Даниел Шактер (1952)
Забравянето е основна функция на човешката памет, то подпомага нейната ефективна работа. Често се налага да запомним някои преживявания или информация, която сме научили. Голяма част от данните не ни засяга лично и биха заели ценно място в „склада“ на паметта, затова се „изтриват“, ако използваме аналогията с компютрите, използвана често от когнитивните психолози.
Понякога селекционирането дава дефект: забравяме полезната информация, която трябва да се запази за бъдеща употреба, а запомняме тривиални или ненужни данни. Съхраняването не е единствената функция на паметта, криеща потенциални проблеми. Процесът на възстановяване може да причини объркване на информация, давайки ни изкривени спомени. Има седем начина паметта да ни изневери: преходност, разсеяност, блокиране, грешно приписване, податливост на внушение, пристрастност и упорство. Това са „седемте гряха на паметта“.
Първите три са „грехове на пропуска“ или забравянето, а останалите четири са „грехове на упълномощаването“ или спомнянето. Всеки грях може да доведе до определен вид грешка във възстановяването на информацията.
Първият грях – преходност е влошаването на качеството на паметта с времето, особено на епизодичната памет /тази за събитията/. Това се дължи на два фактора: спомняме си по-добре скорошно събитие, отколкото такова от далечното минало; и всеки път, когато си спомним събитие, т.е. възстановяваме спомен, той се преработва отново в мозъка и леко се изменя. Разсеяността е грехът, който се проявява под формата на ключове, поставени не на място, и пропуснати срещи; той не е толкова неизправност на спомнянето, колкото за избора за съхраняване на информация. Понякога не обръщаме достатъчно внимание в момента, когато вършим нещо /например къде си слагаме ключовете/, затова мозъкът третира информацията като тривиална и не я запомня за по-късна употреба. В контраст с това е грехът на блокирането, при който съхранен спомен не е изваден, поради това, че друг спомен е застанал на пътя му. Пример за това е синдромът „на върха на езика ми е“, при който почти – но не съвсем – улавяме дума от паметта, която знаем много добре.
„Греховете на упълномощаването“ са малко по-сложни. При грешното приписване ние помним точно информацията, но грешим кой е източникът й. Това прилича на ефекта на податливост на внушението, когато споменът е повлиян от начина, по който си го припомняме: например след насочващ въпрос. Пристрастността, друг вид изкривяване на паметта, се проявява, когато нагласата и чувствата в момента на спомнянето „оцветяват“ този процес.
И накрая – упорството е пример за прекалено добра работа на паметта. Получава се, когато започнем натрапчиво и упорито да си припомняме тревожна или нараняваща информация, съхранена в паметта – от най – дребните конфузни ситуации до стресиращи спомени.
Но греховете на паметта не са дефекти: те са цената, която плащаме за една сложна система, работеща изключително добре през повечето време.
Седемте гряха на паметта
- Понякога забравяме важни неща поради …
- … преходност.
- … разсеяност.
- … блокиране.
- А понякога нашите спомени се объркват чрез …
- … грешно приписване.
- … податливост на внушение.
- … пристрастност.
- А понякога си спомняме неща, които искаме да забравим, чрез …
- … упорство.
