Най-големият метеорит, Хоба (назован по местността, в която е бил намерен) югозападна Африка през 1920 г., е железен и масата му е около 60 тона, а обемът ок. 9 m3. Поради своите размери той все още се намира там. Метеорити с такива големи размери падат на земята много рядко. Обикновено масата им е от няколкостотин грама до няколко килограма. Обикновено метеоритите са съставени от същите химически елементи, каквито има и на земята. Това са основно следните 8 елемента: никел, магнезий, желязо, силиций, сяра, алуминий, калций и кислород. Съдържат и други елементи, но те се срещат в много малки количества. Свързвайки се помежду си, тези елементи образуват различни минерали, повечето от които ги има и на Земята, но понякога се срещат и метеорити с неизвестни за науката минерали.
Всички публикации от bojidarait
Метеорити
Метеоритът („огнебесгур“, „божа сгур“, „божа огнесгур“, „небесна шлака“) е твърдо метеорно тяло с извънземен произход, паднало върху земната повърхност (или на повърхността на друга планета или спътник). Метеоритите са с неправилна многостенна форма, със заоблени ръбове, покрити с тъмна кора и вдлъбнатини. Имат размери от няколко милиметра до няколко метра, тежат от няколко грама до няколко тона. Биват железни (>90% метал), железно-каменни (~50% метал), каменни (<10% метал). Съдържат главно силиций, алуминий, желязо, калций и кислород. Метеоритите най-често падат поединично, тъй като са неразрушили се при навлизането си в земната атмосфера тела. При падането на големи метеорити се образуват метеоритни кратери.
Орбити на кометите
След като е установено, че кометите със сигурност са небесни тела остава въпросът за изясняването на законите определящи тяхното движение. Йоханес Кеплер през 1609 г. постулира трите закона на орбиталното движение на планетите, но счита, че те са неприложими за кометите, за които той вярва, че се движат по прави линии. Въпреки своите убеждения в хелиоцентричната система на Николай Коперник, Галилео Галилей отхвърля липсата на паралакс при наблюдение на кометите установена от Тихо Брахе и се придържа към аристотеловия възглед за атмосферния произход на явлението.
Комета
Кометата (на старогръцки: κομήτης – с коса, космат) е малък астрономически обект в Слънчевата система, подобна на астероид, но съставена предимно от лед (въглероден диоксид, метан и вода), прах, скални частици и примеси от различни минерали.
Поради тази причина понякога кометите биват наричани „топки от мръсен сняг“. Когато е достатъчно близо до Слънцето, показва видима кома (тънка, размита, временна атмосфера), а понякога и опашка. Тези явления се дължат на въздействието на слънчевата радиация и слънчевия вятър върху ядрото на кометата.
Астероиди в Слънчевата система
Към 24 февруари 2005 г. от общо 277 090 малки планети с изчислени орбити за 99 906 астероида орбиталните параметри са известни достатъчно добре, за да бъдат регистрирани, и от тях на 12 198 са дадени имена (598 астероида имат имена изискващи допълнителни определения). По-голямата част от откритите астероиди се намират в астероидния пояс между Марс и Юпитер в относителни нискоексцентрицитетни орбити. В пояса се изчисляват от 1,1 до около 1,9 млн. астероида с диаметър над 1 km и милиони по-малки.
Астероид
Астероид (от старогръцки ἀστήρ – звезда и εἶδος – като, във формата на) е неголямо планетоподобно небесно тяло на орбита около Слънцето. Астероидите се смятат още за малки планети или планетоиди, с размери, много по-малки от тези на същинските планети.
За повечето астероиди се смята, че са останки от протопланетарния диск преди 4,5 милиарда години, от който са формирани планетите, но не са погълнати от тях или изхвърлени извън Слънчевата система.Някои астероди имат собствени спътници. Почти всички астероиди се намират в астероидния пояс, на елиптични орбити между тези на Марс и Юпитер.
Други обекти
През 2003 г. е открит обектът 90377 Седна, обикалящ Слънцето на разстояние три пъти по-голямо от това на Плутон (13 милиарда километра). Седна, носеща името на богинята на морето, е с размери 1180 – 1800 km. Диаметърът ѝ не е известен с точност, но за него се предполага че е между ½ и ¾ този на Плутон. Информационните емисии по света обявиха Седна за десетата планета, без тя да получи такова признание от астрономите. Други възможни планети са 90482 Оркус — обект с орбита и маса близка до тези на Плутон, 50000 Кваоар и 20000 Варуна.
Няколко хипотетични планети като Планета Х (вероятно отвъд орбитата на Плутон) или Вулкан (за която се предполага че се намира на орбита по-близка до Слънцето от тази на Меркурий) са били обект на безрезултатни издирвания през различни исторически периоди.
Слънчевата система
Основната част от масата на обектите в орбита се съдържа в осемте относително отдалечени една от друга планети, чиито орбити са с форма, близка до окръжност, лежащи върху почти плосък диск, наричан еклиптична равнина. Четирите по-малки вътрешни планети (Меркурий, Венера, Земя и Марс), наричани земеподобни планети, са съставени главно от скали и метали. Четирите външни планети (Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун), наричани газови гиганти, са по-масивни и са съставени предимно от водород и хелий. Продължете да четете Слънчевата система
История на теорията
През 1927 белгийският йезуит Жорж Льометр пръв предлага хипотезата, че в началото на Вселената стои „експлозия“ на „първичен атом“. Преди това през 1918 страсбургският астроном Карл Вилхелм Вюрц измерва систематично червено отместване на някои мъглявини и го нарича K-корекция. Той не осъзнава космологичните последствия, нито че тези мъглявини всъщност са галактики извън нашия Млечен път.
Създадената по това време обща теория на относителността на Алберт Айнщайн не допуска статично решение – Вселената трябва или да се разширява, или да се свива. Самият Айнщайн смята това следствие за погрешно и се опитва да го избегне с добавянето на космологична константа. Айнщайн, който е бил наясно с библейската представа за начало на времето, не приема теорията на Льометр за „първичния атом“, понеже вижда в нея опит на Льометр да прокара идеята за Сътворението. По време на Общата теория на относителността е приложена към космологията за пръв път от руския учен Александър Фридман, чиито уравнения описват Вселената на Фридман-Льометр-Робъртсън-Уокър – Вселена без космологична константа.
Големият взрив
Големият взрив е космологична научна теория, описваща ранното развитие на Вселената. Разширяването на Вселената, което следва от уравненията на общата теория на относителността, бива потвърдено с наблюденията за раздалечаване на галактиките. Екстраполирайки назад във времето стигаме до извода, че Вселената трябва да е била или много малка, или дори да е била събрана в точка – т. нар. сингулярност. Теоремата на Хокинг-Пенроуз показва, че от уравненията на общата относителност следва, че такава точка даваща начало на пространството и времето трябва да е съществувала. Естествено следствие от това е, че в миналото Вселената е имала по-висока температура и по-висока плътност. Терминът „Големият взрив“ се използва както в тесен смисъл за момента, в който започва разширението на Вселената (закон на Хъбъл), така и по-общо за преобладаващата днес космологична концепция обясняваща произхода и еволюцията на Вселената.
