Сатурн е огромна планета, съставена от газове, която се върти много бързо около своята ос. Върти се толкова бързо, че изглежда плоска от горе и от долу и изпъкнала по екватора. В атмосферата на Сатурн духат ветрове със скорост повече от 1800 км/час. Белите петна най-вероятно представляват силни бури. Сатурн е заобиколена от над 1000 пръстена, съставени от лед и прах. Някои от пръстените са много тънки, а някои – много дебели. Частиците в пръстените варират от големината на леща до големината на къща. Учените смятат, че тези частици са резултат от разрушения от луните, които обикалят около Сатурн. Когато комети и метеорити се сблъскат с луните, гравитацията на Сатурн ги привлича към своите пръстени. Сатурн има поне 18 луни.

Юпитер е огромна планета, съставена от газове, на което се дължи ежедневната промяна на цвета й. Основните газове са водород и хелий. Юпитер отдава два пъти повече топлина, отколото приема от Слънцето. Тя свети много ярко през нощта девет месеца в годината, когато се намира най-близо до Земята. Атмосферата на Юпитер представлява голямо количество въртящи се газове. Най-големия участък от въртящи се газове наподобява ураганна буря. В атмосферата на Юпитер се наблюдава и сноп светлина (светкавица) – това е пръстена около планетата. Известни са 16 луни около Юпитер, но те може би са повече. На една от луните, Йо, има действащи вулкани и там е много горещо.

Дори и в най-топлите дни на Марс е много студено. В горния и долния край на планетата се намират полюсите. Когато на Марс е зима полюсите са покрити с лед. На Марс са кацали космически сонди. Те са провели експерименти с повърхността и атмосферата на Марс. Почвата съдържа глина, богата на желязо. Именно желязото придава на Марс червения цвят. По повърхността й има много кратери, които са вседствие от удари на метеорити и астероиди с планетата. На Марс се намират едни от най-високите вулкани и едни от най-дълбоките долини в нашата слънчева система. Марс има две луни, които имат необичайна форма. Учените считат, че тези луни някога са били астероиди, привлечени от гравитацията на Марс.

Ние живеем на планетата Земя. Тя е единствената известна ни планета, на която има живот. Земята е трета по отдалеченост от Слънцето. Нейната атмосфера е съставена от много и различни газове, като основните са азот и кислород. Тази атмосфера ни дава въздух да дишаме. Земята обикаля около Слънцето, като прави една пълна обиколка за една година (365 1/4 дни). Също така Земята се върти около своята ос, като за едно пълно завъртане е необходим един ден. Оста на Земята не е права от горе до долу, а е леко наклонена. Този наклон дава възможността да съществуват различни сезони, в противен случай температурата би била една и съща през цялата година. 

Венера и Земята са почти еднакви по размер. Венера е най-близко разположена до нашата планета, но на нея няма океани и човешки същества както на Земята. През деня на Венера става толкова топло, че може да се разтопи оловно гюлле. На тази част, която е обърната към Слънцето температурата достига до 484 градуса по Целзий. Повърхността на Венера е покрита с плътни, бързодвижещи се облаци. Тези облаци задържат топлината и затова на Венера е толкова горещо. Също така облаците отразяват слънчевата светлината и поради тази причина Венера се вижда толкова ярко от Земята. По повърхността на Венера има много кратери, които са вседствие от удари на метеорити и астероиди с планетата. На Венера има и вулкани. Венера е уникална по това, че се върти в посока, обратна на всички останали планети.

Слънчевата система е група астрономически обекти, включваща Слънцето и всички обекти на орбита около него — астероиди, комети, планети, планети джуджета, спътници, междупланетарен прах и газ. Всички те са образувани при разпадането на молекулярен облак преди около 4,6 млрд. години. Основната част от масата на обектите в орбита се съдържа в осемте относително отдалечени една от друга планети, чиито орбити са с форма, близка до окръжност, лежащи върху почти плосък диск, наричан еклиптика. Четирите по-малки вътрешни планети (Меркурий, Венера, Земя и Марс), наричани земеподобни планети, са съставени главно от скали и метали. Четирите външни планети (Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун), наричани газови гиганти, са по-масивни и са съставени предимно от водород и хелий.

През 1927 белгийският йезуит Жорж Льометр пръв предлага хипотезата, че в началото на Вселената стои „експлозия” на „първичен атом”. Преди това през 1918 страсбургският астроном Карл Вилхелм Вюрц измерва систематично червено отместване на някои мъглявини и го нарича K-корекция. Той не осъзнава космологичните последствия, нито че тези мъглявини всъщност са галактики извън нашия Млечен път. Създадената по това време обща теория на относителността на Алберт Айнщайн не допуска статично решение  – Вселената трябва или да се разширява, или да се свива. Самият Айнщайн смята това следствие за погрешно и се опитва да го избегне с добавянето на космологична константа. Айнщайн, който е бил наясно с библейската представа за начало на времето, не приема теорията на Льометр за „първичния атом”, понеже вижда в нея опит на Льометр да прокара идеята за Сътворението. По време на Общата теория на относителността е приложена към космологията за пръв път от руския учен Александър Фридман, чиито уравнения описват Вселената на Фридман-Льометр-Робъртсън-Уокър – Вселена без космологична константа.

Големият взрив е космологична научна теория, описваща ранното развитие на Вселената. Разширяването на Вселената, което следва от уравненията на общата теория на относителността, бива потвърдено с наблюденията за раздалечаване на галактиките. Екстраполирайки назад във времето стигаме до извода, че Вселената трябва да е била или много малка, или дори да е била събрана в точка – т. нар. сингулярност. Теоремата на Хокинг-Пенроуз показва, че от уравненията на общата относителност следва, че такава точка даваща начало на пространството и времето трябва да е съществувала. Естествено следствие от това е, че в миналото Вселената е имала по-висока температура и по-висока плътност. Терминът „Големият взрив” се използва както в тесен смисъл за момента, в който започва разширението на Вселената (закон на Хъбъл), така и по-общо за преобладаващата днес космологична концепция обясняваща произхода и еволюцията на Вселената.