Събуждам се 20 минути преди поредния труден тест по История. Силно казано съм подготвен за него, но мисълта да ме изпитват след това изведнъж натежава в съзнанието ми и усещам леко пулсиране около слепоочията и желание да се телепортирам в кабинета по История. Бързайки изобщо не усещам еуфоричността около мен на хората закъснели със закупуването на мартеничките.
Стълби, врата, сядане, събличане, писане и поглеждане към бързо спретнатите пищови, следващите 40 минути не са за описване. С лекота, че всичко е минало и внезапното изчезване на адреналина от теста, усещам нуждата да задоволя кофеиновия си глад и влачейки се, слизам в лафката.
– Ооо Мони, как е? Как беше по история – казват Стела и Маги ( двама участници в пътуването из Европа).
– Еми и по-добре е било, ама добре, че свърши…. – мрънкам си, чакайки това заветно кафе.
В този момент на ръката ми се озовават две мартеници с пожелание за здраве и щастие. Тогава нещо тежко и евтино ме удря по главата и осъзнавам, че Баба Марта е дошла, че пролетта настъпва, че навън грее слънце, въпреки студа, че хората са въодушевени около празника. Това въодошевление обхвана и мен, но не заради кафето, ами заради красивият жест на Маги и Стела да ми припомнят защо денят е толкова готин. Честита Баба Марта!
