Меркурий е най-малката планета в Слънчевата система и най-близката до Слънцето, около което прави по една обиколка на всеки 87,969 земни денонощия. Орбитата на Меркурий има по-голям ексцентрицитет от орбитите на всички други планети в Слънчевата система, като планетата има и най-малкия наклон на оста. Тя прави три завъртания около оста си на всеки две обиколки около Слънцето. Перихелият на орбитата на Меркурий прецесира около Слънцето с допълнителни 43 дъгови секунди на столетие, явление, обяснено едва през 20 век от общата теория на относителността.^[1]

Слънцето

е звездата в центъра на Слънчевата система. То представлява почти идеална сфера, съставена от гореща плазма имагнитни полета.^[2][3] Диаметърът му е около 1 392 000 km, близо 109 пъти по-голям от този на Земята, а масата му (1.9891 × 10³⁰ kg, 330 000 пъти повече от земната) съставлява около 99,86% от общата маса на Слънчевата система.^[4] От химическа гледна точка около три четвърти от масата на Слънцето е образувана от водород, а остатъкът е предимно хелий, като 1,69% от масата (или 5628 пъти повече от масата на Земята) са други по-тежки елементи, като кислород, въглерод, неон, желязо и други.^[5]

Големият взрив не се е случил, това твърдят учени физици, позовавайки се на квантов способ, който са използвали при своите проучвания. Според тази нова теория Вселената няма нито начало нито край.

Вселената е съществувала винаги в този си вид, в който е и сега, твърдят специалистите. За да докажат това те прилагат квантови корекции, като с тях допълват Теорията на относителността на великия Айнщайн.

Чрез квантовите корекции, които учените физици правят се изменя сингулярността на Големия взрив, а това означава , че обектът коренно се променя след уеднаквяване на определени негови характеристики. Според изследователите, сингулярността може да бъде решена, чрез модела според, който Вселената няма начало и край.

Вселена е понятие, което обикновено означава целия пространствено-времеви континиум, в който съществуваме, заедно с всички форми на енергия и материя в него – планети, звезди, галактики и междугалактично пространство.^[1][2][3] Вселена може да се употребява като синоним на космос, свят или дори природа.

Изучаването на вселената е предмет на философията, както и науката космология, произлязла от физиката и астрономията, която се занимава с произхода, строежа и еволюцията на вселената. На всеки етап от развитието на човечеството е известна само ограничена част от вселената. С усъвършенстване на технологиите и методите на нейното изучаване, наблюдаваният обем става все по-голям.Метагалактика се нарича тази част, която е достъпна за наблюдения в настоящето или в непосредственото бъдеще. Използват се и термините позната вселена, наблюдаема вселена или видима вселена.

Трябва да се отбележи, че някои учени, които се занимават с космология, предлагат различна терминология и дефиниция, приемайки модела на мултивселената,^[4], според който нашата вселена не е сумата от цялата енергия и материя, а просто една от многото отделни вселени, които могат да съществуват паралелно и независимо една от друга.

Плутон е втората по големина планета-джудже, обикаля около Слънцето за почти 250 години, така че от откриването ѝ досега тя не е изминала дори 1/4 от пътя по орбитата си. Плутон е замръзнал безжизнен свят в покрайнините на Слънчевата система. До 24 август2006 г. Плутон се смята за деветата планета от Слънчевата система. Поради малките си размери, наклона на орбитата спрямо слънчевия екватор и ексцентричната си орбита, заради която понякога се намира по-близо до Слънцето от Нептун, винаги е имало спорове дали Плутон трябва да се разглежда като планета. Небесното тяло носи името на римския бог на подземното царство Плутон. Символът на планетата е комбинация от първите букви (на латиница) от името на американския астроном Пърсивал Ловел. В средата на 20-ти век е установено, че блясъкът на Плутон се променя с период 6,4 дни. Първоначално, се смята, че това е период на околоосно въртене на планетата. През 1978 г. американският астроном Кристи обръща внимание, че фотографският образ на планетата е удължен и голямата ос на образа се върти със същия период. След време се изяснява, че това удължаване на образа се дължи на спътник, разположен много близо до планетата. Спътникът е наречен Харон (по името на митичния лодкар, превозващ душите на умрелите през реката Стикс в царството на мъртвите). Той се намира на разстояние около 20 000 км от планетата и има размери около 1000 км. Планетата вероятно не е много голяма. Следователно Плутон, последната от планетите на Слънчевата система, може да се смята за двойна планета.