Ги Корно (1951)
В книгата си „Отсъстващи бащи, изгубени синове“ Корно изследва затрудненията в интимните разговори между мъжките поколения. Той разказва за своите опити да осъществи емоционална връзка със собствения си баща: как е протягал ръка, търсейки одобрение, но получава само мълчание.
Корно признава, че тази последователност от събития е познат модел на мъжете, които често не успяват да обсипят синовете си с похвалите, привързаността и признанието, за което копнеят техните потомци. Когато синът преживее това мълчание, той може да се опита да впечатли още по-силно или да се отдръпне, но мълчанието си остава безвъзвратно запечатано в ума му, смята Корно. Феноменът може би се корени в съревнователно взаимодействие на двете мъжки его; един мъж, който хвали сина си, по някакъв начин би компрометирал собствената си сила, би я направил по-малко ценна. От позицията на сина, ако одобрението бъде дадено твърде лесно, без известен период на задържане, бащата вече не е достоен да бъде впечатляван. Изглежда при повечето обществени форми съществува убеждението, че мъжете не могат едновременно да бъдат силни и открити.
Корно убеждава, че подобно поведение не върши услуга на мъжете. По този начин им се отрича възможността да изразяват обич към синовете си, а синовете са принудени да се лишат от тази обич.
