероб, умения и реквизит.
• Имат територии като „авансцена“ за нашата публична личност и „място зад кулисите“ за личния ни живот.
• Има и публика за представлението.

• Животът е театрално представление.

Роджър Браун (1925-1997)

„Спомени-светкавици“-Браун и колегата му Джеймс Кулик внедряват този термин, за да назоват особен вид автобиографичен спомен, при който хората дават много подробен и жив разказ за точния момент, в който са научили за силно шокиращо събитие.

Според този труд, събития с културна и лична значимост /като застрелването на Дж- Ф. Кенеди или Мартин Лутер Кинг/ отключват специален биологичен механизъм на паметта /“принтирай“/, който създава постоянен запис на събитието и обстоятелствата, при които то се е случило. Почти като при моментна снимка можем да си представим къде и с кого сме били и какво сме правили, когато сме научили шокиращата вест – например разрушаването на двете кули на 11 септември. Те твърдят, че тези спомени са живи, точни и трайни. Но изследователи като Улрик Найсър оспорват теорията за специалния механизъм, заявявайки че трайността на спомените зависи от факта, че за него ние и целият свят мислим /репетираме ги/ многократно след събитието, така че те постоянно се подсилват в паметта ни.

Уилям Гласър (1925)

„Да подобрим нашите взаимоотношения означава да подобрим психичното си здраве.“

Той открито отхвърля конвенционалната психиатрия и използването на лекарства, твърдейки, че повечето от психологическите проблеми на хората са всъщност част от спектъра на здравото човешко преживяване и могат да се подобрят чрез промени в поведението. Неговите идеи се концентрират върху постигане на по-голямо щастие и осъществяване чрез личния избор, отговорност и трансформация. Той разработва терапия на реалността – когнитивно-поведенчески подход, насочен към решаване на проблемите. Той насърчава клиентите да разберат какво всъщност искат в настоящия момент и да преценят дали поведението, което са избрали, ги приближава или отдалечава от техните цели.

Подходът се основава предимно на способността на хората да идентифицират точно дейността , която ще породи у тях усещането за реализация. Така той формулира теорията за избора, според която всички хора са мотивирани да действат по начин, който увеличава удоволствието и намалява болката. Ние се стремим да мислим и действаме, така че да се чувстваме по-добре. Цялото удоволствие или болка се раждат в усилията ни да удовлетворим пет генетично закодирани нужди: оцеляване, любов и принадлежност, власт, свобода и забавление. Всяко действие, което задоволява поне една от тези нужди, е приятно; поведение, което не успее да постигне тази цел, причинява болка. Само човешките взаимоотношения могат да удовлетворят изброените потребности. Ако се борим за оцеляване и някой ни помогне, ние се чувстваме добре, нуждаем се от поне една добра връзка, за да изпитаме любов или принадлежност; ако поне един човек ни изслушва, ние откриваме властта си. Трайните психологически проблеми обикновено се причиняват от проблеми в личните взаимоотношения /не са признак за биохимични промени в мозъка/ и нещастието може да се преодолее чрез подобряването им без да се прибягва до психотропни лекарства. Той посочва основната човешка нужда от власт, която се опитваме да удовлетворим чрез контрол върху други хора. Единственото нещо, което можем да управляваме, е начинът, по който се държим, не можем да контролираме другите. Опитите да го постигнем, показват липса на уважение към другите и е причина за нещастие. Теорията на избора е психология на самоконтрола, целяща да се противопостави на тази тенденция и да ни помогне да открием щастието в рамките на нашите взаимоотношения.

1. Ние сме по природа социални създания.

• Любовта и принадлежността са сред най-значимите потребности, които не са свързани с оцеляването.
• Когато в близките ни междуличностни отношения се появат проблеми, ние се чувстваме нещастни.
• Крайното нещастие може да предизвика симптоми, които обикновено се свързват с психично заболяване.
• Психологическите проблеми може да се лекуват чрез корекция на междуличностните отношения; психотропни лекарства не са необходими.

Мелвин Лърнър (1929)

Хората се чувстват най-комфортно, когато усещат, че контролират живота си. Ние искаме да вярваме, че живеем в свят, където добрите биват наградени, а лошите – наказани, и това допринася значително към усещането, че е възможно да предсказваме, насочваме и в крайна сметка да контролираме събитията. Тази „хипотеза за справедливия свят“ е склонността ни да вярваме, че „всеки получава, каквото заслужава“. Но според Лърнър това е опасно недоразумение, което придава неоправдана значимост на предполагаемите личностни характеристики на засегнатите хора, вместо на действителните факти в ситуацията. Ако някой страда или е наказан, за нас е по-лесно да повярваме, че този човек се е провинил, за да заслужи подобно отношение. Теорията за справедливия свят се превръща в удобно обяснение на видимо необясними събития и светът вече не ни се струва хаотичен или непредсказуем. Тя позволява на хората да вярват, че докато са добри, ще им се случват само хубави неща, което генерира фалшиво усещане за сигурност и контрол. Ние поощряваме децата си „да бъдат добри“ и в замяна обещаваме, че бъдещето ще ги възнагради, ако пренебрегнат своите естествени подтици и желания. За да се изпълни гози договор, се налага да живеем в справедлив свят; така децата израстват с тази твърдо укрепена вяра.

Лърнър установява, че ученици, осведомени, че техен съученик е спечелил от лотарията, си обясняват това събитие с предположението, че той е учил по-упорито от връстниците си. Изглежда, че вярата в справедливия свят позволява на хората да наместят фактите в дадена ситуация. Това може да е особено вредно, когато се приложи към начина, по който възприемаме жертвите на престъпление или насилие. Често смятаме, че жертвата на изнасилване „си го е търсила“, защото е носила къса пола или е флиртувала. Това мислене всъщност освобождава престъпника от отговорност, за да я прехвърли върху пострадалата. Като обвиняват нея, страничните хора същевременно предпазват своето чувство за сигурност.

Той подчертава, че тази вяра в справедливия свят не винаги води до обвиняване на жертвата. Очевидната невинност, привлекателност, статут или степен на прилика между жертвата и онзи, който я оценява, могат да повлияят на решението дали е я обвинят за своето нещастие. Всичко това стимулира чувството, че извършването на злина – независимо дали е незначителна или непреднамерана, води до беда – убеждение, което може да увеличи податливостта на депресия.

1. Хората искат да вярват, че живеят в безопасен, стабилен и подреден свят …
2. … където „лоши“ неща се случват само на „лошите“, а „добри“ неща само на „добрите“.
3. Хората обвиняват жертвите на нещастие, за да се защитят от усещането, че са уязвими.
4. Хората действат според предположението, че „всеки получава, каквото заслужава“ и заслужава, каквото получава.

Елиът Арънсън (1932)

„Първи закон на Арънсън“; хора, които вършат лудости, не са непременно луди. „Лудостите“, които той има предвид, включват актове на насилие, жестокост или дълбоки предразсъдъци – действия толкова крайни, че изглежда, отразяват психологически дисбаланс у извършителя. Според Алънсън обаче, макар наистина да съществуват психично болни хора, дори индивиди, като цяло психически здрави, могат да бъдат доведени до подобни крайности на човешкото поведение, изглеждащи като лудост. Следователно, важно е преди да диагностицираме хората като психично болни, социалните психолози да положат усилия да разберат ситуацията, в която са били поставени, и натиска, който е упражнен върху тях в момента, когато са показали анормално поведение.

Конфликтът, който тези хора изживяват, е познат като „когнитивен дисонанс“ – неприятно чувство, което ни сполетява, когато две или повече наши убеждения са в противоречие. За да намалят дисонанса, хората променят своите отношения, схващания и действия, дори оправдават или отричат жестокостта спрямо другите. Разбирането на мотивите хората да оправдават или отричат употребата на жестокост, може да ни помогне да посредничим или да я предотвратим в по-широк социален контекст – като война или социални предразсъдъци.

1. В някои ситуации здравомислещи хора вършат лудости.
2. Ако не знаем какви социални обстоятелства са предизвикали техните действия …
3. … ние сме изкушени да заключим, че те са причинени от някакъв недостатък в характера или лудост.
4. Трябва да помним, че хора, които вършат лудости, не са непременно луди.

Филип Зимбардо (1933)

Добри хора могат да бъдат тласнати към злодеяние, ако са потопени в „тотални ситуации“ с очевидно оправдаваща идеология и одобрени правила и роли. „Всяко деяние, извършено някога от човешко същество, колкото и да е ужасно, е възможно да се повтори от всеки от нас – при грешен или правилен ситуационен натиск“.

1. Какво става, когато добри хора са поставени в лоша ситуация?
2. Нормални, здрави хора приемат социалната роля, която им е наложена.

• Поставени в позиция с власт, хората се възползват от авторитета или злоупотребяват с него.
• Хората, които са приели зависимата позиция, се подчиняват на авторитета.
• Именно социалната ситуация, а не човешкият характер предизвиква насилническото поведение.