Панорама на Северен Пирин, изглед от Разложкото поле

Със своя най-висок връх Вихрен (2914,3 м), Пирин се нарежда на второ място по височина в България след Рила (2925 м). В рамките на Европа заема седмо място след Кавказ с вр. Елбрус (5642 м), Алпите с вр. Мон Блан (4808 м), Сиера Невада с вр. Муласен (3479 м), Пиренеите с вр. Ането (3404 м), Рила с вр. Мусала (2925 м) и Олимп с вр. Митикас (2917), като не броим най-високата точка на о-в Сицилия – Етна (3263 м).

Пирин е разположен в югозападната част на страната между долините на реките Струма и Места, между 41°26′ и 41°56′ северна ширина. На север граница с Рила е седловината Предел (1142 м), а на юг – Парилската седловина (1170 м), която отделя Пирин от планината Славянка. На североизток планината достига до долината на река Места с Разложката и Гоцеделчевската котловина и пролома Момина клисура, я отделят от Родопите. На запад и югозапад долината на река Струма със своите котловини Симитлийска и Петричко-Санданска и Кресненският пролом я отделят от планините Влахина, Малешевска и Огражден.

Площта на планината е 2585 квадратни километра, т.е. тя е сравнително компактна, малка планина, което се потвърждава и от голямата ѝ средна височина – 1033 метра. Дължината ѝ по права линия от северозапад на югоизток е 66 км, а максималната ѝ широчина в направление югозапад-североизток е 40 километра – от град Сандански до село Обидим.

Деление

Характерно за планината е наличието на единствено, добре изявено главно било, което се простира от Предела до Парилската седловина от северозапад към югоизток. Орографски то се допълва от четири именувани странични била – масивни разклонения на главното било.

Според съвременните научни схващания, от географска и геоложка гледна точка, Пирин е разделен на три дяла – северен, среден и южен. Дяловете са много неравномерни като големина и напълно неравнопоставени като атрактивност. Това геоложко деление на планината е сравнително ново. В древността и в недалечното минало, до около 1920 година, географските граници на Пирин са се простирали на юг до Бяло море, включвайки южните планини Алиботуш, Шарлия, Смийница, Кушница и др., правейки я най-масивната планинска верига в България с алпийски характер на релеф

Първото постижение, за което ще ви разкажем е Шестият сърдечен тон, дело на българина Иван Митев. За да си представите важността на българското постижение, ще ви разясним малко повече за сърдечните тонове. Това са звуците, които се чуват от биещото сърце при изпомпване на кръв. Те се използват в кардиологията като едни от най-добрите диагностични показатели. През 1972 година д-р Митев, по време на преглед на свой пациент, забелязва особен шум между първия и втория сърдечен тон. Така през 1974 година с разработена научна статия потвърждава откритието, което е направил.

Следващият ни разказ ще бъде за Румен Антонов. Вероятно някои за първи път чуват това име, но изобретението, което е направил ще ви изуми. В моделите на едни от най-известните марки коли като „Тойота”, „Пежо”, „Рено”, „Хонда” и други, се поставят автоматични скоростни кутии, дело именно на българина Румен Антонов.  Постижението му е уникално, защото кутията е безстепенна и е приложима за малки коли, което води до слабото нарастване на разхода на горивото. По-късно изобретява и 6-степенна кутия, определяна като по-малка, по-лека и по-икономична.

Хищници

Вълк
Вълка се отличава по някои белези от тази на домашното куче. Вълкът обикновено има златистожълти очи, по-дълги крака, по-големи лапи, по-изявена челюст, по-дълга муцуна и мозък , който обикновено е с 30% по–голям от този на кучето. Трябва да се спомене и преопашна жлеза от горната страна на опашката, близо до основата, която отсъства при кучетата. И последно, докато лактите на много кучета са насочени настрани, тези на вълците са обърнати навътре към корема им, като почти го докосват. Това им позволява да тичат със скорост до 70 km/h.

Чакал
Чакалът е хищник със среден ръст, един от трите (в някои източници четирите) бозайника от семейството на Кучетата, открити в Африка,Азия и ЮгоизточнаЕвропа.
Чакалът е значително по-дребен от вълка. Дължината на тялото му достига до 80-85 см, на опашката – до 25-30 см, а височината в холката – до 45-50 см. Теглото му обикновено е 12-14 кг, рядко повече. Мъжките са малко по-едри от женските.Окраската му прилича на тази на вълка, но в долната част на тялото и на краката е по-ръждива, както и на гърдите и шията.До началото на 60-те години на миналия век чакалът у нас :е среща само в Странджа. След този период запасите му бързо нарастват. Причината основно е в голямото количество достъпна храна – приплодите на муфлона и лопатара, както и изкуствено разселваните фазани и кеклици в Югозападна България и Тракийската низина.

Лисица

Навсякъде в нашата страна, макар и не много често, се среща и черната форма на окраската (меланизъм). Тези лисици се наричат въглищарки.Дължината на тялото на лисицата достига до 80 см, на опашката до 45 см, а височината в холката – до 45 см. Теглото на възрастните лисици рядко надвишава при женските 5,50 кг, а при мъжките – 7 кг.Окраската на лисицата е в преобладаващо червен цвят. Долната част на тялото и на краката са светли. На върха на опашката има бяло петно. У нас обаче много рядко се срещат чисто червени лисици.

Белка
Белката е дребен хищник от семейството Порови, диалектно е наричана иКокарджа, Йоркипе, Конада или Самсар. По външен вид прилича на златката, но е по-тежка от нея, главата ѝ е по-закръглена, ходилата ѝ не са окосмени и има по-груба козина с по-редки косми със сивкав оттенък. Петното на гърба ѝ е бяло, отзад се разклонява встрани до предните крайници. Носът ѝ е слабо червеникав. Краката и опашката на белката са тъмнокафяви. На дължина мъжките достигат от 40 до 70 см.

Дива котка
Дивата котка е средно голям бозайник. Тялото й е набито в силно. Дължината му е 60-68 см, а на опашката – 30-34 см. Теглото на дивата котка варира между 4 и 7,5 кг. Мъжките котки са значително по-едри от женските. Окраската е сива с множество по-тъмни сиви до черни препаски. Долната част на тялото е по-светла. По окраска прилича много на някои от домашните котки. Отличава се лесно от тях по дебелата и рунтава опашка, която на върха е като отрязана. Опашката на домашните котки е по-тънка и източена на върха. На задното стъпало дивата котка е с черно петно в основата му, докато при домашната котка петното е дълго като клин отзад на цялото стъпало.

Кафявата мечка в България

Кафявата мечка живее в горски местнocти. Въпpeки чe изглeждa тромава, на кратки разстояния може да тича със скорост 45 километра в час. Храни се с корени, жълъди и млади треви. Обича: горски ягоди, малини и боровинки, диви ябълки, сливи, круши, дини и мравки. През лятото кафявите мечки прекарват значително време в хранене, като имат нужда от 14 килограма храна на ден. Живее най-често сред иглолистни и широколистни гори обикновено над 600–1000 метра, субалпийски храсталаци, скални масиви и ждрела.

По-голямата част от зимата прекарват в сън в леговищата си. Живеят от натрупаните през лятото тлъстини, но ако огладнеят, излизат навън. Когато храната не стига, мечките убиват по-дребни от тях животни. Продължителноста на живот на кафявата мечка е 30 години. Живее поединично, рядко на двойки. Има добродушен вид, но е непредвидима — може много бързо да изпадне в ярост. Масата на възрастния индивид е между 100 и 350кг. Дължината на тялото е 1,50 – 2,50 м.

Черен Кълвач

Черният кълвач живее по дърветата.Той има 4 пръста на краката си,с които се захваща за дърветата. Пръстите му са със здрави нокти.Ноздрите му са покрити от пера, които предпазват дихателните му пътища при дълбането по дърветата. Неговата опашка е много здрава и служи за подпиране когато се храни. През лятото храната на кълвачите се състои от насекоми, както и от ларвите на насекоми,а през есента и зимата-от семената на дърветата.

Водно шаварче
Водното шаварче обитава обширни отворени мочурища, обрасли с острица , с воден слой обикновено под 10 см. Видът изчезва вследствие масивното дрениране на тези терени в миналото в Северна Европа и превръщането им в обработваеми земи и поради сукцесията и обрастването на малкото останали низинни блата днес.

Градински присмехулник

Градинският присмехулник има дълга и яка човка,разширена в основата си.Цветът на оперението му отгоре е зеленикав,а долната страна,“веждите“,и юздечката са жълтеникави.Женската почти не се различава от мъжкия.По навици прилича на мухоловката, но не лови плячката си в полет.Песента му е разнообразна,мелодична и подражава гласовете на различни птици.Градинският присмехулник е обичана птичка за отглеждане в клетка,която понякога запява на следващия ден след улавянето.Женската снася 4-6 яйца,които мътят двете птици в продължение на 13 дни.Храни се с дребни насекоми и техните ларви.Той е много полезна птица.За съжаление в пленничество живее не повече от 2-3 години.

Син синигер

Синият синигер е дребна птица от разред Врабчоподобни. Тежи около 20 грама, което го прави видимо по-дребен от Големия синигер и почти наполовина по-дребен от Домашното врабче. Храни се предимно с дребни Безгръбначни и зимно време с пъпки, семена и сухи плодове. Няма изразен полов диформизъм. Гнезди в дупки по дърветата и различни кухини. Обикновено се държи далеч от човешките поселения, но зимата често влиза в тях докато търси храна. В България се е превърнал в рядка птица и е защитен от закона.

Речен кефал
Тялото е странично сплеснато, по-вретеновидно при младите индивиди и по-източено с напредване на възрастта.
Покрито е с едри люспи, със синьо-зеленикав, тъмнозелен, кафеникаво-зелен, тъмносив до черен гръб, зеленикаво-сребристи или жълто-златисти страни, бял блестящ корем и оранжеви до червеникави перки.
На дължина в зависимост от условията може да достигне до 80 см и тегло до 6-7 кг, като обичайните размери са 30-40 см и 0,5-1,5 кг.

Щука
Тялото на щуката е източено стреловидно, покрито с дребни люспи. Върхът на долната челюст излиза пред горната. Устата е широка и достига до под очите. В нея се намират кукообразно закривени зъби. Гръбният плавник е близо до опашния – над аналния. Най-често гърбът е сивозеленикав или жълтозеленикав до почти черен. Страните са сиви или сивожълтеникави с широки тъмни ивици, а коремът – бял с черни петна. На дължина достига до 1,5 м, а на тегло-35 кг

Бяла риба
Тялото на бялата риба е удължено и сплеснтао странично. Покрито е с малки бодливи люспи. Има две гръбни перки, разположени близо една до друга. Коремните перки се намират на гърдите, почти под кръдните. Устата е голяма и снабдена с остри зъби. Гърбът е зеленикавопепеляв. Отстрани се очертават 8-12 кафяво черни напречни ивици.

Костур
Костурът , наричан също Меше, е риба от семейство костурови. Той достига дължина до 40-50 см и тегло до около 2-4 кг.
Костурът е разпространен в Европа и Азия. Рибата е широко разпространена в България в блата, езера, язовири и бавнотечащи реки.
Хвърля напролет 200 000-300 000 хайверни зърна.

Распер
Расперът е една от най-бързите сладководни риби в нашите големи реки. По бързина може да си съперничи единствено със пъстървата, а за капризите му и за неговата предпазливост може да ви разкаже всеки опитен спинингист. Особено добри условия за распер има в големите реки с каменисто дъно с неравности по него. Отлични са районите около прагове и бентове и места където силното и бързо течение преминава в умерено.

Див заек

Дължината на тялото на дивия заек е до 68 cm, на опашката — до 8 cm.Масата му достига до около 5 kg. Предните му крака са с дължина до 20 cm, а задните достигат до 35 cm и са пригодени за скачане. козината е от ръждивокафява до сивокафява, на корема е бяла. Заекът е предимно нощно животно, храната му е растителна.

главата му е издължена и леко сплесната отстрани. очите са големи, изпъкнали и са разположени странично. Цветът им е от жълтеникав до оранжев. Слухът на заека е изключителен. Той твърде често спира, за да се ослушва, като вдига глава, изправя уши и застива така. Предните крака на дивия заек са доста по-къси от задните и завършват с малки лапи с 5 пръста, с възглавнички и остри нокти,които достигат дължина от 1cm до 2 cm с малки изключения при други видове. Задните му крайници са значително по-дълги и имат по 4 пръста на лапа, като стъпалото им е поне 3-4 пъти по-дълго в сравнение с предното. Скоростта на животното достига 60-70 km/h. Опашката е тъмна отгоре и бяла от долната си страна.Живее 10 години.

Елените

 (Cervus) са род едри тревопасни бозайници от разред чифтокопитни. Мъжкарите на някои от видовете достигат до половин тон тегло. Характерни за рода са големите и добре развити рога при мъжките. Всички видове представят силно изразен полов диморфизъм, като мъжките са значително по-едри и носят рога по време на размножителния период. Полигамни видове. По време на размножителния период по-силните мъжкари имат собствен харем, който защитават от съперниците си.Много от видовете са ценен ловен обект. Срещащия се в България Благородния елен е един от най-ценените ловни обекти в световен мащаб.

Сърна

Сърната  е средно голям тревопасен бозайник от разред Чифтокопитни . Широко разпространена в нашата страна и обичаен ловен обект.  В Средиземноморието се среща изключително в планински райони, а другаде е рядка или липсва.Само мъжките екземпляри (наречени сръндаци ед. ч. сръндак) притежават рога — къси и изправени. През зимата мъжките губят рогата си, но напролет за новия размножителен сезон израстват отново. Когато започват да израстват, новите рога са покрити със слой от тънка като кадифе кожа, който постепенно изчезва, при загуба на кожното кръвообращение. Сръндаците могат да ускорят процеса, търкайки рогата си в дървета, за да са твърди за дуелите през размножителния период. Сръндаците са единствените от сем. Еленови, чиито рога растат и през зимата. Тялото е червеникаво, а лицевите части са сиви. Окраската на тялото варира през различните сезони — златисто-червеникаво през лятото, но през зимния период потъмнява до кафяво и дори черно с по-светли коремни части и бяла задница

Делфин

Делфините имат издължено тяло с вретеновидна форма, приспособено за бързо плуване. Техен основен двигателен орган е раздвоената опашка видоизменена в опашен плавник. Предните им крайници представляват гръдни перки, служещи за управление, а задни крайници липсват, като остатък от тях са две закърнели тазови кости. Интересно е, че през октомври 2006  г. край Япония е уловена афала с два малки допълнителни плавника край гениталиите, които представляват такива прецедентно развити задни крайници. Почти всички делфини имат и гръбен плавник  с различна големина, форма и разположение при различните видове, който служи като стабилизатор при плуване.Мозъкът на делфините има силно нагъната мозъчна кора и те съперничат по интелект дори на човека.Размерите им варират от 1,2 m дължина и 40 кг тегло, до 9,5 m и 300-500 кг (Косатка).Разпространени са в Черно море.Окраската им варира от сиво до черно на гърба, с по-светъл корем (има и чисто бели делфини) и са изпъстрени с различни по големина, форма и контраст ивици и петна.Делфините имат остро зрение както под вода, така и над повърхността, а техният слух превъзхожда човешкия. Въпреки че имат малки ушни отвори от всяка страна на главата, предполага се, че под вода чуват – ако не изцяло, то предимно – посредством долната челюст, снабдена със специална кухина пълна с мазнина, която препраща звуковите вибрации към средното ухо. Слухът им служи също така за ехолокация. Делфините имат и силно развито осезание с множество нервни окончания, струпани предимно около муцуната, гръдните перки и гениталиите. Прояваяват също така вкусови предпочитания към определени видове риба и се предполага, че след като нямат обонятелни нерви те всъщност помирисват водата вкусвайки я.

катерица

Пепелянка

Пепелянката достига дължина до 50-70 cm, изключително рядко над 100 cm. Максималната дължина на женските е по-малка, отколкото на мъжките, макар че средният им размер е по-голям. Максималният размер зависи и от подвида, като северните форми са по-едри от южните.

Главата е с триъгълна форма и е покрита с малки неравномерно разположени люспи. На върха на предносните щитчета има специфичен израстък („рогче“), по което много лесно се разпознава. То се състои от 9-17 люспи, подредени в 2, рядко 3 или 4, напречни реда. Рогчето достига дължина около 5 mm и е меко и гъвкаво. При южните подвидове то стои изправено, докато при V. a. ammodytes е наклонено напред. Макар и много рядко, се срещат и безроги пепелянки. Опашката е много къса и завършва рязко,като последните4-5 см имат от кадмиево жълт до сигнално зелен цвят.

На цвят е бежово- до светлокафява („пепелява“, откъдето идва името ѝ) с тъмна зигзаговидна ивица по гърба. Езикът обикновено е черен, а ирисът – със златист или медночервеникав цвят. Мъжките имат специфично петно или V-образен белег в задната част на главата, което често се свързва с ивицата на гърба. Женските са с подобен цвят, но с по-слабо контрастни шарки, като обикновено при тях липсва V-образният белег.Пепелянката се среща в цяла България до 1450 m надморска височина. Изключение правят някои високи полета в западната част на страната, макар,че присъства по съседните планински склонове. Разпространени са два подвида – V. a. ammodytes в Северозападна България и V. a. meridionalis в останалата част на страната. Първият е с оранжево оцветяване на долната повърхност на върха на опашката, а вторият – със светлозелено до жълтеникаво-зелено. Последните изследвания показват, че в България не се среща подвидът V. a. montadonii, за който по-рано се е смятало, че също обитава територията на страната.

Пепелянката предпочита открити, каменисти, припечни места, обрасли с висока тревиста растителност, папрати, храсталаци и обикновено с достатъчно подземни дупки за укрития.

Слепок

Слепокът (Anguis fragilis), наричан още и крехар, е вид безкрако влечуго, външно много напомнящо на змия, въпреки че всъщност принадлежи към подразред Гущери (Sauria).

Слепокът достига дължина около 50 cm, рядко до 65 cm. Отличава се от змиите по наличието на клепач, който може да покрива окото, и по преливането между главата и тялото. Кожата е гладка, люспите не се застъпват и, за разлика от змиите, слепокът я сменя на парчета, а не цялата наведнъж. Освен това езикът му не е раздвоен, както при змиите. В България е разпространен в цялата страна, с изключение на областите с интензивно земеделие и в планините над 2000 m надморска височина.

Слепокът се среща в разнообразни терени, най-често в редки гори, ливади, скалисти местности. Важно за него е да има възможност за полуподземен живот – натрупани камъни, пънове, сипе

Българските пътища са най-опасни в целия ЕС, а София и Варна са първенци по катастрофи. Това показват данните в черна класация за Европа, оглавена от България. Според Евростат през 2016 г. по българските пътища загиналите са общо 95 души на всеки 1 млн. от населението, а това е растяща тенденция за последните 20 години.

Отделно от това от Обществения съвет за пътна безопасност създадоха “Бяла книга”, от която става ясно, че има сериозни разминавания между данните на АПИ, МВР и Здравното министерство за броя на пострадалите в ПТП.

„Има липса на държавна политика по отношение на пътната безопасност. През последните три години отчитаме намаляване броя на ПТП-та, но за сметка на това се увеличават инцидентите със смъртни случаи“, обясни Йонко Иванов – председател на Асоциацията на фирмите за авто-мото подготовка.

„Трябваше  да дойде отново комисар от Еврокомисията по транспорт, за да каже, че пътищата са опасни, шофьорите са лоши и има липса на организация на движението. Истината е, че има пари, но те са на улицата. Трябва да има събираемост на санкции и те да отиват само на едно място – за пътна безопасност“, категоричен е Иванов.

Според рали състезателката Екатерина Стратиева причините за тези данни в статистиката са съвкупни. Българинът не е научен да следва правилата, да бъде отговорен, може би защото нямаме и строги санкции.“От друга страна, пътищата у нас не са в най-доброто състояние и това е ясно за всички“, допълни Стратиева.

„Законът за движение по пътищата се напълни с популистки текстове. Проблемът е, че от мерките няма никаква файда. Те се правят едва ли не в полза на погребалните агенти. Ясно е, че пътищата през последните 30 години са на едно ниво, няма никакъв контрол“, допълни Йонко Иванов.

„Видяхте проблема с тунелите – пак ги няма лампите в тунелите на „Хемус“. Още ли хора трябва да загиват, попита Иванов. Организация, контрол, обучение – това са нещата, които са ни необходими. Сега остава да се въведат още някои правила за обучението на младите шофьори, но това не се случва, защото няма достатъчен брой специалисти“, обясни Иванов.

„През последните 1-2 години шофьорите в България се опитват да се променят, вече не са толкова недисциплинирани, но все още има много работа по този въпрос“, каза от своя страна Екатерина Стратиева.

„В чужбина, когато нарушиш правилата, веднага идва полицай и те глобява. Няма как да ти се размине. И се учиш следващия път да не допускаш такива грешки“, допълни Стратиева.

„Възпитанието, което трябва да започне като обучение, го има на книга, само в училищата. Трябва да се научим да спазваме регламенти, защото пари за човешкия живот има, те трябва да се намерят“, категоричен е Иванов. Отговорността на обществото за пътната организация трябва да бъде допусната като мнение в новия парламент, допълни той.

„Страх ме е да се кача не само на мотор, а дори и на скутер, на колело. Никой не поглежда в задното огледало, не се знае какво се случва. Смятам, че отговорността трябва да се създаде от рано, още в детска възраст“, каза рали състезателката.

„Трябва да има лимит, някакво ограничение за мощността на автомобилите, за да може младите шофьори да израстват стъпка по стъпка“, допълни Стратиева.

Като потвърждение на изказаните в студиото мнения за кошмарния трафик по родните пътища, репортерът на Би Ай Ти Божидар Николов се включи на живо от едно от най-натоварените кръстовища в Студентски град, където на ден стават десетки пътни произшествия, а повечето водачи на автомобили, както и самите пешеходци не спазват правилата и нямат задължителната дисциплина за участие в движението.

• Българското розово масло се различава по количественото съдържание на съставките си. В състава на българското розово масло са установени около 283 компоненти. Те се разделят на две групи вещества:
  • носители на мириса – представляват течната част на маслото-елеоптен;
  • фиксатори на мириса – твърди при стайна температура и безмирисни, но фиксират мириса и му придават трайност-стеароптен. От многобройните компоненти на елеоптена с розов мирис са цитронелол, гераниол, нерол, фенилетилов алкохол, но типичния розов мирис се оформя и от присъствието на микрокомпоненти.
• Съдържа: етанол (до 3%), линалол (от 1 до 3%), фенилетилов алкохол (до 3%), цитронелол (от 24 до 35%), нерол (от 5 до 12%), гераниол (от 13 до 22%), геранилацетат (до 1,5%), евгенол (до 2,5%), метилевгенол (до 2%) и фарнезол (поне 1,4%); въглеводороди – С₁₇ хептадекан (от 1 до 2,5%), С₁₉ наситен въглеводород нонадекан CH₃(CH₂)17CH₃ (от 8 до 15%), С₁₉ ненаситен въглеводород с една или повече двойни въглеродни връзки нонадецен CH₃(CH₂)16CH=CH₂ (от 2 до 5%), С₂₁ хенейкозан (от 3 до 5,5%) и С₂₃ трикозан (от 0,5 до 1,5%)
• Има ясножълт цвят със зеленикав оттенък;
• По консистенция наподобява бадемовото масло;
• Има силен аромат и остър балсамов вкус;
• Има отлично съчетание на течната и твърдата съставни части.

СтСо̀фия е столицата и най-големият град в България. Тя е 15-ят по големина град в Европейския съюз, с население 1 307 376 души (към 15.06.2016 г.)^[1]. По резултатите от преброяването през 2011 г. населението на града е 1 291 591^[2], което представлява 17,5% от населението на България. София е разположена в централната част на Западна България, в Софийската котловина, и е заобиколена от планини: Витоша на юг, Люлин на запад и Стара планина на север. Това я прави четвъртата по височина столица в Европа. Изградена е върху четирите тераси на река Искър и нейните притоци: Перловска и Владайска (Елешница). В централната градска част, както и в кварталите Овча купел, Княжево, Горна баня и Панчарево, има минерални извори. Климатът на София е умереноконтинентален.

София е основен административен, индустриален, транспортен, културен и университетски център на страната, като в нея е съсредоточено 1/6 от промишленото производство на България. Тук се намират също така Българската академия на науките, много университети, театри, кина, както и Националната галерия, археологически, исторически, природонаучни и други музеи. На много места в центъра на града са запазени видими археологически паметници от римско време.^[3]

София носи името на късноантичната катедрала на града „Света София“ (на гръцки: Αγία Σοφία или Αγια-Σοφιά ; на латински: Sancta Sophia; или „Светата Премъдрост Божия“ (едно от имената на младия Исус Христос)). Празникът на града обаче е на 17 септември, когато Православната църква отбелязва Светите мъченици София, Вяра, Надежда и Любов. Датата е определена за Празник на София с решение на Столичния общински съвет от 25 март 1992 г. Чества се и 4 януари, когато през 1878 г. руските войски освобождават града от османска власт.

София е обявена за столица на 3 април 1879 г. от Учредителното народно събрание по предложение на проф. Марин Дринов, като стар български град, отдалечен от турската граница и средищно разположен в българските земи според тогавашното разбиране.^[4]

Добре дошли в Мрежа от училищни сайтове. Това е първата ви публикация. Редактирайте я или я изтрийте и започнете с това!