11 септември 2001 година – най-внушителният атентат в историята на човечеството!

  

     Повече от 11 години след трагичното нападение от страна на „Ал-Каида“ срещу Съединените Американски Щати, ще се опитам да отбележа основните факти, които научих за това събитие, макар че тези думи, цифри и числа не могат по никакъв начин да представят ужаса, кошмара и безсилието, предизвикани на 11.09.2001 година. Този терористичен акт  хвърля  „сянка“ върху човешката история със своята безкруполност и жестокост!

            Като цяло, нещата се рaзвиват по следния начин:

            1.Основната идея на хората от групировката „Ал-Каида“, която до 2004 година отрича да е замесена в случая, е да превземат 4 самолета, а именно: ( 1. Полет 11 на „Американ Еърлайнс“: „Боинг 767-723“ за Международно летище Лос Анджелис в Лос Анджелис; 2. Полет 175 на „Юнайтед Еърлайнс“: „Боинг 767-222“ към Международно летище Лос Анджелис в Лос Анджелис; 3. Полет 77 на „Американ Еърлайнс“: „Боинг 757-223“ към Пентагона – международно летище Лос Анджелис в Лос Анджелис; 4. Полет 93 на „Юнайтед Еърлайнс“: „Боинг 757-222“, който бил към международното летище Сан Франциско и продължавал до Международното летище Нарита в Токио). След това е трябвало да променят маршрутите им- първите два били за „Кулите близнаци“ – Световният търговски център в Ню Йорк, третият – за Пентагона, а последният, въпреки че е само теоритично, трябвало да се сблъска със сградата на Белия дом – Президентството на САЩ ! 

              2.Както казах, четвъртият ТРЯБВАЛО да срещне президента Джордж Буш. Но нещата за похитителите се объркали значително, след като пътниците разбрали за случващото се, информирали чрез мобилните си телефони властите и оказали дори физическа съпротива, която за малко не им донесла успех. Когато видели, че ще се провалят в опита за атантат, терористите умишлено разбили самолета в поле край Шанксвил.

       3. За съжаление, останалите 3 атаки успели: първо в 08:46 ч.- Северната кула е „прорязана“ от самолета (както може да се види от множеството видеа в „мрежата“) ; после в 09:02ч.- Южната кула е блъсната, а след по-малко от два часа и двете се срутват под натиска на цимента, бетона, неспиращия огън….; Пентагонът е улучен в 09:37 ч., което води до смъртта на 125 човека (55, от които са военни лица);

       4. Няма нито един оцелял, намиращ се преди сблъсаците, в самолетите. От кулите жертвите са 2603 човека; полицаите, дали живота си, за да помогнат на „ближния“, изпаднал в състояние на агония и немощ, са 20; пожарникарите, обявени за национални герои след този ужас, но немогли да получат признанията ,отдадени им от обществото и родината са 343; общият брой на загиналите е повече от 3000 човека.

     5.Все пак оживелите са далеч повече – преди атаките в Търговския център имало около 17 400 души. Някои от тях са имали късмета просто да са на точното място в този момент, други успяват да се измъкнат от рушащите се сгради в последен отчаян и панически опит, трети са спасени от служители на държавата, изпратени да измъкнат безпомощните с огромен риск за собствения си живот. Това били преди всичко пожарникарите на Ню Йорк. Докато обикновените хора бягали навън, изпаднали в паника и ужас, неможещи дори да помислят за този до себе си, инстинктът за самосъхранение е по-силен от всичко в човека, пожарникарите влизали вътре в кулите, някои излизали-други не, но тези някои, носещи задъхани, ужасени, стресирани, припаднали, дори мъртви хора на раменете си, пак влизали там откъдето като по чудо не са загинали. Те били съвършени – с ледени погледи, с безстрашни души, без никакъв инстинкт за себе си – само за заобикалящите ги, за тях нямало друг път – отдадени до последния си дъх!

        6. Трагична била смъртта на всички – някои били директно ударени от самолетите, други се задушили, трети видели изход единствено в самоубийството и скачали през прозорците на небостъргачите….имало и такива, които предвидливо тръгнали не надолу към изхода и вратите, а нагоре – към покрива. Те очаквали, че там ще бъдат спасени от спасителни акции с хеликоптри, но за огромен техен ужас вратите за там били затворени и те се задушили или били смазани при срутването на „Кулите близнаци“!

       7. За финал ще ви предам думите на един оцелял по чудо пожарникар от 11.09.2001 година. В опит да спаси поредните жертви, той се изкачва смело нагоре по стълбите, но вятърът, предизвикан от срутването на бетон, стъкла, желязо, станал като огромна вихрушка. Той и колегите му се свили на кълба в ъглите – невъзможно било, нито да продължат нагоре, нито да слязат надолу, за да помогнат! Разрушението било жестоко – никой под и над тях не оцелял – само той и неговите другари – 14 човека общо! Той заявява, че това е чудо! И за мен наистина е така! Чудо е ,че има хора, като тези 343-ма всеотдайни мъже, дали всичко от себе си за някой напълно непознат!

Тео Баев™

Един ден след края на света

Събудих се към девет часа, преживял съм края на света, настроението ми беше добро – нямах за учене и ваканцията наближаваше. Пуснах си музика и си приготвих закуска. Мина известно време и трябваше да тръгвам за даскало. Приготвих се и потеглих, времето не беше от най-приятните, но все пак беше разбираемо един ден след края на света е. Качих се в рейса, в общи линии беше празно, но касапницата предстоеше на следващата спирка. Настана „време разделно“, автобусът спря и преди да отвори вратите видях позната гледка още от преди края на света – пенсионери и най-вече баби наредени в ненапълно права редица, чакащи градския транспорт, който ще ги отведе до следващия изключително евтин супермаркет. Погледът ми се спря пред една възрастна жена, имаше нещо особено в нея, торбата й беше по-пълна от на останалите, парата излизаща от ноздрите й беше по-плътна, знаех, че тя ще успее да се добере до едно от двете свободни места, но не успях да отлича фаворита за второто. Погледнах си часовника, беше дванадесет часа без пет минути, зарадвах се, че не закъснявам.

Уверих се, че съм заел най-удобното място за мен и вратите се отвориха, румейските орди нахлуха, „без сигнал, без ред, всеки гледаше да бъде напред“. Предположението ми беше правилно, едното свободно място беше заето от моя фаворит, но в този момент отклоних погледа си към другата гореща точка в рейса, втората свободна седалка. Там се вихреше ураган от емоции. По своето естество тя беше по неудобна за заемане, тъй като беше малко по-нависоко позиционирана, но за някой риска си струваше. Една стара жена се беше заела с превземането й, след сложни маневри и пуфтене тя достигна заветната си цел, по лицето й се изписа заслужено удоволствие.

Стомаха ме сви, не не е това, бях ходил до тоалетна. На следващата спирка щеше да се качи едно симпатично за мен момиче. Поради липсата на място в иначе просторния, но малък автобус,  тя застана точно до мен. За пореден път настроението ми се повиши. Не нямаше да я заговоря, не че съм грозен, но беше по-висока, а може би и с няколко години по-голяма от мен, все пак ми беше приятно. Зачудих се защо са толкова високи някои хубави момичета, но се успокоих понеже съм около 175, а щях и поне още малко да порасна, вината не беше в мен.

Макар и ден след края на света рейсът се движеше по обичайния си маршрут, всеки момент щяхме да излезнем на софийския аутобан. Там сме, за момент се замислих за символа на автобуса, защото покрай нас преминаваха празни автомобили. Вероятно той символизираше стремежа на хората към по-добро – центърът на града (познат символ още от митологията), а може би символизираше разделението на хората, което ни е познато също от древността. Осъзнавам, колко съм задобрял по литература, но явно даскалката ми не го забелязва, защото продължава да пише пет и двадесет и пет на есетата ми.

Дойде време да слизам, а при не съвсем празния автобус, това е дейност,  изискваща опит, търпение и малко наглост. Тези умения ги бях усвоил и със завиден финес се измъкнах от средата на рейса. Поех си живителна глътка въздух, почуствах се отново добре, заредих се с енергия, която ми трябваше, защото малко закъснявах.

Въпреки че беше изминал един ден от края на света, пред училище беше пълно с деца, които пушеха. Все пак спазваха забраната за пушене на закрито. Престъпих вратите на училище, звънецът не беше бил, затова имах нялко минути преди да започне голготата от часове.

В края на деня се чувствах изморен, но трябваше да се мобилизирам, за да имам сили да се прибера. По пътя реших да обмисля изминалия ден. Нямаше много забележителни неща с изключение на едно. Две момичета бяха решили да седнат на мястото на едно момче. Той разбира се не подозираше и затова се изненада щом разбра за случилото се. Тогава пламна, момчето се превърна в мъж, дори в пенсионерка бореща се за място в градския транспорт. С няколко грациозни и точни движения, със силните си ръце той измъкна стола на момичето седнало на неговото място, чуха се гневни викове, но никой не посмя дори да помръдне при тази гледка. Двете госпожици разбирайки грешката си се оттеглиха смирено. Момчето седна властно на чина си дишайки тежко, все пак той имаше две дископатии, по лицето му за момент се изписа съжаление, че е постъпил така, но след секунда, върна решителния си поглед, без да дава воля на чувствата си.

Към двадесет часа, най-накрая се бях прибрал и разбрах, че днес не беше денят след края на света, а денят след поредната глупост измислена от хората с цел да печелят повече пари.