Патрон

Иван Минчев Вазов (27.06.1850, Сопот – 22.09.1921, София)

 Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което владее атмосфера на строг ред и патриархалност, уважение към религиозните и битовите традиции, отзивчивост към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с българска оригинална и преводна литература.

Иван Минчев Вазов е роден на 27.06.1850 г. в гр. Сопот, израснал сред дивната природа и още от дете се възхищава от неповторимите гледки, изпълва се с благоговение пред величието на Стара планина и истински обиква българското. Строгата патриархална атмосфера, която цари в дома му, изгражда неговия характер. Баща му е заможен търговец, изискващ от сина си да продължи семейната традиция. Но плановете на младия Иван са доста по-различни.

Още от дете се увлича от писането, от родната реч, приказките, пословиците и поговорките и проявява жив интерес към литературните занимания. Срещнал съпротивата на баща си, той открива съмишленик в лицето на своята майка – Съба, която плътно застава до първородния си син, подкрепяйки го в първите му поетични опити. Майката на Вазов изиграва особено важна роля за формирането на неговата силна личност.

Особено влияние за изграждането на Иван Вазов като човек и творец има училището. Завършва взаимното училище в Сопот и проявява жив интерес към рускоезичната литература, насърчаван от учителя си Партений Белчев. От 1865 година Патриархът на българската литература продължава образованието си в Калофер, обучаван от бащата на Христо Ботев-даскал Ботьо Петков. Завършил и Пловдивската гимназия, творецът усвоява гръцки, френски и турски език, което му отваря врати към чуждата литература, която жадно чете.

По настояване на своя баща през 1870 година Вазов е принуден да замине за Румъния при чичо си, за да овладее търговския занаят. Далеч от своя дом, младият Вазов остава верен на литературата, посвещавайки времето си на четене и изучаване на румънски език. Успява да избяга в Браила, където прекарва известно време сред българските хъшове. Престоят му сред тези родолюбци, принудени да живеят извън страната ни, бележи създаването на значимата повест „Немили-недраги”.

През 1871 година се завръща в България и се отдава на образователното дело – учител е в Свиленград, за кратко работи и като преводач. През 1876 година Вазов се установява в Румъния като секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ. Там подготвя първите си стихосбирки – „Пряпорец и гусла” и „Тъгите на България”. Следват още значими творби, увековечени в стихосбирките “Избавление” (1878), “Гусла” (1881), “Италия” (1884), “Поля и гори” (1884), “Сливница” (1885).

За кратко (от 7 март 1879 до септември 1880 година) е назначен за председател на Окръжния съд в Берковица. От октомври 1880 година Вазов живее в столицата на Източна Румелия – град Пловдив, където развива широка обществена дейност, проявява се като радетел за подобряване положението на българите в Османската империя, активно изразява своята силна гражданска позиция. В Пловдив става главен редактор на списание „Наука”, а заедно с Константин Величков основават списание „Зора”.

Периодът от 1886 до 1889 година Вазов е заточен в Одеса, Русия, където създава шедьовъра на българската класика – „Под игото”. През 1889 година, завърнал се в родината, Патриархът се установява в София, където живее до края на дните си през 1921 година. Там разгръща активна творческа дейност, основава списание „Денница”, продължава да пише и създава сборника с разкази „Драски и шарки” и романа „Нова земя”. Вдъхновен от силата на българския дух по време на Балканските войни, той посвещава три стихосбирки на тези драматични за българската история събития.

През 1920 година Иван Вазов тържествено чества своя юбилей, получавайки признателността на целия български народ, открил в негово лице духовен водач. Патриархът умира през 1921 година, завещал на нацията ни безценните си творби, които и днес ни изпълват с гордост.