Панаиот Хитов Какестанах хаидутин

 

 

 

Панайот Хитов е бил добре известен не само в нашата история, но и в литературата ни, като автор на книгата „Моето пътуване по Стара планина и животопис на някои българи стари и нови войводи”. Първото издание на тази книга излиза през април 1873 година в Букурещ под редакцията на Любен Каравелов. Веднага след появяването ѝ Каравеловите противници от групата на тъй наречените „стари” разпространяват слуха, че „Моето пътуване” била написана не от Хитов, а от Каравелов. Каравелов излиза с отговор във вестник „Независимост”, като изцяло отрича да е прибавил нещо от себе си към Хитовите спомени, но въпреки това спорът не секва, докато най-сетне, изглежда, Панайот Хитов потвърждава своето авторство и това слага край на тоя шумен за времето литературен скандал.

 

Кое всъщност е дало повод за обвинението, че Каравелов не е „редактирал”, а е написал хайдушките спомени на Хитов? Повод е, че книгата е написана с езика и стила на Каравелов, въпреки че той е имал пред очи оригиналните записки на войводата.

 

Когато става дума за „оригиналните записки,”, трябва да отбележим, че те засега са известни в три варианта. Първият вариант е от 1868 година. По това време Панайот Хитов е уседнал за известно време в Белград и покрай другото се занимава със собственото си ограмотяване под ръководството на Петър Иванов Берковски, личен стипендиант на Хитов в Белградското богословско училище. В процеса на това ограмотяване той започва да пише своите хайдушки записка, но те се оказали много нечетливи и Берковски бил натоварен със задачата да ги препише и редактира, за да станат достъпни на бъдещия читател.

 

Всичко това достатъчно ясно се разбира от предисловието на самия Берковски към преписа на Хитовите записки, където четем следното:

 

КЪМ ГОСПОДА ЧИТАТЕЛИ-ТЕ

 

Господа!

 

Туй за нас драгоценно дело никой друг не йе написал, но сам Господин Панайот Хитов, войвода българский, първий, който йе за българскъ-тъ свобода станал (възстанал).

 

Неговият пък ръкопис като самоук, не може сякой да го чете и заради туй, зех го аз и го преписах. Ако би некой пак да земе неговото (оригинала — б. м.) и туой, от мене преписано, аз му напред припомнувам, защото ще да намери разлика във изражението: а то е зарад туй, защото съм се аз на много места другояче изразил, нежели Г. Панайот. Но правото значение йе останало непроменливо, за което и сам

 

5

 

 

Г. Панайот със своя подпис и печат свидетелствува.

 

Покорно молйя Г. читателите да ме известят, ако би намерили някои погрешки в правописанието.

 

В Белград

1869 г.

 

Петър Иванов Берковский ученик в Богословското училище в Белград.

 

Подписвам своерочно, ас, Панайот Хитов, да е Петър Иванов преписал от моя ръкопис и по мое казование.

 

(Печат на П. Хитов)

 

Тази „декларация”, публикувана за първи път в книгата на П. С. Кършовски „Из миналото на град Елена”, е интересна не само с високото морално изискване, което Берковски предявява към себе си, определяйки точно своето място в тая работа, но още с дълбоката негова прозорливост, че може да бъде обвинен, ако се намери „разлика в изражението” та овреме се осигурява със „своеръчното” свидетелство на войводата.

 

Тъкмо това е пропуснал да направи Л. Каравелов, когато по-късно се залавя да редактира, а на места и да преразказва Хитовите записки. Редакторът на второто издание на „Моето пътуване”, проф. Стефан Младенов, и на третото — проф. Ал. Бурмов, приеха в своите предговори, че Каравелов е редактирал преписа на Берковский. В една студия обаче от 1963 г. под заглавие „Любен Каравелов като редактор на П. Хитовата книга „Моето пътуване по Стара планина”, литераторката Светла Гюрова доказа, че Каравелов е ползувал оригинала на творбата, или по-точно един втори вариант на Хитовите записки, който се съхранява и досега в архива на Народната библиотека „Кирил и Методий” под инв. № 84 200. Освен това авторката на въпросното изследване установи, че Каравелов „твърде точно е следвал оригинала на Хитовите записки, съсредоточавайки усилията си главно върху стиловото и художествено изграждане на мемоарите”. Станало е обаче така (а то е неизбежно при всяка подробна даже най-съвършена художествена обработка!), че Хитовото присъствие в книгата „Моето пътуване” след редакцията на Каравелов е в много голяма степен изчезнало — емоционалната хитовска (хайдушка, бих казал още) багра в разказа.

 

Но въпреки тези неизбежни за едни обработени мемоари недостатъци изданието на „Моето пътуване” под редакцията на Каравелов изиграва голяма историческа и литературна роля не само у нас, но и в чужбина. То се превежда на руски, чешки и немски, влиза в чуждестранните и наши учебници по славянска филология, а Хитов спечелва не на шега славата на писател. Ако светът е узнал нещичко за нашето хайдутство, то в най-голяма степен това се дължи на руския и чешки превод на Хитовата книга и преди всичко, разбира се, на Любен Каравелов, който ѝ дава литературна форма и осигурява нейното издаване.

 

У нас, в България, „Моето пътуване” има същата щастлива съдба, претърпявайки досега пет издания. Всички те, с малки разлики, препечатват текста на първото, „Каравеловото”, от 1873 година (разликите

 

6

 

 

са главно в приложенията, редакторските предговори и бележки). Може би по-нататък щеше да се препечатва все това издание, ако през 1968 година не беше се появил на бял свят един нов, трети вариант, саморъчно писан от войводата Панайот Хитов веднага след Руско-турската освободителна война под заглавие „ФАМИЛИАРНИ ЗАБЕЛЕЖКИ”. Тези Хитови записки, общо двадесет и три тетрадки, изписани с едрия почерк на войводата, бяха доскоро неизвестни за нашата историография и литература. През 1972 година първите три тетрадки (най-обемистите) попадат чрез една от наследничките на Войводата в Държавно военно издателство. Опитите да се издирят и останалите тетрадки на тези „ФАМИЛИАРНИ ЗАБЕЛЕЖКИ” се оказаха безплодни и тогава издателството реши да издаде съществуващите под моята и на Жени Божилова литературна обработка.

 

Откриването на „Фамилиарните забележки” бе интересно за нас не само от историческо, архивно, но главно в литературно отношение. Оказа се, след прочитането на тия три първи тетрадки от обширната Хитова летопис, че това е една твърде сочна и плътна софрониевска проза, която увлича и със своята искреност и литературна непорочност.

 

Разбира се, възниква „законният” въпрос: нима Хитов не е разказвал вече достатъчно подробно и достатъчно художествено (под редакцията на Любен Каравелов) за себе си и за хайдушкия си живот, та да има нужда от неговия нов преразказ?

 

Спокойно можем да потвърдим, след като внимателно сме сравнявали „Моето пътуване” под Каравеловата редакция и неиздадените, саморъчно написани от Хитова, „Фамилиарни забележки”, че разликата между едното и другото е наистина значителна (хайде да не казваме огромна!). Разликата е преди всичко в обема: шестнайсетте страници в третото издание на „Моето пътуване”, посветени на събитията около Хитов до избирането му за войвода, които са предадени само в няколко щрихи, отговарят на 152 машинописни страници в неиздадените „Фамилиарни забележки”.

 

Друг е въпросът, дали Каравелов при редактирането на първото издание през 1872/1873 година е имал под ръка тези подробности и защо ги е изоставил. По-важно е, че онова, което в началото на „Моето пътуване” е само предпазливо и даже нетърпеливо загатнато, в трите първи тетрадки на „Фамилиарните забележки” е разгърнато епично, в широта и с всичките му живописни, психологически, битови и прочие, характерни за времето подробности.

 

Това е едно, и второ (всъщност то е най-важното): без да подценяваме литературната стойност на „Моето пътуване” под редакцията на Каравелов нито за миг, трябва да кажем, че „Фамилиарни забележки” имат едно безспорно преимущество: те са изцяло произведение на Хитов. Тука всяка дума си е негова, със свой особен хитовски аромат, а това придава на неговото повествование една своеобразна и с нищо незаменима прелест — документалната прелест на изстраданите мемоари.

 

Разсъждавайки върху тези неща, възниква и още един небезинте-

 

7

 

 

ресен въпрос: защо му е трябвало на Хитов, след като е имало вече издадена такава добра книга за неговото хайдутуване из Стара планина и след като тя е имала такъв успех, защо му е трябвало да пише за трети път своите хайдушки спомени? Сам той с ярко изявена (както сега установяваме) литературна самоличност и със силен творчески инстинкт, Хитов не е могъл да не жали за своя, макар и недодялан, но точен разказ, за своята потулена зад каравеловските думи истина, все едно колко са били те красиви и дори изящни. Вече казахме: Каравелов в „Моето пътуване” не е преиначил фактите и събитията — не! Ние просто установихме, че след редакцията (неизбежната!) на Каравелов Хитовите записки за позагубили доста от своята авторова автентичност, защото истината е в думите, а думите в случая носят повечето пъти каравеловски, а не хитовски печат. Хитов инстинктивно е усещал тая разлика и затова при първия удобен случай отново е взел перото, за да напише своите „Фамилиарни забележки” сам.

 

Този „удобен случай” е годината 1880. За това съдим по собствените думи на Хитов в „Забележките”, където авторът ни заявява още, че той отсега нататък ще разказва не само за онова, „какво са ни приказвали нашите дядовци и сетне нашите бащи, а и ний от 50 години насам какво видяхме”. Ясно е, че когато е писал тези редове, войводата е бил на 50 години. Като се има пред вид, че той е роден през 1830 година, излиза, че е започнал да пише „Забележките” веднага след Руско-турската освободителна война през 1880 година.

 

Разбира се, за написването на тия „Забележки” има значение и безспорното чувство за историзъм, което е имал войводата Панайот Хитов. Инак не е било възможно този все още неграмотен човек да седне да пише хайдушки спомени още през 1868 година, по време на своето изгнаничество в Сърбия, сред пукота на пушките, в една неспокойна и в буквалния смисъл на думата „барутна” атмосфера. За щастие, когато дванадесет години по-късно Хитов отново сяда да пише, или по-право да пренапише за трети път своите записки, перото му е вече доста по-вещо и укрепнало, и той излага много по-системно, свободно и ясно своите мисли, та успява да предаде на творбата си собствена литературна, пък и не само литературна стойност.

 

Какво имаме предвид?

 

Преди всичко — историческата стойност на „Фамилиарните забележки”.

 

Не става дума за ония общи факти, до които се докосва Хитов в своето повествование, като например за кърджалиите, местните султани, фанариотите и пр., за които ние и без него знаем достатъчно. Става дума за изключителната по своята простота, пъстрота и живост картина, която Хитов е нарисувал, на тъй нареченото „робство”, при това (и слава богу!) не с общи думи, а чрез многобройни живи случаи и събития, било разказани му, било пък лично преживени от войводата през неговото (както той се изразява) „малолетство”.

 

При това, този негов наистина живописен разказ за робството има своето „динамо”, своя много точна цел, а именно — да ни покаже как

 

8

 

 

Хитов е станал хайдутин и е събрал около себе си хайдушка чета. Сгъстяването на атмосферата около Хитов и до разразяването на „бурята” (след като излиза той хайдутин), мъчителното преодоляване гравитацията на домашното огнище или „отечество”, както го нарича Хитов — всичко това е предадено в един наистина по-забавен ритъм, но с постоянно и приятно напрежение.

 

Стъпка по стъпка е проследено (и описано) все по същия начин как, след като Хитов излиза вече в гората, лека-полека, мъчително и бавно, с хиляди рискове около него се събират и останалите му другари, та се образува хайдушка дружина, и как от тия, в по-голямата си част буйни и подаващи се на харамийската стихия хора, той се опитва да направи народни хайдути с една цел и с един морал.

 

Именно с морал, защото, ако това свободно и вън от законите общество в старопланинските пущинаци започне да прави каквото си иска, може да се получи нещо страшно. Ето защо Хитов се мъчи да изкорени харамийските навици на своите другари и да установи ясен, строг и почти с религиозни оттенъци хайдушки морал.

 

„Ей, мой брате! — обръща се Хитов към своя войвода Георги Трънкин, когато научава за една несправедлива негова постъпка с кмета на село Емирли — Христо Данов — тия не са хубави работи и аз те уверявам, че щом вървиш по този път и не се пазиш от неправдата, то ти няма да живееш дълго време и ще бъдеш убит! Има кой да убие и тебе, и нас, ако ний не се пазим от лошите дела, защото ний трябва да бъдем справедливи!. . . Без правда — продължава по-нататък Хитов — няма живот! Ще видиш, че е тъй!”

 

„Ще пропадне цялата дружина, щом има кражба, или ти сам ще бъдеш убит” — заявява Хитов на Трънкин по друг повод и на друго място своето почти суеверно схващане за моралната чистота на хайдутина.

 

Все от гледище да опази морала на своите „момчета”, Хитов се отказва от традиционната хайдушка (и харамийска) практика зимно време да се зимува във Влашко и там хайдутите да си поживяват и забавляват. С цената на много страдания той остава да зимува в самата Стара планина само и само да не хвърли момчетата в ръцете на влашките проститутки и да не пострадат те от „лоши болести”, да ги предпази от изнежване, защото станат ли жертва на тези неща, „той веч не ще можат да бъдат тъй способни да прескачат старопланинските високи върхове”.

 

А хайдутинът има да прескача не само високи върхове! От разказа на Хитов ние, може би за първи път, узнаваме с какви наистина нечовешки трудности е имало да се справя един хайдутин, преследван от потерите, изложен всяка минута на предателство, на вятър и студ, на дъжд и пек из балканските пущинаци, повечето пъти без сол и хляб, без цървули и барут! Без покрив и почивка, глозган през останалото време, когато не е преследван, от угризенията за попадналите по чужда или негова вина близки и другари, в затвора. Мъчен от спомените за родното огнище, за жената и децата!

 

9

 

 

Та дори мустаците, хайдушката гордост и украса, са се превръщали понякога през студените и влажни зимни дни в същинско наказание за хайдутина, когато, отрупан с „ока лед”, е трябвало да пали огън и да ги разтапя, че да не тегнат върху изморената му шия.

 

Всичките тези мъки, страдания и терзания Хитов е изобразил без всякакъв излишен патос — точно, просто, предметно и със завидна пестеливост на чувства и на думи. За да направи това, той почти не си служи с никакво прилагателно, да не говорим за каквито и да било други литературни похвати или фокуси, та ни кара да се чудим какво е наистина литературата, щом си може без изящни прилагателни и красиви думи?

 

Ако седнем да четем историята, вероятно ще намерим всичко, що ни е казал в своите „Фамилиарни забележки” старият войвода Хитов — и за робията, и за султаните, и за бейовете и деребейовете, за зулумите на бюлюкбашиите, шайкаджиите, пък и за несгодите на хайдушкия живот. В това отношение Хитов може да не е откривател, но за първи път чрез своето перо вдъхва на тия неща живот, превръща ги от познание в преживяване, в топли човешки чувства!

 

Ето главната историческа заслуга на Хитовите „Фамилиарни забележки” — хайдутството нямаше да влезе никога, както трябва, в емоционалния свят на българина, ако не бяха тия полуграмотни, но написани с много искреност „Забележки” на стария войвода.

 

И още една очевидна заслуга имат тези „Забележки” — че те сриват, бихме казали, завинаги фолклорната псевдоромантика за прелестите на хайдушкия живот („дебелите сенки, руйното вино”, „тлъстите печени агнета” и пр.), която е причина за многобройни парфюмирани заблуди не само в литературата, но и в учебниците по история!

 

Що се отнася до литературната стойност на Хитовите „Фамилиарни забележки”, достатъчно е да спрем вниманието си върху някои само от неговите природни описания, за да почувствуваме, че имаме работа не просто с един хроникьор, летописец, а с разказвач. Ето как описва Хитов природната картина, която се открива от старопланинската местност „Равно Буче”:

 

„Това място е твърде живописно. Аз мисля, че когато онзи българин е измислил песента „Горо ле, горо зелена, и ти, водице студена”, то той се е намирал на това място. Аз не съм в състояние да опиша онова впечатление, които изпита сърцето ми, когато се там запрях: Помислете си, че беше пак пролет, а гората — пак облечена в най-нежното си облекло със зелено-бледа, крехка шумица и смес от хиляди разни миризливи цветя! Нацъфтели още разни плодотворни круши, ябълки, сливи, оскруши, които вишат кичестите си клони от земята по на пет до десет метра. Всяко се гордей и се надпреваря, макар че е дърво, да покаже своето величие едно към друго. Само българинът веч не смей да се гордей и да се покаже, че е жив! Още преди един век фанариотската калимявка му е ослепила очите. . .” и т. н.

 

10

 

 

Същото природно описание в „Моето пътуване” под редакцията на Каравелов е дадено така:

 

„.. . Помислете си, че във това време беше пролет, помислете си, че дърветата се беха покрили с нежно-зелени бели шумици; помислете си, че сливите, ябълките и крушите цъфтеха; помислете си, че въздухът беше чист, меризлив и прохладен, а всичко това действува на човека така нежно, щото го накарва да обича и отечеството си и своите поробени братя, даже и своите неприятели. . .”

 

Вижда се ясно, че това описание е преди всичко описание на Каравелов — много хубаво, изящно, но все пак то е каравеловско, литературно, докато собственото на Хитов описание, макар и по-несръчно, има особена прелест, да не говорим за „идейния акцент” при Каравелова — в разнежването, което те кара всичко да обичаш, дори враговете, а у Хитов — в невъздържаното възмущение от българина, който за разлика от дървото „не смей да се гордей и да се покаже, че е жив”.

 

Също така несръчно, но с една подкупваща простота рисува Хитов и своите другари:

 

„Георги беше черноок. Имаше черна коса, изкопано лице от сипаницата, понаграпав и висок около два метра и половина! Дали имаше по-малко от два и половина — не зная добре, но и да е бил от горе казаната мярка по-долу, то ще да е било с 5 или 10 сантиметра!”

 

Ето и портрета на Хаджи Димитра:

 

„Добре облечен. Руса коса, очи май зелени, на бой — нисък, разтъртен. Върху него — два пищова, ятаган черночирен, едно шишане с даалийски чакмак 4 педи дълго, пет драма куршум носи! Годините му бяха около 20.”

 

И по-нататък:

 

„Божил Бахов той също беше рус, висок, с пълна снага и широки плещи, очите му — чахърести (пъстри), мустаките — руси и средни.”

 

„Христо Кавлаклий — тоже рус, висок, сухолик, с руса коса, а мустаки руси и дълги.”

 

„Стоян беше около 22 до 24-годишен, черноок с черна коса, с мустачета малки, чернолик.”

 

Както виждаме, в нито едно описание не липсват сведения за мустаките, най-важния хайдушки „атрибут”, защото мустаките са в тази епоха едно от измеренията за хайдушки „каяфет”, за юначество и благонадеждност. Сам Хитов е известен покрай другото и с огромните си дълги, прави и накрая заострени мустаки, които са компенсирали неговия обидно малък физически ръст и затова той до края на живота си ги е носил с удоволствие и гордост. Със същото удоволствие и гордост са ги носили и другите хайдути и са ги ресали и гладили, и мазали, и са им правили всякаква шетня, въпреки че, както вече казахме, зимно време са им причинявали големи затруднения.

 

Те са били тясно свързани с хайдушката естетика, тъй ясно изразена в думите на Хитов към един от неговите четници, който бил дрипав и невъоръжен:

 

11

 

 

„ —Хей, мой брате — казах му аз. — Я погледни на хубавата гора, че тя се веч развива! Я каква хубава и весела пролет е сега — време да се веселиш и пееш! А като нарамиш пушката и се накичиш с оружия и добри дрехи — като те види някой, ще му е драго до земята да ти се поклони! А не да са правиш да не те познават кой си и какъв си!”

 

Голямо качество на Хитовите записки е, както вече. казахме, тяхната подкупваща искреност. Около 1880 година „хайдутлукът” и „комитликът” все още са нямали оная цена, която по-сетне благодарното потомство им даде и наддаде заедно с увеличаване на историческата дистанция. Около 1880 година хайдутството все още не беше легенда, а грапава и даже подозрителна, намирисваща на кръв и пот действителност, затова в спомените на Хитов страхът си е страх, бягството — бягство, а не „отстъпление”, както някои от по-сетнешните мемоаристи ще се научат да наричат бягството. Чумата в нашата мемоаристика, в лицето на „късната героизация”, не беше се още развила, защото пишещите не бяха вкусили от нейните материални и морални изгоди, та затова спомените на Хитов са се опазили (слава богу!) от този страшен за нашата мемоарна книжнина порок.

 

Даже пред легендарния, възвисен до надоблачните висоти в поезията на Ботев Хаджи Димитър, Хитов не се е стъписал, а ни го е дал по човешки — просто как драпа „като мечка” с един тулум вино на гръб по заснежените пътеки на Балкана и се не съгласява да хвърли това излишно бреме, за да не му се присмеят другарите, че се е уморил! Свикнали вече с поетичната легенда за Хаджи Димитра, ние с голямо удоволствие се радваме на случая, който ни поднася неговият войвода Хитов — да „пипнем” с ръка този необикновен човек и да установим че и той е като нас от плът и кръв.

 

Що се отнася до езика на Хитовите „Фамилиарни забележки”, трябва да кажем, че този сливенски диалект от втората половина на XI Хв, на който са написани те, за нас е твърде мъчен. Хитов не казва „говори”, „отвори”, „биволи”, а „гоори”, „отори”, „биоли”. Казва още „сички”, „сякога” и дори не „вода”, а „ода”, не „овце” а (представете си!) „охце”, „охчери” вместо „овчари”, „разгоорим” вместо „разговорим”, „чуйме” вместо „чуваме” и много подобни на тези думи, в които буквата „в” е станала жертва на ясно изразения у сливналии инстинкт към отворените гласни, като „а”, „о” и т. н. Нещо повече, в тая си любов към отворените гласни (и, разбира се, към повече мелодика в езика) Хитов пише „сапреха се” вместо „спреха се”, „мъгла сакрежница” вместо „мъгла скрежница” и дори „састемни се” вместо „стемни се”, т. е. слага по едно „а”, за да няма две съгласни една до друга.

 

Всичко това, разбира се, ние сме го привеждали към нормите на съвременния говорим език, но не винаги, а само в случаите, когато думата (като например „охчери” и „охце”) става неразбираема за обикновения читател.

 

Другото сме го оставяли, както е у Хитов, за да се запази приятната архаична багра в езика му, още повече там се срещат много стари хубави, красиви думи като например „приповядва” вместо „разказва”.

 

12

 

 

„издайство” вместо „предателство”, „примрак” вместо „вечер”, „йоще” (още) и т. н. Оставихме и някои особени изрази, като например „дръпна пушката” (насочи я), което идва от дърпането на чакмака, когато стрелецът се приготвя да гърми. Или пък „опали го с пушката” (стреля върху него), което идва от подпалването на барута върху капсата и изригването на изобилния пушек при старата система пушки.

 

По-мъчна, сложна и направо може да се каже деликатна беше работата по стилната (литературната) обработка на Хитовите „Фамилиарни забележки”, защото тук трябваше да се съчетава категоричното изискване — записките свободно да се четат от „масовия”, както се казва, читател, а от друга страна, да се запазят всички оригинални особености на Хитовия стил.

 

Това сме се мъчили да правим, като в повечето случаи само сме размествали Хитовите думи и рядко сме прибягвали (когато не е могло да се избегне!) до по-сложна намеса в текста, но винаги с пълно уважение към оригинала.

 

Това издание не е библиографско — някога някой и това ще направи. Това издание е предназначено за многобройните почитатели на историческото четиво и затова една литературна намеса в случая беше съвършено неизбежна. Достатъчно е да процитираме само един пасаж от оригинала на „Забележките”, за да се види тази належаща необходимост:

 

„. . . Но в такива частни случаи остават понекое песен че са ги избили или избесили но защо песнопойца я съчинява тъй както му диктува неговата фантазия и както му допуща времето. Ако той изкаже в правия смисъл песента има и бесилка затова или я направя по възможността на времето или по своята чиста фантазия колкото неговат ум притежава. . .”

 

След публикуването на първите три тетрадки от „Фамилиарни забележки” на Хитов под заглавие „Как станах хайдутин”, в началото на 1973 година, в бурния им читателски успех (двадесетте хиляди екземпляра бяха разпродадени светкавично) намериха се и останалите двадесет тетрадки. Оказа се, че те са били съхранени от другаря Пенчо Кубадински, който на времето, в качеството си на първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Русе, се заинтересувал от застрашената архива на Хитов и успял да ги запази. Другарят Кубадински има любезността да предостави въпросните тетрадки на Военното издателство и те под заглавие „Спомени от хайдутството” бяха публикувани самостоятелно през 1975 година.

 

Тези спомени от хайдутството са продължение на издадените през 1973 г. три първи тетрадки от Хитовите записки и включват не само хайдушкия и комитетски период от живота на мустакатия войвода, но и неговото участие в Сръбско-турската война през 1877/78 година. Те са написани на обикновени ученически тетрадки по всяка вероятност между 1880 и 1886 година. Основанията ми, за да приема годината 1880 като начална, вече изясних. Що се отнася до крайната година, тя бе отбе-

 

13

 

 

лязана в една случайна черновка от заявление на Хитов до русенския мирови съдия с дата 26 август 1886, вмъкната в една от последните тетрадки. При това положение може да се приеме, че мемоарите си Хитов е писал между 1880 и 1886 година, т. е. от петдесетата до петдесет и шест годишната си възраст. Мемоарите очевидно не са довършени: те секват неочаквано в момента, когато Панайот Хитов получава разрешение от руското командуване да замине със 100 души дружина „да брани — както се изразява той — независимостта на българите”. По всяка вероятност събитията след този важен момент са описани както предишните, но тетрадките по-късно са унищожени заедно с част от архивата на Хитов.

 

Неочаквано секват и записките на войводата, отнасящи се до събитията през 1867 година, когато той преминава Дунава и тръгва по Балкана със своя знаменосец Левски и с хайдушката си дружина. Ще се въздържим да гадаем дали това пътешествие из Стара планина е описано и се е загубило, или въобще не е описано. Важното е че сега за сега то липсва. Затова сметнахме за полезно да поместим в края на „Как станах хайдутин” дневника на писаря на Хитовата чета през 1867 година — еленчанина Иван Кършовски. Макар тоя дневник да се отнася главно до маршрута на четата, а не до събитията, случили се по време на нейното странствуване из Стара планина, все пак той допълва записките по един интересен начин.

 

Все с оглед на едно по-пълно осветление на събитията поместихме, пак в приложение, и кратките биографични бележки на Кършовски за войводата Хитов и неговите хайдушки подвизи. Те са написани сочно, интересно и допълват вторите записки на Хитов с една кратка, но точна и на места вълнуващо описана обща картина на неговия хайдутлук.

 

Вторите спомени на Хитов, отпечатани под заглавие „Как станах хайдутин”, са написани, както и предишните (издадените през 1973 година) саморъчно, без спазването на каквито и да било граматически правила, думите са изписани фонетично, както са се произнасяли те в тогавашния простонароден говор, на сливенски диалект. Хитов казва например „уружия” вместо „оръжия”, „накадято” вместо „накъдето”, „олентир” вместо „волентиер”, „самамрах ги” вместо „смъмрих ги”, „дор” вместо „двор”, „ухци” вместо „овце”, „суфу” вместо „сухо”, „оле” вместо „воля”, „Хиле ойода” вместо „Илю войвода”, „ода” вместо „вода”, „хоружия” вместо „фурнаджия” и т. н.

 

Особени трудности ни създаде по време на литературната обработка тоя начин на писане при разпознаване имената — географски и други. Хитов например пише вместо „Плоещ” „Половещ”, вместо „Браила” „Ибраил” и др. под., да не говорим пък за българските селски и географски имена и имената на села и местности в днешна Югославия. Някои от тях са написани по такъв начин, че беше много трудно, а в някои случаи невъзможно, да се установят със сигурност. Като се има предвид и това, че много от тези имена и у нас, и в Югославия са подменени с нови, установяването им е въпрос на нарочно научно изследване, което не влиза в нашата задача.

 

14

 

 

Целта на въпросното издание е главно литературна: да предложи на читателите неизвестните досега записки на войводата Панайот Хитов във вид, достъпен за четене.

 

За да стане ясно какво имам предвид, ще цитирам един пасаж от записките, както са те в оригинал:

 

„Прис 1875 год. моету намерение да са запали Цариграт сас появяванету на един бунт ва Балгария да са запалет най-важните мяста за Цариграт тоест кату казарми темници садилишта главни квартири и сас това да са позаплашет царигратските велишейши пашляри но ми са развали плана по причина на нашити млади поборници чи ништяха да чякат дорде са варна от Бялград но ас саму бях казал чи ще гу палим но за плана за изваршвани пояра не бях казал никому и наистена ако бях казал то немаши напразну да са варнат онези куиту бяха пратени без мое дозоления се бяха поне на няколко места да запалет поне за пофала но не знаяха начина на леенуту и хайдушку палени.”

 

Ето така, а и много по-объркано, са написани записките в новонамерените двадесет тетрадки. Необходимостта от литературна обработка при това положение е съвсем очевидна и тя бе извършена, както и при записките, издадени през 1973 година, с пълно уважение към Хитовия текст и главно към Хитовата мисъл и при спазване на характерните особености на неговия стил.

 

Да! Въпреки граматическите си несъвършенства Хитов има стил, и то не какъв да е, а именно художествен.

 

Спомените на Хитов, както вече казах, са ценни преди всичко с това, че са ЕДИНСТВЕНИТЕ ЗАСЕГА ХАЙДУШКИ СПОМЕНИ, написани от първа ръка, и то не от кого да е, а от един от прославените наши хайдушки войводи. И ако е верен за някого изразът на Левски „Времето е в нас и ние сме във времето”, аз бих отнесъл тези думи преди всичко за Хитов. Той е целият в своето време и времето изцяло е в него, т. е. в неговите записки. Произнесените думи и нарисуваните сцени в тия спомени са проникнати от особената атмосфера на онуй недавнашно и все пак непознато за нас име. Затова, когато ги четем, ние виждаме — именно виждаме! — и чувствуваме — именно чувствуваме! — хората и събитията такива, каквито те са били: с тяхната наивност, с техните истини и мили заблуди, с техния трогателен патриотизъм и с всичко онова, което може да се нарече „характер на епохата”.

 

Ако някога нашата кинематография пристъпи към по-широко пресъздаване на възрожденското и революционно време, записките на Хитов ще бъдат първата врата към такова едно творческо начинание, защото в тях е разгърната психологически вярна панорама на времето, целият тогавашен хайдушки и комитаджийски бит в неговите най-интимни подробности и измерения.

 

Изобщо Хитов ни въоръжава с едно познание и чувство за неговото хайдушко време, което е незаменимо. Отсега не може да се предвиди кому и за какво ще бъде най-полезното. Това е познание за българина, за неговата душа, за неговите душевни трепети и борби за свобода, за неговия страдалчески живот, обрисувани от едно живо, проницател-

 

15

 

 

но перо. Да не говорим за това, че като главен герой на своите записки самият Панайот Хитов се е изобразил в пълен ръст и с всичките подробности на своята човешка и хайдушка природа и ни е завещал по този начин, в свое лица, един драгоценен литературен образ.

 

Сега за първи път записките на легендарния хайдутин и войвода Панайот Хитов излизат в една книга. За литературната стойност на това „обединено”, да го наречем, издание, думата ще си кажат и читателите. Що се отнася до тяхното историческо значение, казах и повтарям, то ще се определи от бъдещите изследователи, които ще ги четат в оригинал. Едно е сигурно: Хитов е пречупвал нещата през собствената си зрителна точка и е оставил отпечатъка на своите, понякога наивни, схващания върху описваните от него исторически събития. Това се отнася и до оценката му за делото на Ботев, и до схващанията му за военните събития в Сърбия през 1876 година, отразило се е и в характеристиките на някои други исторически личности. Но Хитов не пише история, а свои лични спомени. Та нека не изискваме от него винаги и във всички случаи историческа точност и достоверност и да му бъдем благодарни, че ни е оставил в животоописанието си своя поглед и сърце, които са част от „сърцето” на едно велико време за българите, за България. И на края, нека да пожелаем на настоящето „обединено” издание на Хитовите хайдушки спомени „На добър час” и да се надяваме, че то ще обогати нашата мемоарна литература с един оригинален, интересен документ за миналите славни и страшни хайдушки времена и за свободолюбието и героизма на нашите деди и прадеди.

 

 

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ