Един ден след края на света

Събудих се към девет часа, преживял съм края на света, настроението ми беше добро – нямах за учене и ваканцията наближаваше. Пуснах си музика и си приготвих закуска. Мина известно време и трябваше да тръгвам за даскало. Приготвих се и потеглих, времето не беше от най-приятните, но все пак беше разбираемо един ден след края на света е. Качих се в рейса, в общи линии беше празно, но касапницата предстоеше на следващата спирка. Настана „време разделно“, автобусът спря и преди да отвори вратите видях позната гледка още от преди края на света – пенсионери и най-вече баби наредени в ненапълно права редица, чакащи градския транспорт, който ще ги отведе до следващия изключително евтин супермаркет. Погледът ми се спря пред една възрастна жена, имаше нещо особено в нея, торбата й беше по-пълна от на останалите, парата излизаща от ноздрите й беше по-плътна, знаех, че тя ще успее да се добере до едно от двете свободни места, но не успях да отлича фаворита за второто. Погледнах си часовника, беше дванадесет часа без пет минути, зарадвах се, че не закъснявам.

Уверих се, че съм заел най-удобното място за мен и вратите се отвориха, румейските орди нахлуха, „без сигнал, без ред, всеки гледаше да бъде напред“. Предположението ми беше правилно, едното свободно място беше заето от моя фаворит, но в този момент отклоних погледа си към другата гореща точка в рейса, втората свободна седалка. Там се вихреше ураган от емоции. По своето естество тя беше по неудобна за заемане, тъй като беше малко по-нависоко позиционирана, но за някой риска си струваше. Една стара жена се беше заела с превземането й, след сложни маневри и пуфтене тя достигна заветната си цел, по лицето й се изписа заслужено удоволствие.

Стомаха ме сви, не не е това, бях ходил до тоалетна. На следващата спирка щеше да се качи едно симпатично за мен момиче. Поради липсата на място в иначе просторния, но малък автобус,  тя застана точно до мен. За пореден път настроението ми се повиши. Не нямаше да я заговоря, не че съм грозен, но беше по-висока, а може би и с няколко години по-голяма от мен, все пак ми беше приятно. Зачудих се защо са толкова високи някои хубави момичета, но се успокоих понеже съм около 175, а щях и поне още малко да порасна, вината не беше в мен.

Макар и ден след края на света рейсът се движеше по обичайния си маршрут, всеки момент щяхме да излезнем на софийския аутобан. Там сме, за момент се замислих за символа на автобуса, защото покрай нас преминаваха празни автомобили. Вероятно той символизираше стремежа на хората към по-добро – центърът на града (познат символ още от митологията), а може би символизираше разделението на хората, което ни е познато също от древността. Осъзнавам, колко съм задобрял по литература, но явно даскалката ми не го забелязва, защото продължава да пише пет и двадесет и пет на есетата ми.

Дойде време да слизам, а при не съвсем празния автобус, това е дейност,  изискваща опит, търпение и малко наглост. Тези умения ги бях усвоил и със завиден финес се измъкнах от средата на рейса. Поех си живителна глътка въздух, почуствах се отново добре, заредих се с енергия, която ми трябваше, защото малко закъснявах.

Въпреки че беше изминал един ден от края на света, пред училище беше пълно с деца, които пушеха. Все пак спазваха забраната за пушене на закрито. Престъпих вратите на училище, звънецът не беше бил, затова имах нялко минути преди да започне голготата от часове.

В края на деня се чувствах изморен, но трябваше да се мобилизирам, за да имам сили да се прибера. По пътя реших да обмисля изминалия ден. Нямаше много забележителни неща с изключение на едно. Две момичета бяха решили да седнат на мястото на едно момче. Той разбира се не подозираше и затова се изненада щом разбра за случилото се. Тогава пламна, момчето се превърна в мъж, дори в пенсионерка бореща се за място в градския транспорт. С няколко грациозни и точни движения, със силните си ръце той измъкна стола на момичето седнало на неговото място, чуха се гневни викове, но никой не посмя дори да помръдне при тази гледка. Двете госпожици разбирайки грешката си се оттеглиха смирено. Момчето седна властно на чина си дишайки тежко, все пак той имаше две дископатии, по лицето му за момент се изписа съжаление, че е постъпил така, но след секунда, върна решителния си поглед, без да дава воля на чувствата си.

Към двадесет часа, най-накрая се бях прибрал и разбрах, че днес не беше денят след края на света, а денят след поредната глупост измислена от хората с цел да печелят повече пари.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *