Кучетата са средноголеми бозайници, подвид на вълците , опитомен още от зората на човечеството.

Едни от първите домашни животни, кучетата се използват широко по целия свят и играят важна роля в ранните човешки селища. Така например се смята, че заселването на Америка от хората би било невъзможно без използването на впрегатни кучета за пресичането на Беринговия проток. Благодарение на специфичните им природни особености (остър слух, чувствително обоняние), кучетата се използват и за много други цели, католов, в пасищното животновъдство, за защита, като домашни любимци. Днес броят на домашните кучета по света се оценява на 400 милиона.

През 15-те хиляди години от опитомяването на кучетата са се обособили няколко регионални групи животни, чиито морфологични белези и поведение са формирани от окръжаващата ги среда и от техните функции. С придобиването на познания в областта на генетиката, хората започват целенасочено да създават породи кучета, приспособени за определени цели. При този процес се формират стотици различни породи, в резултат на което при кучетата се наблюдават повече поведенчески и физически вариации, отколкото при всеки друг сухоземен бозайник. Например височината варира от двадесетина сантиметра при чихуахуа до около 80 сантиметра при ирландския вълкодав, цветът може да бъде от бял през сив до черен и от светлокафяв до тъмнокафяв при голямо разнообразие на шарки, козината може да бъде къса или дълга, рядка до подобна на вълна, права, къдрава или гладка. Породите се различават и по издръжливост, поддаване на дресировка, бързина и други.

Произход и еволюция

Домашните кучета наследяват сложна социална йерархия и поведение от техните предци вълците. Кучетата са стадни ловци със сложен набор от практики, имащ връзка в определянето на позициите на всяко от кучетата в социалната йерархия. Използват различни пози, движения и други средства за невербална комуникация, които разкриват състоянието на ума.Тези сложни форми на социално познание и комуникация могат да се дължат на тяхната подвижност, игривост и способност да се вместят в човешките домакинствата и социално положение. Тези атрибути способстват кучета да изградят уникална връзка с хората, въпреки че са потенциално опасни хищници на върха на хранителната верига.

Въпреки че много от експертите не са съгласни върху голяма част от детайлите, касаещи опитомяването на кучето, не може да се отрече фактът, че човешкото въздействие е оказало съществено влияние при оформянето на подвида. Малко след опитомяването си кучетата се превръщат в животни, повсеместно разпространени сред човешката популация по цял свят. Предполага се, че кучетата навлизат в Новия свят от Сибир като прекосяват Беринговия проток заедно с човешката миграция. Смята се, че употребата на кучета за впряг се е оказало решаващ фактор при населването на новите континенти от опитомените животни преди около 12 000 години. Кучетата били важна част от живота на Атабаските племена в Северна Америка и са единствените отглеждани от тях опитомени животни (виж Коренно население на Субарктика на Северна Америка). Кучетата са използвани за пренасяне на голяма част от товара при миграцията на племената апачи и навахо допреди 1400 години. Използването на кучета като впрегатни и товарни животни в тези култури често продължава да съществува дори и след въвеждането на коня в Северна Америка.

Днес археолози и биолози са постигнали консенсус в определянето на приблизителната възраст на опитомяване на кучетата. Съществуват сигурни доказателства в това, че дивергенцията на генетичните различия между кучета и вълци започва преди около 15 000 години. Други приемат, че опитомяването е започнало по-рано. Не е известно дали хората насочено са опитомили вълка или линията на кучето не се е отделила еволюционно от тази на вълците, а опитомяването да е ускорило процеса. Последната теза е поддържана от биолозите Реймънд и Лорна Копингър. Според тяхната теория някои вълци са привлечени от поселищата на палеолитното население и тази привързаност е просто еволюционно обусловена.

Анатомия и физиология

Скелет

Зъбната формула на домашното куче е:

{\displaystyle {\frac {3(3).1(1).4(3).2}{3(3).1(1).4(3).3}}=42(28)} Тялото на кучето е тяло на хищник ловец-издължено и силно, с дълги крайници и здрави челюсти.

Козина

Домашните кучета често притежават остатъци от противоположни оттенъци, което е често срещана естествена камуфлажна шарка. Общата теория за противоположните оттенъци е, че животно осветено отгоре ще изглежда с по-светла горна половина и по-тъмна долна половина, където обикновено е със своя естествен оттенък. Това е шарка, която хищниците могат да се научат да търсят. Животно с противоположна шарка ще бъде с тъмно оцветена горна козина и светло оцветена козина отдолу. Това намалява видимостта на животното. Един остатък от тази шарка се намира в много породи под формата на светло петно, ивица или „звезда“ от бяла козина на гърдите или долната част на тялото. Козината на различни породи изисква различни грижи.

Сетива

Зрение

Много кучета, като този американски воден шпаньол, са със занижен или променен ловен инстинкт, за да служат по-добре на човек.

Като повечето бозайници кучетата са дихроматични и имат цветно зрение еквивалентно на нарушено цветно зрение червено-зелено при хората.

Различните породи кучета имат различна форма и размер на очите, а имат и различна конфигурация на ретината. Кучетата с дълги носове имат високочувствителна област от ретината („visual streak“), която се простира по дължината на ретината и им придава много широко поле на зрение, докато тези с къси носове имат „area centralis“ – централна област с до три пъти по-голяма чувствителност на нервните окончания отколкото – давайки им детайлно зрение приличащо на човешкото.

Някои породи имат поле на зрение до 270° (сравнено с 180° при хората), въпреки че породите с широки глави и къси носове имат много по-малко поле, достигащо 180°.

Слух

Кучетата могат да разпознават звуци с ниска честота 16 до 20 Hz (за сравнение при хората е 20 до 70 Hz) и висока честота над 45 kHz (при хората 13 до 20 kHz), а в допълнение на това могат да движат ушите си, което им помага бързо далокализират източника на звук. Осемнадесет и повече мускула могат да накланят, завъртат и повдигат или свалят кучешкото ухо. Кучето може да идентифицира източника на звук много по-бързо отколкото човек и да чуе звук на четири пъти по-голямо разстояние, отколкото би могъл човек. Кучетата с естествена форма на ухото по принцип чуват по-добре от тези с клепнали уши, каквито са ушите на много от домашните видове.

Обоняние

Кучетата имат близо 220 милиона обонятелни клетки на площ от приблизително площта на носна кърпичка (сравнено с 5 милиона на площ от пощенска марка при хората). Някои породи са селективно размножавани за много по-добро обоняние, дори и от кучешките си събратя. Каква информация всъщност получава кучето, когато души, не е добре разучено; отначало дебатирано, сега се е наложило мнението, че кучетата различават два различни типа миризми при следене, миризма във въздуха от човек или обект преминал наскоро, и миризмата на почвата, която не се променя за много по-дълго време. Характеристиките и поведението на тези два типа дири изглеждат различни, въздушната диря бивайки прекъсната на много места, но не замаскирана от други миризми, докато миризмата на почвата остава относително постоянна при внимателно и повторно търсене от кучето, но пък много по-податлива на „замърсяване“ с други миризми! При всеки случай, треньорите на кучета са установили, че е невъзможно да се дресира куче да следи по-добре, отколкото то го прави естествено. Вместо това задачата е да се мотивира правилно и да се дресира да поддържа вниманието си върху една единствена следа и да игнорира всички останали, които иначе биха изглеждали по-интересни за едно недресирано куче. Едно напрегнато търсене на диря, например при търсене на кораб за контрабанда, може да бъде много изтощително за кучето, и кучето трябва да бъде мотивирано да продължи тази трудна задача за дълъг период от време.

Метаболизъм при бягане

Кучетата могат да генерират голямо количество енергия за кратък период от време. Кучешкото сърце и бели дробове са по-големи в сравнение с всекидневните нужди на тялото. Кучето също има сравнително повече червени кръвни телца в сравнение с човека. През повечето време кучето пази тези допълнителни кръвни телца в далака си. Когато животното се окаже в ситуация, в която е нужен пълния му метаболизъм, като например игра или боричкане с други кучета, допълнителните кръвни телца се освобождават в кръвта. Големите сърце и бели дробове вече ще работят с пълен капацитет и кучето ще има подобрена възможност за аеробна дейност. Тази дейност ще генерира вътрешна топлина. Кучетата, бидейки покрити с козина, имат ограничена възможност за охлаждане. След кратко време животното трябва или да спре атлетичните действия, или рискува да нарани себе си като прегрее. Човек лесно може да наблюдава този пример на интензивна активност последвана от периоди на почивка при кутретата. По време на фазата на почивка далакът събира червени кръвни клетки и животното може да диша интензивно, за да се охлади.

Хранене

Има два варианта за хранене на кучето: домашно приготвена храна или промишлено произведена, под формата на гранули, консерви или паучове. Кучето е всеядно животно, но е хищник и като такъв преобладаващият вид храна трябва да е месо (сурово или обработено). Проблем при отглеждането изцяло с готова кучешка храна е високото съдържание на вещества в нея, които натоварват бъбреците и отделителната система на кучетата. Затова се препоръчва разнообразие в менюто, за да се получи пълноценно хранене. В зависимост от възрастта си, кученцата трябва да се хранят до три пъти на ден в определено време. Кучето трябва да има постоянен достъп до чиста питейна вода.

Брой хранения дневно в зависимост от размера на кучето:

• Дребни породи до 4 месеца – 3 хранения; от 3 до 10 месеца – 2 хранения;
• Средни породи до 6 месеца – 3 хранения; от 6 до 12 месеца – 2 хранения;
• Едри и Гигантски породи до 6 месеца – 3 хранения; от 6 до 15 месеца – 2 хранения

Размножаване

Половата активност при кучетата започва между шестия и осми месец и продължава до десетата и в редки случай до дванадесет годишна възраст. Кучето има два цикъла на размножителна активност в една календарна година. Периодът, през време на който половата система на женското животно се подготвя за оплождане, се характеризира с набъбване (увеличаване обема) на външните полови органи (известен като разгоненост). Периодът на разгоненост продължава от четири до петнадесет дни. В него се включва и времето, през което женското животно може да е заплодено. Това продължава от четвъртия до осмия ден. От 3 до 5-ия ден след започване на този период става отделянето на яйцеклетките от яйчника. При чифтосването на кучетата мъжкият не може да се раздели с женската веднага след спермоотделянето. Тази фаза е известна като „заклещване“ и може да продължи 20 – 30 минути и дори до 1 час. През време на заклещването, кучетата не трябва да се безпокоят или да се разделят насилствено.

Бременността на кучката продължава от 58 до 62 и в редки случаи до 65 дни. Кучката кърми малките от 35 до 50 дни.

Болести и смъртност

Етология

Кучетата са много социални животни, но техния личен характер и поведение могат да варират както с породата им така и с начина, по който се третират от стопаните си. Не е рядкост кучетата да нападат хора или други животни; това обаче в повечето случаи се дължи на неправилно отглеждане от страна на стопанина.

Интелигентност

Много кучета могат да бъдат дресирани да изпълняват сръчно задачи, които не са присъщи за кучешките навици, като например в това състезание за кучешка ловкост.

Кучетата се ценят за тяхната интелигентност, която се изразява различно при различните породи и индивиди. Например, граничарските колита са известни със способността си да заучават команди, докато други породи могат да не бъдат толкова мотивирани да се подчиняват, но вместо това пък да изразяват интелигентността си чрез измисляне на остроумни начини за крадене на храна и избягване от двора. Бидейки високо адаптивни животни, кучетата са се научили да изпълняват множество задачи, изисквани им от човека през поколенията. Кучетата изпълняват много роли из цялото земно кълбо. Те са незаменими в сфери като търсене и спасяване; ред и сигурност (включително кучета за атакуване, търсене на миризми и следене); охрана на животни, хора и имущество; помощ за пастири; кучешки впрягове за арктически експедиции; водачи на слепи и помощници на глухи хора; помощници при лов, както и много други роли на които могат да бъдат дресирани. На повечето кучета рядко им се налага да се справят с комплексни задачи и е малко вероятно да се научат на относително сложни дейности (като отваряне на врати) без допълнителна помощ. Някои кучета (като кучетата водачи на слепи хора) са специално дресирани да разпознават и избягват опасни ситуации.

Едно куче достига интелигентността на двегодишно дете. Средно кучетата могат да разберат 150 думи или жестове. Представители на най-умните породи разпознават 250 думи – колкото 2,5-годишно дете.

Оценка на кучешкия интелект

Значението на думата „интелект“ като цяло трудно може да се дефинира, и то не само във връзка с кучетата. Някои тестове измерват възможността за решаване на проблеми, а други тестват възможността да се учи в сравнение с други на същата възраст. Дефинирането на това понятие за кучетата също е толкова трудно. Твърде вероятно е кучетата да нямат възможност обмислят дадено действие, за да решат проблем.

Например, възможността да се учи бързо може да бъде знак за интелигентност. Обратно, това може да бъде интерпретирано като знак за желание да се угоди. При това някои кучета, които нямат желание да учат бързо, имат други таланти. Пример за това са породи, които не са особено заинтересовани да угодят на собственика си (например сибирско хъски). Хъскитата са увлечени с безчетните възможности за бягство от дворове, улавяне на малки животни, а често и измислянето на множество техни си находчиви начини за правене и на двете.

Кучетата водачи пък е нужно да бъдат покорни при всякакви положения. Това означава, че те трябва да научат огромен брой команди, да разбират как да действат в многообразие от ситуации, и да разпознават заплахи за техния стопанин, някои от които кучето може никога преди това да не е срещало.

Много собственици на породи кучета-пастири вярват, че породи като Кувас или Пиренейско планинско куче не са лесно дресируеми поради упорития си нрав, който им пречи да забележат целта на команди като „седни“ или „легни“. Фоксерите също могат да бъдат причислени към този тип. Тези кучета са отглеждани да имат по-голям стаден манталитет с другите кучета и по-малко доверие на директните команди на стопанина. Докато те може би нямат същия вид интелигентност като при Коли, те не са оглеждани с цел научаване и отговаряне на команди, а по-скоро да мислят за себе си, докато се дебне дивеча.

Нормално кучетата се научават на команди изпълнение на задачи на 7 месечна възраст.

Кучетата и хората

Връзката между кучето и човека е древна като самото човечество. След последната ледникова епоха, нашите прадеди започнали да опитомяват вълчета, които постепенно приели хората като приятели. Оттогава до днес са създадени над 300 различни породи кучета. Едни от тях се използват за пазачи –ротвайлер, боксер, немска овчарка, дог. Санбернар спасяват хора, затрупани от лавини. Нюфаундленд е воден спасител. Ретривърите и немските овчарки са кучета-водачи за незрящите. Сетерът, гончето, риджбекът, кокерът, кръвоследникът и пр. са верни помощници на ловците. Полицейските кучета – немски овчарки, ротвайлери – откриват наркотици, помагат за залавянето на престъпници. Хъски и аляски маламут теглят шейните, които са единственото превозно средство в северните части на Аляска и Канада. Колитата пазят стадата овце от набезите на вълците. Създадени са клубове за отделните породи навсякъде по света.

Използване в стопанството

Те са „кучета-пазачи“, „служебни кучета“ „ловни кучета“ и „салонни кучета“. Изключителен принос имат в разпознаването на товари, съдържащинаркотици и други забранени вещества.

Бойни кучета, които могат да се опрат на вълк при борба, са: кангал, шарпланинец, алабай (средноазиатска овчарка), акбаш, ирландски вълкодав,ротвайлер, родезийски риджбек, дого аржентино, каракачанско куче, кавказка овчарка и (добре трениран) питбул и други. Всички кучета обаче трябва да са тренирани.

Домашни любимци

Кучето е приятел на човека и от него става чудесно домашно животно. Малките кученца от всички породи са любимци на децата. При използване на куче за домашен любимец, децата се учат на отговорност и внимание, на което кучетата отговарят с любов и преданост.

Рискове и опасности

Независимо, че са опитомени от човека, кучетата могат да нападнат всеки от нас, включително и своя собственик. Не на последно място е рискът от заболявания при човека причинени от кучето като техен носител. Опасност за здравето в различна степен причиняват: дерматофитите (кожни гъбички); Някои кръгли глисти; тении; лептоспироза; бяс и мн. др. Опасност съществува и от паразитите (бълхи) пренасяни от кучето.

В културата

• Кучето е едно от 12-те животни в годишния цикъл на китайския традиционен календар и оттам – и в китайската астрология.
• Кучето е символ на храброст, мъжество, безкористност, справедливост и вярна дружба.
• Две кученца олицетворяват хармонията на ин и ян.
• Международен ден на кучета – последната неделя на месец април.

Породи

Многобройно е изобилието от породи. Всички се отличават със свои собствени характеристики. Популярни са следните породи: Болонка, Английски сетер,Басет, Боксер, Булдог, Бигъл, Бернски зененхунд, Голдън ретрийвър, Грьонедел, Гренладско куче, Дакел, Далматинец, Доберман, Доберман-пинчер, Дог,Ердел териер, Италианска хрътка, Йоркширски териер, Коли, Крамбамбули, Кинг Чарлс шпаньол, Кокер-шпаньол, Лъвско куче, Лабрадор ретривър, Мини пинчер, Мини шнауцер, Мини пудел, Мопс, Московска стражевая, Малиноа, Немска овчарка, Немски дог, Немски боксер, Нюфаундленд, Овернски брак,Папийон, Пекинез, Пудел, Ротвайлер, Сетер, Санбернар, Салуки, Сибирско хъски, Самоед, Териер, Уипет, Хъски, Хрътка, Чау-чау и Чихуахуа. От своя страна породите се обединяват в групи, които имат подобни белези (шпиц) или се използват за еднаква работа (ловни кучета).

По размер и по външен вид кучетата от различни породи се различават много помежду си. Кучето е сред първите опитомени и одомашнени животни.

Котка, наричана също домашна котка, е подвид на дивата котка, бозайник от семейство Котки .

Котките живеят в близост до хората от преди поне 3500 години (въпреки че не са изцяло опитомени като кучетата). Още от времето на древния Египет котките са били използвани за пазачи на складираното зърно отмишки и други гризачи. В наше време котките са едни от най-разпространените домашни любимци. Малък процент от тях (около 1%) са чистокръвни (с регистрирано родословие); останалите 99% са кръстоски между различни породи.

Характеристики

Домашната котка е в състояние да убие или изяде представители на няколко хиляди други животински вида. За сравнение, повечето от големите котки се хранят с не повече от сто други вида. Въпреки това, поради малкия си размер, домашната котка е почти безобидна за хората; единствените рискове са от възможни инфекции при ухапване, в редки случаи – бяс. Исторически погледнато, котките са голяма заплаха за екосистеми, които не са им родни и които нямат време да се адаптират към нахлуването им. В някои случаи котките са причинили или са допринесли за изчезването на някои животински видове. Те издебват жертвите си и бързо се справят с тях, използвайки тактика, сходна с тази на тигрите и леопардите – нахвърлят се изотзад и захапват жертвата за врата, като по този начин дългите им кучешки зъби нанасят поражения върху гръбначния стълб или предизвикват задушаване чрез прекъсване на трахеята.

Котките се смятат за „съвършените месоядни“, потвърждение на което са специализираните кучешки зъби и храносмилателната им система. Двойките кътници от двете страни на устата са идеално устроени за разкъсване на месо, почти като чифт ножици. За разлика от повечето месоядни, котките рядко ядат растителна храна. Докато кучетата и мечките обикновено разнообразяват диетата си с плодове, корени и мед (когато успяват да си ги набавят), котките се хранят изключително с месо, обикновено прясно. В домашни условия котките не могат да бъдат адаптирани към вегетарианска диета, защото не могат да синтезират необходимите сиаминокиселини само от растителен материал; това контрастира с домашните кучета, които обикновено се хранят със смесица от месо и растителни продукти, а в някои случаи могат да бъдат адаптирани напълно към вегетарианска диета.

Въпреки репутацията си на единаци, домашните котки са достатъчно социални, за да формират колонии, но не ловуват в групи като лъвовете. Всяка котка си има собствена територия, като сексуално активните мъжкари имат обширни територии, а кастрираните – малки територии; съществуват и „неутрални“ територии, в които котките общуват една с друга, без да съществуват териториални конфликти или агресия. В собствените си територии притежателите им яростно ги отбраняват, като гонят натрапниците, първо чрез вторачване, съскане и ръмжене, а ако не успеят така – чрез кратки, но шумни и яростни атаки. Биещите се котки могат да изглеждат по-големи заради настръхналата козина и извития като дъга гръбнак. Атаките обикновено се състоят от силни удари с лапа по лицето и тялото, както и захапвания, но сериозни поражения са рядкост – обикновено губещият се отървава с няколко драскотини по лицето. Сексуално активен мъжкар може да бъде въвлечен в много битки през живота си, като това обикновено е „изписано“ по лицето му – често се виждат белези по носа и ушите. В битки участват не само мъжкарите, женските котки също се бият, за да защитават територията или малките си; дори и кастрираните котки защитават яростно малката си територия.

За прародител на домашната котка се смята дивата котка. Предполага се, че тя е еволюирала в пустинен климат, доказателство за което е поведението на днешните представители както на дивата, така и на домашната разновидност на вида. Котките обожават топлината и слънчевата светлина, често спят през деня на най-топли места. Лицата им обикновено са сухи, като котките обичат да ги заравят в пясъчници. Могат да остават неподвижни за дълго време, най-вече когато дебнат плячката си и се приготвят за скок. В Северна Африка все още съществуват малки диви котки, които вероятно са далечни родственици на днешните домашни породи.

Като родственици на пустинни животни, котките могат да издържат на студен или горещ климат, но не за дълго време. Те имат ниска устойчивост срещу мъгла, дъжд и сняг, въпреки че някои породи са развили по-голяма устойчивост от други. Мнозинството породи не понасят допир с вода, защото влагата ги затруднява да поддържат телесната си температура от 39 °C.

Домашната котка има тегло от 2,5 до 8 kg и рядко надхвърля 10 kg. Има случаи, в които котка е достигала тегло 23 kg, когато е прехранена. Това е изключително нездравословно за котката и трябва да се избягва. В домашни условия котките живеят около 13 – 20 години, въпреки че най-възрастната котка, живяла някога, е достигнала преклонната възраст от 38 – 39 години. Домашните котки живеят по-дълго, когато се кастрират, или не им се предоставя достъп към външния свят (чрез което се избягват битки и инциденти). Уличните котки в градски условия живеят около две години или по-малко.

На котката, живееща в домашни условия, трябва да се осигури сандъче с пясък или друг подобен материал. Това служи на котката като тоалетна. Подобно сандъче се препоръчва и за котки, които не живеят през цялото време в затворени помещения.

Котките имат репутация на придирчиви гастрономи, заради специфичен сетивен Якобсонов орган на небцето на устата. Когато този орган стане чувствителен към определен тип храна, котката няма да приеме тази храна, докато тя не съвпада с очаквания тип миризма. Когато котката сбръчква муцуната си, отпуска долната си челюст или провесва език, означава, че отваря достъпа до този специален орган. Това е специфично и за други животни като конете и кучетата.

Котките са изключително чисти животни. Поддържат чистотата си, като ближат козината си. Слюнката им съдържа силно почистващо вещество, което може да причини алергични реакции у някои хора. Също така котките от време на време повръщат топки козина, която неизбежно се събира в стомаха им по време на чистенето.

Котките пестят сили, като спят по-продължително време от повечето животни: от 12 до 16 часа, но най-често 13 – 14 часа на денонощие. Някои котки могат да спят дори по 20 часа в денонощието. Терминът „котешка дрямка“ се отнася до способността им да заспиват за кратко (в английския език изразът се използва се използва и за хора, неусетно задрямали за няколко секунди).

Анатомични особености

Череп на котка

Котешки мозък

Котката като малък хищен бозайник, одомашнен от човека, представлява дребно на ръст животно с дължина на тялото 60 cm и дължина на опашката 25 – 35 cm. Като типичен полов диморфизъм женските са по-дребни на ръст от котараците. Рекордът за най-голяма котка, вписана в книгата на рекордите на Гинес, е на животно с дължина 121,9 cm.

Средното тегло на възрастните индивиди е в рамките на 2,5 – 6,5 kg, но се срещат и по-едри екземпляри с тегло 6 – 9 kg. Котараците от породите сибирска котка и мейн кун могат да достигнат тегло 11,5 – 13 kg. Регистрирани са рекорди на котки с тегло до 20 kg, а най-тежкият котарак е бил с тегло от 21,3 kg.. Тези рекордни стойности обаче се дължат на кастрация и последващо затлъстяване на домашния любимец.

Скелетът на котките е съставен от около 240 броя кости и подобно на всички гръбначни е съставен от осева и периферна част..

Котешко око с видим трети клепач

Черепът и гръбначният стълб образуват обща кухина, която носи и защитава органите от Централната нервна система от увреждания. Гръбначният стълб е представен от 7 шийни, 13 гръдни, 7 поясни, 3 сраснали кръстови и 20 – 26 опашни прешлена. От гръдните прешлени излизат и 13 чифта ребра. Първите 9 са свързани с гръдната кост, а последните 4 чифта са плаващи.

Черепът на домашната котка се отличава със сравнително големи очни орбити и силни челюсти. За разлика от много бозайници лицевата част и мозъчната кутия са сравнително еднакви по размери. Черепната кутия е изградена от 11 броя кости, а лицевата от 13.. Котешкият мозък е с дължина около 5 cm и тегло от 30 g.

Зъбите на котката наброяват 30 (16 на горната и 14 на долната), от тях 12 резеца, 4 кучешки, 10 предкътника и 4 кътника. Зъбната формула на домашната котка е:

{\displaystyle {\frac {3(3).1(1).3(3).1}{3(3).1(1).2(2).1}}=30(26)}

Котешките зъби са приспособени за убийство и разкъсване на месо. Захапвайки жертвата, котката пречупва гръбначния стълб, като прерязва гръбначния ѝ мозък. Така предизвиква парализа и последваща смърт..

Отличителен белег е наличието на мигателна ципа (трети клепач). Намира се в медиалния очен ъгъл и служи за защита на окото. Третият клепач почиства механично роговицата и я овлажнява. Този клепач може да покрие окото в случаи, когато котката спи или е уморена. Изпадането на третия клепач често може да бъде признак и на заболяване.

Козината на домашната котка има свойството да се наелектризира. Някои растения, като валериана и, отделят вещества, които оказват наркотично въздействие на котката.

Зрение

Котешко око

Котките имат отлично зрение както през деня, така и през нощта. При ярка светлина зеницата (наподобяваща вертикална цепка) се свива рязко, намалявайки количеството светлина, попадаща в ретината, но за сметка на това свива и полезрението на животното. Специален орган (tapetum lucidum) способства за силното им зрение при оскъдна светлина, като също така е отговорен и за цветните отблясъци в очите на котките при фотографии със светкавица. Както при повечето хищници, тяхното зрение е насочено напред и осигурява много ясно възприятие на средата, за сметка на зрителното поле. Котките са слаби трихроматици (възприемат света в трите му основни цвята).

Слух

На практика всички котки имат прави, стърчащи нагоре уши. За разлика от кучетата, при котките породите с клепнали уши са голяма рядкост. Когато е уплашена или ядосана, котката свива ушите си назад, под акомпанимента на съскане или ръмжене. Когато се ослушва за нещо, котката насочва ушите си в съответната посока; ушите могат да бъдат насочени назад, напред или встрани, в зависимост от случая.

Осезание

Когато липсва достатъчно светлина, за да виждат, те използват мустаците си за навигация и възприемане на средата, в която се намират. Мустаците им могат да доловят много леки струи въздух и разместване на въздушните пластове, което им позволява да възприемат близките препятствия, без всъщност да ги виждат.

Обоняние

Нос на котка

Котките имат добре развито обоняние, дължащо се на добре развитите обонятелни луковици и голямото количество сензорни клетки в обонятелния епител в дъното на носната кухина.

Размножаване

Половата зрялост при домашната котка настъпва на 6 – 9-месечна възраст. При скитащите котки началото на пубертета може да се повлияе от времето, през което е родена котката. При нормални климатични условия котките са сезонно полиеструсни. При отглеждането им в домовете обаче те често циклират редовно през цялата година. Последователността на събитията е проеструс, еструс и метеструс. Следва период на полова пасивност, наречен диеструс. Тази поредица от събития продължава до края на размножителния сезон. Последният метеструс е последван от по-дълъг период на полова пасивност. Нарича се анеструс и представлява неразмножителния период на котката. В стадия на проеструс котката мяука жално, търка се в предмети и хора. Често при доближаване от котарак тя го пропъжда. В следващия стадий котката започва активно да търси мъжки и е готова да се чифтосва.

Овулацията е спонтанна. Индуцира се от покриването и стимулацията на цервикса от пениса на котарака. Почти винаги овулират няколко яйцеклетки. В случай че котката се покрива от няколко мъжки, напълно възможно е малките от едно котило да бъдат от различни бащи..

Бременността продължава 61 – 63 дни, обикновено 63. Котетата се раждат глухи и слепи. Започват да виждат на 5 – 10 ден след раждане, а слухът се развива нормално 9 – 11-дневна възраст. Малките се кърмят от майката 8 – 10 седмици, след което постепенно преминават на твърда храна. Проеструсът при майката може да последва скоро след раждането или да бъде последван от период на анеструс. Обикновено котките се разгонват около 8 седмици след раждането, като този период зависи от времето на отбиване.

Новородени котета

Котките са идеални майки и имат добре развит майчин инстинкт. Много често, когато майката напусне гнездото в търсене на плячка, малките биват убити от мъжки котарак. Това поведение е присъщо за бездомни и дворно живеещи котки. Ако бащата на малките от котилото е един, то тогава поведението на мъжкия е съвсем различно. Той пази своето поколение и участва в отглеждането на малките. Чести са случаите, когато вследствие на смърт на майката друга котка да поеме грижите за потомството.

Породи домашни котки

Списъкът с породи домашни котки е доста обширен. Всяка порода се отличава с различни характеристики и наследство. Породите котки най-общо се делят на: късокосмести, полудългокосмести и дългокосмести.

Тигрова котка

Шарени, с разнообразие от разцветки.

Класическата „петниста“ котка (или „мраморна“) е най-често срещана. Шарките ѝ са несиметрични. „Скумриената“ или „шарена“ котка е покрита с поредица от вертикални ивици по продължение на страните (наподобяващи на шарките на рибата скумрия). Този вид, но на отделни петна, се нарича „петниста“ котка.

И накрая, тъмните ивици на шарките могат да изглеждат като „отметки“. Тези котки са близко свързани с абисинските котки.

Полудива рисова котка

Окраската ѝ е подобна на тигровата котка, отличава се с малко по-големи размери, по-големи лапи и снопчета косми на върха на ушите, откъдето идва и названието ѝ. В България се среща предимно в района на Странджа планина. Сравнително лесно се поддава на опитомяване, но не е така гальовна като обикновената домашна котка.

„Улична превъзходна“

Жаргонното название порода „улична превъзходна“ е придобило гражданственост в българския език ^{[15] [16] [17]} и особено сред градското население. Представлява събирателно понятие за всички видове улични котки (също и кучета), чиито породи не могат да бъдат установени поради многобройни смесвания между различните породи. В уличните котки могат да се открият остатъци от най-разнообразни породи, но най-често те са късокосмести. Окраската им варира от бяло до черно с много петънца и шарки. Уличната котка се размножава, но и умира най-бързо, тъй като никой не се грижи за нея.

„Късокосмести“

Отначало всички домашни котки са били късокосмети. Само онези, които живеели в студените райони на Земята, имали по-гъста козина.

Сиамската котка произхожда от Азия. Котетата се раждат със светла козина, но докато растат, лапичките и главата потъмняват. Сиамските са много интелигентни и впечатляват с бързината си.

Руската синя котка идва от северните краища на Русия. Тя се чувства щастлива в апартамент.

Котките от породата египетска мау са добри по характер и могат да живеят с други животни.

„Дългокосмести“

Дългокосместите котки са се появили в Европа през XVI век. Козината им се е удължила след многогодишно кръстосване на различни породи.

От котките с дълга козина най-известната е персийската. Тя е царствена и обича спокойствието. Красивото ѝ кожухче изисква всекидневни грижи.

Регдол е мекичка като плюшена играчка. По характер е кротка и предпочита да живее в апартамент.

Мейн Кун е едра и силна котка, която не обича затворените пространства. Тя може да спи навсякъде.

Опитомяване

Както всички опитомени животни, и котките живеят с хората във взаимозависимост. Те са били изключително полезни, при това в значително по-късен период от развитието на човека; въпреки това, цялостното им опитомяване е все още под въпрос. Да се допуснат котките да живеят в сравнително сигурните човешки поселения, е било ниска цена в сравнение с ползата от това съжителство – опазването на зърнените култури от гризачи, поради което връзката между котките и хората укрепнала. Предците на домашната котка не са ловували заради самия социален акт, и не са се радвали на защита в стадо като повечето по-късно опитомени животни. От гледна точка на еволюцията, това може би е причината котките да не могат да „разбират“ настроенията на стопаните си, както кучетата например: преди да дойдат хората, котките са имали малко социални контакти, от които да извличат полза. Това идва като допълнение към вярванията на собствениците на котки – че те са по-самостоятелни и независими, отколкото останалите домашни животни. Въпреки това котките могат да бъдат силно привързани към стопаните си, особено ако са заедно с тях от ранна възраст и са третирани с нужното внимание.

Всички котки са изключително добри ловци

Хората често отглеждат котки за компания или за прогонване на мишки и плъхове. Във фермите понякога има до дузина котки, които не живеят в дома, а в помещенията за другите животни или в хамбарите. Ловувайки в хамбарите и на полето, те убиват и изяждат дребни гризачи, които иначе биха унищожили голяма част от зърнената реколта. Много от котките преследват и убиват мишки, зайцевидни, птици,влечуги, жаби, риби и по инстинкт дори големи насекоми, но не винаги изяждат плячката си. Случва се дори и да поднесат плячката си (зашеметена или мъртва) на стопанина си, очаквайки награда.

Неопитомените котки могат да живеят сами, но повечето се събират в големи групи, наречени колонии. Много изгубени или изоставени домашни котки се присъединяват към тези колонии, когато са отчаяни. Животът на тези неопитомени животни е много по-къс от този на една домашна котка, която живее средно 16 години. Градските условия не са родни на котките; много от прародителите на домашните котки са били пустинни животни, разпространени по света от хората, но някои диви колонии са открити в големи древни градове, като например около Колизеума в Рим. Въпреки че котките лесно се адаптират, те са неспособни да издържат на много ниски или много високи температури, а при специфичното изискване на организма им към високопротеинова храна, малко от тях успяват да намерят препитание сами. Освен това те са още по-незащитени, поради неспособността си да разберат поведението на хищници като кучета, вълци и дори автомобили.

Някои натуралисти твърдят, че опитомяването на котките е вредно за околната среда, защото повишеното размножаване води до повишен улов на малки животни и птици, като по този начин се нарушава балансът в хранителната верига и се пречи на нормалното размножаване на местните животни.

История и митология

Началото на съжителството между човека и котките не е установено с точност. Най-ранните писмени записки за опитите да се опитомят котки датират от древен Египет около 4000 г. пр.н.е, когато са били използвани за опазване на хамбарите от мишки и плъхове.

Бронзова маска на котка. Произход: Древен Египет

Освен това наскоро открити гробници в Shillourokambos, Кипър, съдържат скелети на хора и котки, датиращи от 7500 г. пр.н.е. Тъй като котките не са представители на местната фауна, се предполага, че са били частично опитомени преди този период. Скелетите, открити в тези гробници, са по-близки до прародителите на дивите котки, отколкото до днешната домашна котка.

Древните египтяни са почитали котките, защото са ги смятали за въплъщения на богинята Бастет. Наказанието за убийство на котка било смърт, а често при смърт на котка тялото било мумифицирано по същия начин, както при хората.

През Средните векове котките са били смятани за сподвижници на вещиците и понякога по време на празници били изгаряни живи или хвърляни от високи сгради. Някои историци предполагат, че широко разпространените враждебни суеверия към котките довели до бум на чумните заболявания (Черната смърт, с което зловещо название била позната бубонната чума). Поради скоростта, с която се разпространявала Черната смърт, се появили вярвания, според които тя е предизвикана от самия Дявол. Тези вярвания накарали папата официално да обяви, че котките имат съюз с Дявола. Вследствие на този акт много котки в Европа били убити. Големият спад в котешката популация довел до огромен скок в разпространението наплъховете, съответно с това се увеличил и броят на насекомите, разнасящи чумата. Като следствие от всичко това се увеличил броят на заразените от чума хора – нещо, което анатемата срещу котките е трябвало да ограничи.

Днес някои хора продължават да смятат, че черните котки носят нещастие, или че е лош късмет, ако черна котка „ти мине път“. Други пък са на противоположното мнение – смятат, че черните котки носят късмет.

Котките и до днешни дни се свързват с вещерството. Черните котки в частност са свързани с празниците около Хелоуин. Практикуващите неопаганизъмвярват, че котките са животни с добра природа, свързани са със света на духовете и могат да усещат злите сили.

Според някои митове и легенди котката живее едновременно в няколко паралелни свята, притежава девет живота и може да влияе на здравето на хората, като им помага да се борят с болестите. Смята се също, че котката дружи с къщата, в която живее, и тези домове са до известна степен защитени от беди и нещастия.

В Азия котката е едно от животните в 12-годишния цикъл на Виетнамския зодиак. Тя обаче не присъства в Китайския зодиак. Легендите разказват, чеплъхът, който канел животните в Нефритения императорски дворец, за да бъдат избрани за зодиака, забравил да покани котката, и затова тя го обявила за свой смъртен враг.

Голямата панда, наричана още бамбукова мечка и пъстра мечка, е чернобял бозайник от семейство Мечкови , който се среща в гористите местности в Западен и Централен Китай. Храни се предимно с бамбук. Преди е била поставяна в семейство Енотови заедно с вида Малка панда, но днес обикновено е класифицирана в семейство Мечки. Имало е предложение тя да се обособи в собствено семейство, наречено Пандови . Аргументи за това са устройството на черепа и на зъбите, които не приличат на тези на мечките. Разпространена е в Китай, обявена е за национално съкровище. Обитава планинските бамбукови гори. Денят на пандата се чества на 30-ти ноември.

Общи сведения

Голямата панда достига на дължина 120 -150 см и тежи около 30 до 160 кг. Опашката и е дълга около 12 см. Има отличителна окраска, като козината и е гъста и мръсно бяла. През плешките и предните крака минава широка черна ивица. Задните крака са черни, има черни петънца по ушите и около очите. Храни се предимно с бамбук и може да хваща филизи и листа на това растение с помощта на палецовидно приспособление на предната си лапа. Широките масивни зъби са приспособени за дъвчене и стриване на бамбукови части (главно стръкове и корени), но храносмилателната система е като на месоядно животно, така че голямата панда не може да поглъща целулоза, която е основната съставка на бамбука. Поради това пандата трябва да консумира огромни количества бамбук, за да се нахрани. Средно една панда яде 15 – 30 кг бамбукови листа, филизи и стръкове на ден, като отделя на този процес 10 – 12 часа. За разлика от тях, уловените от човека панди се хранят със зърнени храни, мляко и градински зеленчуци.

Разпространение

Йезуитският мисионер и естествоизпитател Арман Давид открива козина и кости от панда през 1869 г. и ги изпраща в Париж, като дава на пандата името Ursus melanoleucus, което означава в превод „черно-бяла мечка“. За първи път европейци се срещат с истинска дива голяма панда по време на експедицията на Валтер Щьоцнер от 1913 – 1915 г. Голямата панда някога е обитавала големи площи в Китай и Бирма, но унищожаването на горите от човека, както и бракониерството, са причина за ограничаване на местообитанията на вида до няколко малки и усамотени бамбукови гори. Те се намират основно в планинските райони в Съчуан в Китай, но също и в съседните области Гансу и Шънси и източния дял на тибетските високопланински области. Пандата е определена за застрашен вид като по-малко от 1000 индивида живеят днес в природата, а около 100 се държат в зоопаркове. Местностите, в които живеят пандите, са защитени от китайското правителство като природни резервати.

Начин на живот и хранене

Голямата панда има тежка походка на земята, но се катери пъргаво по дърветата. Живее поединично освен по време на размножителния период. Голямата панда се храни с бамбукови филизи и корени. С изсичането на бамбуковите гори, пандите стават все по-застрашени от изчезване.

Размножаване

Размножава се в периода март-май, като бременността трае 122 – 163 дни. През август или септември се раждат 1 – 2 малки. Бебетата са много малки, раждат се слепи и имат слабо окосмяване. Тежат само 100 г, като майката се грижи за безпомощното и неподвижно пеленаче като го притиска към гърдите си с големите си предни лапи. Малкото на пандата отваря очите си около 45 дни след раждането си и започва да пълзи след още около 30 дни, когато растежът се засилва. Започва да се храни с бамбук, когато е на 5 месеца, и става самостоятелна на 18 месеца. Достига полова зрялост на 6 или 7 години. Пандите в природата имат бавен размножителен цикъл, а размножаването на уловените панди е съпроводено с огромни затруднения. Така че тези индивиди не могат да заменят другите индивиди, които са убити от бракониери или са застрашени сериозно от загубата на подходящи условия за живот.

Гепардът  e бозайник, член на семейство Котки. Днес той е единственият представител на род Acinonyx, известен с още четири древни вида.

Ареалът му на разпространение е много ограничен и обхваща територии предимно на юг от Сахара. Освен тях, малки популации обитават Северна Африка и Иран. Сравнително големият им брой в Намибия става причина тя да бъде наречена „Страната на гепардите“.

Гепардът е най-бързото сухоземно животно. Развива скорост от 112 до 120 km/h на къси разстояния (460 m).Ускорението му е от 0 до 110 km/h за 3 секунди – по-бързо от повечето спортни суперавтомобили.Палеонтоложки данни сочат, че той е значително по-дребен и по-бърз от своите предци. Според скорошнигенетични проучвания най-близките роднини на гепарда се намират в Северна Америка.

В Червения списък на Международния съюз за защита на природата гепардът е поставен сред застрашените видове. Основните заплахи за просъществуването на вида са свързани с човешката дейност — загуба ифрагментиране на местообитанията, както и избиване от скотовъдци като „враг“ на домашните животни.

Думата Acinonyx, дадена в научното му наименование, има древногръцки произход. Тя е съставена от две думиakin – „неподвижен“ и onyx – „лапа“. Jubatus означава гривест. Думата на английски за гепард е cheetah, произлиза от санскрит citrakāyaḥ и означава „пъстро тяло“ . Тя навлиза в английския посредствомхинди. В България думата гепард навлиза от немски и френски, има латински произход и е резултат на словосъчетанието gattus pardus, означаващо „петниста котка“.

Физически характеристики

Дължината на тялото на гепарда достига до 180 – 220 cm, при което на опашката се падат около 75 cm. Теглото му е от 40 до 65 kg. Въпреки че мъжките са по-едри от женските и имат по-голяма глава от тях, липсва ясенполов диморфизъм. Гепардът е котката, чиито белези най-много я доближават до кучетата. Той е пригоден за бързо движение. Краката са тънки, дълги и жилави, а формата на тялото изключително наподобява на тази нахрътката. Главата е малка и заоблена, а тънката и дълга опашка се използва за баланс при преследването на плячката. Козината е къса, жълтеникавокафява до златиста, изсветляваща на корема и врата. Обсипана е с добре оформени черни петна по цялата повърхност на тялото с изключение на местата с по-светла козина. Диаметърът на петната е различен в зависимост от местоположението, но е в рамките на 1,9 – 3,8 cm. На главата на гепарда се образуват слъзни ивици, които започват от вътрешния очен ръб и се спускат лировидно до горните устни, заобикаляйки носа. Те придават и характерното му „тъжно изражение“. На края на опашката се образуват 5 – 6 черни пръстена, а на върха има кичур бели косми.

Много често гепардът се бърка с леопарда. Разликата с него е, че леопардите са по-тежки, петната имат розетковидна форма и никога на главата не се образуват слъзни ивици.

Анатомични приспособления за бързо бягане

Цялото устройство на тялото при гепарда е създадено в резултат на развитие на белези, постигащи бързина при бягане. Еволюцията на вида го е облагодетелствала с постигането на висока скорост за сметка на силата и издръжливостта. За достигане на висока скорост при спринтиране от порядъка 110 – 112 km/h гепардите са развили уникални белези. Те са налагани дълго време за сметка на други. Пример за това е големината на зъбите. Те са малки в резултат на факта, че са с по-малки корени. За бързината на гепарда е необходимо и по-голямо количество кислород. Затова носната кухина е с увеличен размер за сметка на зъбните алвеоли. Така малката зъбна алвеола може да осигури и залавянето на малък зъб. Ноктите не се прибират в лапите, като по този начин играят роля на шпайкове при спринтиране. Стъпалата са покрити с груба люспеста кожа, позволяваща здраво сцепление със земята при бягане. От всички големи котки най-дълги крака има гепардът. Макар на височина да е колкото леопардите — над 90 cm, краката му са с 30 cm по-дълги. Гръбначният стълб е гъвкав и позволява на задните крака при бягане да преминават странично покрай предните. За разлика от останалите представители на котките гепардът не може да се катери. Въпреки това обаче се възползва от ниските клони, от където има по-добра видимост за набелязване на потенциална жертва. Ноздрите са широко отворени, гръдният кош е дълбок, а сърцето, белият и черният дроб са уголемени. Тъмната слъзна линия под очите не разсейва постъпващата светлина и спомага за доброто фокусиране на жертвата. Черепната кутия на главата е по-голяма за сметка на лицевия ѝ дял. Гепардът има плоско лице, позволяващо чудесно бинокулярно зрение. Тялото е тясно, дълго и мускулесто. Достигането на висока скорост и поддържането ѝ за кратко разстояние освен предимство има и някои недостатъци. Телесната температура бързо се покачва над 40°C, а в резултат на разграждането на въглехидратите в мускулите се образува млечна киселина. Заради умората и опасността от прегряване гепардът обикновено не поддържа максимална скорост повече от 400 метра. Това са причините той да не започва да яде веднага, а да си почине за известно време, след като убие жертвата. Възстановяването след спринта е критичен период, в който гепардът е уязвим от други големи хищници и лесно губи улова си.

Издавани звуци

Интересен факт е, че гепардите не издават характерния рев, специфичен за големите котки. Въпреки това те издават различни звуци като ответна поведенческа реакция на конкретната ситуация, в която се намират. Могат да се различат следните звуци, които гепардите издават:

• Чуруликане или цвърчене – този звук се издава от майката и малките, когато те се търсят един друг. Звуците, издавани от малките, са по-тънки и наподобяват на цвърчене от птица. Те се чуват от гепардите на разстояние от 2 km. и позволяват майката и малките да се откриват лесно.
• Хъркане – това е накъсан нисък звук, издаван от възрастни индивиди по време на размножителния период. Звукът може да се разглежда като социална покана на единия към другия, израз на интерес, несигурност или проучване на отсрещния индивид при среща.
• Ръмжене – това е звук, издаван от гепард в случай на дискомфорт или когато той е изправен пред опасност.
• Виене – звукът представлява ескалация на ръмженето и обикновено се издава при повишена опасност.
• Мъркане – това е характерен звук за всички котки. Той е знак на доволство и се издава както от възрастни, така и от малки индивиди. Мъркането се издава както при вдишване, така и при издишване.

• Разпространение

  В наши дни по-голямата част от популацията обитава Африка, но в миналото гепардът е бил широко разпространен и в югозападната част на Азия. Има няколко „островни“ азиатски популации единствено в Иран. По непотвърдени данни все още се среща и на Арабския полуостров. Има данни, че през изминалия век гепарди са наблюдавани и в страни от бившия СССР – Армения, Азербайджан и Туркменистан. Последният случай на забелязан гепард в Туркмения е бил през шестдесетте години на 20-^ти век. Най голямата гъстота на популацията се намира в страните от Субсахарна Африка – Намибия,Ботсвана, Кения и Танзания.

  Днес се приема, че гепардът е напълно изчезнал в 76% от историческите си местообитания. Това е станало в рамките само на последните два века, като през 1900 г. броят на гепардите в световен мащаб е наброявал 100 000 екземпляр. Най-драстично намалява броя им в Азия. Тук той изчезва в резултат на въздействието на няколко фактора, повечето от които са резултат от човешката дейност. В тези местообитания намаляват дивите тревопасни животни, които са плячка за гепарда, урбанизират се естествените му местообитания и не на последно място гепардите са ловувани от местната аристокрация. Голяма част от азиатските гепарди са улавяни живи и опитомявани за домашни любимци. По-устойчива е африканската популация, но въпреки това и тук се наблюдава драстична загуба на местообитанията му. Най-голямо ограничаване на ареала се наблюдава на север отСахара. Пример за това е рязкото намаляване на гепардите в Алжир.

• Местообитание

  Гепардът обитава открити тревисти пространства като савани и слабо хълмисти полупустини, често се среща в предпланини с глинеста почва. Тези места са благоприятни за начина му на набавяне на храна и възможността за бързо развиване на голяма скорост при преследване на жертвата. За разлика от леопардите, гепардите не обитават планински и гористи райони. Макар че се среща около кратера на Нгоронгоро при сравнително висока надморска височина, това е по-скоро изключение отколкото правило. Най-широко разпространен е в Намибия, където живеят около 2 – 3 хиляди екземпляра. Въпреки това и тук бъдещето им е несигурно поради факта, че около 10% от загубите на добитък на някои от фермерите се дължи на ловуващия гепард.

  

  Саваните са естествените места за живот на гепарда

  Социален живот

  

  Гепард маркира територия чрез уриниране

  След лъвовете, гепардите са най-социалните диви представители на семейство Котки. Женските живеят самостоятелно или заедно с малките си. Мъжките също се срещат поединично, но в доста случаи образуват трайни групи, най-често от три индивида. Някои от групите са съставени от кръвни братя, но има и такива, в които се събират заедно индивиди без родствена връзка помежду си. За разлика от лъвовете, при които мъжките и женските се привързват един към друг и живеят в прайдове, при гепардите това правило не е в сила. В райони, където възможните жертви извършват сезонни миграции, женските гепарди мигрират заедно с тях. Мъжките обаче са строго привързани към дадена територия и се стремят да привлекат вниманието на преминаващите през нея женски. Плътността на населеност при гепардите е от три до десет пъти по-ниска, отколкото при лъвовете, леопардите итигрите. В Серенгети тя се колебае между 0,8 и 1 на сто, а в някои части на Намибия спада до 0,2 екземпляра на 100 km².^[1] Интересен факт е, че в райони на Южна и Източна Африка, където останалите големи хищници са били прокудени или избити от хората, могат да се срещнат големи групи от по 14-19 гепарда. Според някои изчисления територията на мъжки гепард в Намибия е средно 2 234 km², а на женски – 3 809km². Много малка част от тази площ обаче се използва интензивно.

  Хранене

  Гепардът разчита на бързината си, за да улови жертвата. Той ловува само когато е гладен, през 3 – 4 дни. При лов не дебне от засада, а се приближава тихо до жертвата и в подходящ момент бързо се спуска в спринт към нея. Ако бъде забелязан преди това от нея, гепардът бързо се отказва. За разлика от другите хищници, гепардите са активни предимно през деня. Дневният начин на улов предпазва гепарда от конкуренция и срещи с нощните хищници като лъвовете и хиените, които могат да ловуват и малките му. По този начин майката има възможност да пази малките през нощта, когато големите хищници са активни. Гепардът е най-успешният самотен ловец. Неговите атаки са до 70% сполучливи. Като една от възможните причини за тази статистика се посочват тясната специализация и видови особености, осигуряващи възможността за скоростен и резултатен улов. Единствено хиеновото куче е по-успешен ловец. Неговите атаки са до 80% сполучливи, но с тази разлика, че ловът при него е групов.

  Нападаните от гепарда животни най-често са малки до средноголеми копитни бозайници под 40 kg.: Газела на Грант и газела на Томсън, антилопитеимпала, ориби, брадавичеста свиня. Друга част от тяхното меню представляват някои приземно живеещи птици, като дропли, токачки и дребни бозайници като зайци.

  

  Гепардите образуват роднински двойки с цел успешен лов

  Обикновено преди лов гепардът може да бъде забелязан върху термитник или естествено възвишение. От това място той наблюдава стадата тревопасни животни и набелязва потенциалната жертва. За разлика от много други хищници той никога не яде мърша. Храната му винаги е набавена в резултат на улов. Под прикритието на високата трева той се приближава максимално близо. Едва когато разстоянието се скъси до не повече от 30 – 40 m., гепардът атакува. Гръбначният му стълб е изключително гъвкав и това спомага за максимално бързо придвижване, а опашката му служи като балансьор. Краката на гепарда са също изключително гъвкави и позволяват да прави резки завои. За това спомагат и ноктите на задните крака, които забивайки се в земята, изпълняват ролята на шпайкове, а възглавничките на ходилата му изпълняват ролята на грайфери за по-здраво сцепление. Достигайки жертвата, с предните си крайници той я препъва. При падането ѝ на земята, гепардът захапва гърлото ѝ и го стиска до задушаване. Поради това, че гепардът има слаба захапка и малки зъби не може да пречупи врата на своята жертва и е принуден да я убива с притискане на гърлото като я души или по-рядко, чрез прекъсване на големите кръвоносни съдове.

  Преследвайки жертвата, гепардът развива изключително висока скорост, но може да я поддържа само няколко секунди заради опасността от прегряване и смърт. Силите му се концентрират изцяло върху набавянето на плячката за сметка на защитата ѝ. Затова гепардът трябва да се храни бързо, преди на трапезата му да се включат и други хищни птици и бозайници. Когато се хранят, гепардите не проявяват агресия един към друг, а мирно си поделят плячката.

  На свобода малките гепарди се научават да ловуват от своите майки. Родените в плен не могат да ловуват и са неспособни да улавят плячка в дива среда.

  Размножаване и развитие

  

  Малък гепард

  Половата зрялост при женските настъпва на 2 – 3, а при мъжките на 3-годишна възраст. Чифтосват се през цялата година, но са най-активни по време на дъждовния сезон (от ноември до май). Подобно на останалите представители на семейство Котки овулация на яйцеклетката настъпва по време на половия акт. Половият член е покрит с малки бодли, които дразнят лигавицата на влагалището и предизвикват болка. Тя действа стимулиращо за осъществяването на овулация. Половите актове се повтарят многократно, но са кратки с продължителност до 1 – 2 минути.

  Бременността продължава 90 – 98 дена. Женският гепард ражда от 1 до 3 малки в дупка в земята, скрита от гъста трева. Гепардите раждат целогодишно през 15 – 19 месеца, но пикът на раждаемостта е през дъждовния сезон^[Новородените тежат 250 – 300 грама. В първите няколко седмици майката всекидневно сменя местоположението си, за да не привлича вниманието на други хищници като лъвовете и хиените, които убиват малките ѝ. Те са беззащитни и срещу един друг опасен хищник –пантерата.

  Семейство гепарди. Малките остават заедно с майка си, докато са зависими от нея

  Смъртността при малките е около 90%. До третия месец те са покрити с дълга сива козина, а козината по дължината на гърба е по дълга и се нарича грива, откъдето идва и втората част от официалното му таксономично наименование. Тя спомага за лесното им укриване в тревата. След третия месец тази козина опада и се заменя от нова, върху която ясно започва да се очертава и характерната окраска на вида. Макар че гривата изчезва до тримесечна възраст, космената покривка на врата и гърба на гепардите до двегодишна възраст продължава да бъде по-дълга. Малките се отбиват на 4 месечна възраст, а на 7 месеца започват да ловуват. Остават с майка си около година и половина.

  Първите 18 месеца са особено важни за малките. През този период те получават ценни уроци от майката как да оцеляват и ловуват и как да избягват други хищници, като например леопарди, лъвове, хиени и бабуини. На 18 месеца майката напуска малките. Те обаче продължават да живеят в група заедно още шест месеца. На около 2 години женските напускат своите братя. Младите мъжки остават заедно за цял живот като ловуват и пазят своята територия съвместно.

  Подвидове

  

  Номинантният подвид
  A. jubatus jubatus

  

  A. jubatus soemmeringii

  

  A. jubatus raddei
  (илюстрация)

  

  A. jubatus venaticus

  

  Кралски гепард (A. jubatus rex)

  Гепардът е представител на семейство Котки и единствен вид от род Acinonyx. Първоначално видът бил нареченFelis jubatus (Schreber 1775), но уникалното му анатомично устройство кара таксономите да го отделят в отделен род и да го нарекат Acinonyx jubatus (Brooks 1828). Различни автори описват от шест до осем подвида.Други автори описват като отделен подвид и представителите на „кралския гепард“, които се появяват на бял свят в резултат на изявата на рецесивен ген в поколението на нормални родители. Само два от подвидовете са азиатски.

  Заплахи

  Опасността от намаляване на гепардите е свързана с ограничаване на територията, която населяват — тя се превръща в обработваема земя, урбанизирана територия, прокарват се пътища или се добива нефт. Друга опасност за вида е намаляване и на тревопасните животни — естествена плячка за гепарда, навлизането на домашни животни в тяхната територия, чрез което се конкурират с дивите тревопасни и конкурентно ги изместват. По този начин отделните популации се изолират пространствено една от друга и се намалява възможността от осигуряването на генетично разнообразие в потомството, колкото и малко да е то по принцип. Някой от страните са въвели и квота за контролиран лов на гепарди през годината. Отчита се и сериозен бум на бракониерството, което допълнително усложнява ситуацията.

  Действия за опазване

  

  Гепарди в Националния резерват „Масай Мара“

  Един от пионерите в областта за опазване на вида е Фондът за опазване на гепардите в Намибия. Целта му е максимално да се ограничат възможните контакти на дивите котки с домашния добитък, за да се избегнат и конфликтите с фермерите. Един от начините за това е използването на кучета-пазачи на продуктивните стада.

  В Иран гепардът е защитено животно. Основните защитени зони, които той населява в тази държава, са пет национални парка: Кавир, Туран, Найбандан, Бафк и Даре Анжир, като броят на гепардите в тях не е установен с точност, но се предполага, че е в рамките на 60 – 100 индивида. От 2007 г. в някои от парковете започва изследване на редките популации от гепарди и леопарди посредством радиочестотна техника.

  Някои страни като Намибия и Кения са разработили национални планове за действие и стратегии за опазване на гепардите. Разработени са и регионални стратегии за съхранение на вида в Южна и Източна Африка. Тези планове включват редица подобрения в наблюдението, проучванията на вида и обмен на информация. Задължително се провеждат и програми за популяризиране на гепарда сред местното население. Създадени са няколко специализирани мрежи, целящи опазването му.

  

  Гепард в „Серенгети“

  Зоните в Африка, които представляват своеобразни крепости за опазването на вида, са националните парковеКгалагади (Южна Африка и Ботсвана), Нхаи Пан, Чобе и делтата на Окаванго (Ботсвана), Етоша (Намибия), Лиува(Замбия) и естествено в Серенгети (Танзания). В Алжир съществува малка популация в района на Ахагар. Въпреки тези защитени територии, гепардите често излизат извън тях. Това налага да се опазва дивата среда от човека като се осигурява възможност за свързаност между популациите. Важен фактор е и поддържането на относителна стабилност в популациите на дивите тревопасни животни.

  Индия изготвя план за нови попълнения от гепарди в страната. Според някои източници подвидът е изчезнал от Индия през 1962 г., а според други последният гепард е убит през 1947 г., като през 1952 г. страната го обявява за изчезвал вид на своя територия. След повече от 60 години правителството се обявява за заселване на гепарди от Африка и възстановяване на ареала им. Като алтернативен вариант за създаване на популация гепарди в страната индийски учени предлагатклонирането им.

  Значение за човека

  

  Макар и хищници, гепардите не са агресивни към хората. На излезлите сред природата туристи особено впечатление прави факта, че, макар и диви, гепардите са любопитни и често се доближават и изучават колите с хора в тях. Любопитството често ги кара да се покатерят и върху превозните средства. Опитомяват се лесно, дори в миналото са използвани като ловно животно.– от египтяни, перси, по-късно от абисинци, араби и индийци. Много са случаите, когато гепарди са подарявани на крале и аристократи. Известно е например, че Чингис хан и Карл Велики са притежавали гепарди като домашни любимци. Те са използвани за лов от аристокрацията на много средновековни държави, като Италия и в различни руски княжества. Руските князе са ги използвали за лов на сайги. Немски пътешественик от XV век описва как арменски княз притежавал около сто гепарда, дресирани да ловуват. Кръстоносците са ги използвали при лов на антилопи и газели в Сирия и Палестина. Най-голям бум на модата да се ловува с гепарди е имало в много страни от Европа до Китай в периода на XIV-XVI век. Великият моголски император Акбар Велики през XVI век е притежавал 1000 гепарда, които използвал за насищане на ловните си страсти.

  В наши дни малки диви гепарди са улавяни незаконно и продавани на черно на заможни млади мъже от Обединените арабски емирства. Те биват обучавани да ловуват газели, така както се е практикувало в древността.

  В културата

  Гепардите са част от културата на човечеството от доста дълго време. Първите сведения за това са от преди 5000 години в Месопотамия. Открит е шумерски печат с изобразен на него символ на гепард. Египтяните са смятали гепарда за свещено животно, символ на благоденствието. В Долен Египет е познат като котка-богиня. Гепарди са държани в близост до фараона като символ, осигуряващ закрила на трона. В гробницата на Тутанкамон са открити артефакти от множество гепарди. Съществуват сведения, че до шейсетте години на миналия век в някои от бушменските племена гепардът е използван като храна.

  

Бозайниците  са най-висшият клас гръбначни животни. Името идва от начина им на хранене на малките, бозаене – новородените индивиди получават от родителите си течност (мляко) с лесноусвоимихранителни и защитни съставки.

Притежават козина, топлокръвни са, дишат с бял дроб, централната им нервна система е с най-висока степен на развитие. Върху повърхността на предния мозък се формира сива мозъчна кора. Чрез космената си покривка и добре развитите потни жлези, те притежават по-големи възможности за терморегулация. Всичко това улеснява приспособителните реакции и дава възможност на бозайниците да населяват най-различнибиотопи – на земната повърхност (лъв, заек), в земята (къртици), във водата (делфини, китове) и във въздуха (прилепи).

Разпространение

Бозайниците са лесно приспособими животни. Това им качество е позволило да населят всички кътчета на земното кълбо. Изключение от това прави само вътрешността на Антарктида. Дори и в крайния арктически север живеят бели мечки, перконоги и китоподобни. Прилепи обитават дълбоки пещери и далечни острови, където сухоземните бозайници не са достигнали. Водните бозайници се срещат във всички части на водоемите, а пустините се обитават от видове приспособени за живот с минимална загуба на вода. Така бозайниците са се превърнали в господстваща група животни на Земята.

Характеристики 

Повечето видове бозайници са живородни, но има и няколко, които снасят яйца (птицечовка и ехидна). Кожата на всички представители от класа е съставена от три пласта – епидермис, дерма и хиподермис. Почти всички видове притежават космена покривка на тялото. Сърцето им е четириделно. Заедно с птиците те са единствените топлокръвни животни. Най-характерното при бозайниците е засилването на паметта, създаването на привичката и (според някои учени) поява на елементи на разсъждения. Все пак висшата нервна дейност не е развита еднакво.

Почти всички бозайници са ендотермични, като повечето имат и козина, която им помага да задържат топлината. Както и птиците, бозайниците могат да търсят храна при хладно време и в студени климатични области, където влечугите и едрите насекоми нямат тази възможност. Ендотермията изисква значително количество енергия, така че бозайниците изяждат повече храна за единица собствено тегло, отколкото влечугите.

Размерите на бозайниците варират значително, като най-дребният вид е етруската белозъбка (Suncus etruscus) с дължина до 48 mm и маса до 2,34 g, а най-едрият – синият кит (Balaenoptera musculus) достигащ 33 m дължина и 150 t маса.

Анатомично устройство

Кожа

Бозайниците имат космена покривка с различен цвят

Кожата е съставена от три слоя – епидермис, дерма и хиподермис. Епидермисът е лишен от кръвоснабдяване и диша дифузно от кръвоносните съдове на дермата. Представлява многослоен клетъчен слой, при който най-вътрешните клетки се делят и избутват нагоре по-старите, които се уплътняват и накрая лющят. В тези участъци на кожата, където има триене епидермисът е по-дебел и образува уплътнени участъци наречени мазоли. Цветът на кожата се определя от пигменти, разположени в пигментни клетки – меланобласти и меланофори. Дермата е съставена от влакнеста съединителна тъкан. В нея са разположени окончания на сетивните нерви, кръвоносни съдове, гладки мускулни влакна и жлези. Във вътрешния слой на дермата се натрупват подкожни мазнини. При някои видове китове този слой достига до 30 – 40 cm дебелина. При много видове бозайници подкожните мазнини са ценно енергийно депо, осигуряващо резерв особено при тези, които спят зимен сън

Скелет

Черепът е изграден от по-малък брой кости в сравнение с останалите гръбначни. Това се дължи на филогенично сливане на някои кости. Обемът на черепната кутия обаче се запазва или увеличава. В средното ухо има 3 слухови костици, зъбите са хетеродонтни и са разположени в алвеоли.

При водните бозайници тазът и задните крайници са силно редуцирани

При бозайниците гръбначния стълб се дели на пет части: шиен, гръден, поясен, кръстов и опашен дял. Единствено при китообразните кръсцовата кост е редуцирана и липсва. Шийните прешлени винаги са седем на брой. Изключение от това правило са ламантините и двупръстите ленивци, които са с по 6 шийни прешлена итрипръстите ленивци притежаващи девет. При жирафите те са силно удължени, а при китообразните са много къси. Гръдните прешлени варират от 9 до 24, поясните са от 2 до 9, кръстцовите от 4 до 10 позвонков. Най голяма разлика в броя им има при опашните прешлени. Те биват от 3 (при някои маймуни и човека) до 49.

Ребрата се залавят само за гръдните прешлени като отпред се съединяват с гръдната кост. Последната е плоска, а само при бозайниците с мощни предни крайници като прилепи и ровещи бозайници е с развит гребен. Известна част от ребрата не достигат до гръдната кост и завършват свободно като остават плаващи. Двигателният скелет на предните крайници започва с две големи плоски кости наречени лопатки и две ключици. Имат развита коракоидна кост, която е силно редуцирана или е част от лопатката. Ключицата позволява на животните да завъртат крайника в различни посоки. Особено добре са развити при бозайници водещи дървесен начин на живот и ползващи предните крайници за залавяне по клоните. При копитните бозайници ключицата е напълно редуцирана, а при други като гризачи и хищни бозайници е редуцирана до минимални размери или представлява костна следа на раменната кост. Тазът е представен от сливането на три чифтни кости (слабинна, лонна и седалищна кост), плътно срастнали помежду си. Единствено прикитоподобните тазът е напълно редуциран. Скелетът на крайниците е изграден на типичната схема на петпръстов крайник. Отделните кости варират по форма и големина, а броят на пръстите е редуциран.

Мускулатура

Мускулатурата е силно диференцирана. Добре развита е дъвкателната мускулатура, участваща в механичната обработка на храната. Сложната мускулатура на предните крайници при приматите е в резултат на сложните движения, които те извършват. Мускулите на бозайниците съдържат голямо количество миоглобин. Количеството му е най-високо в сърцето, дъвкателните и скелетните мускули. Най-голямо е количеството на миоглобина при водните бозайници. При кашалота той е 8 – 9 пъти повече от сухоземните бозайници. Това им позволява дълго време да остават под вода.

Храносмилателна система

Кърменето на малките е характерно само за бозайниците

Характерното за храносмилателната система на бозайниците е по-голямата дължина, строгата диференциация на нейните отдели и по-голямото разнообразие от жлези. Състои се от уста, глътка, хранопровод, стомах, тънко идебело черво и анус (много рядко завършва с клоака). До горната част на хранопровода мускулатурата е напречнонабраздена, от там до ануса е гладка.

Дихателна система

Бозайниците дишат с бял дроб. В обмяната на газовете взема незначително участие и кожата. Тя приема едва около 1% от използвания кислород. Дихателната система започва от ноздрите, които водят към носната кухина. В преддверието и се задържат по-едрите частици от вдишания въздух, а в обонятелната част лигавицата е постлана с обонятелен епител и е част от сетивната система. В носната кухина въздухът се затопля, овлажнява и обеззаразява от множеството кръвоносни съдове и отделящите се бактерицидни вещества. Следва гръклянът, в който се намират и гласни струни. Те са основната причина бозайниците да издават звуци в нискочестотния диапазон. След гръкляна продължава трахея, която надолу се разклонява в два бронха, а те в по-малки бронхи и бронхиоли. Формира се бронхиално дърво, което завършва с белодробни разширения – алвеоли. Стените им съдържат множество кръвоносни капиляри. Броят на алвеолите варира от 6 до 500 млн. Така активната дихателна повърхност е 50 – 100 пъти по-голяма от повърхността на тялото.

Кръвоносна система

Кръвоносната система е близка по устройство до тази на птиците. Двата кръга на кръвообращение са напълно отделени. Лимфните съдове нямат самостоятелно пулсиращи участъци и се вливат във вените в близост до сърцето.

Нервна система

Главният мозък е сравнително по-добре устроен и относително по-голям от останалите гръбначни животни. Теглото не превишава това на гръбначния мозък 3 до 15 пъти (в сравнение съотношението при влечугите е 1:1). Полукълбата на предния мозък са силно развити, повърхността им е набраздена.

Сетивни органи

Бозайниците имат добро зрение

Зрението е добре развито, но отстъпва пред това на птиците. При бозайниците се появява за първи път бинокулярното зрение. Външното ухо е съставено от ушна мида и слухов канал. Обикновено ушната мида е свързана с мускули и се движи по посока на звука. Тъпанчевата ципа разделя външното от средното ухо. Вътрешното ухо е съставено от три полуокръжни канала и изпълнява роля на равновесен орган. При водните и ровещите бозайници външното ухо е редуцирано. При прилепите и много водни бозайници съществува система за звукова локация. Органът на обонянието е разположен в горната част на носната кухина. При китообразните той е редуциран.Вкусовият орган е развит в различна степен и е представен от вкусови луковици. Броят им при различните бозайници силно варира.

Отделителна система

Бъбреците при бозайниците са от типа метанефрос. Заловени са за гръбната част на телесната празнина и са с бобовидна форма. Крайният продукт, който бозайниците отделят от белтъчната обмяна е карбамидът. Урината се събира временно в пикочен мехур и периодично се изхвърля навън. При мъжките пикочния канал се отваря в копулационния орган, а при женските в преддверието на влагалището.

Полова система

Гривата и по-едрото тяло са характерни за мъжките бозайници

Половата система има сложно устройство. Мъжката е съставена от чифт семенници, разположени в задната част на коремната кухина или се спускат извън нея в кожна торба скротум. Семепроводите са производни на Волфовите канали и се вливат в пикочопроводите. Мъжките индивиди притежават и допълнителни полови жлези, развити в различна степен. Това са простата, куперови и препуциални жлези.

Яйчниците са разположени в задната част на коремната кухина. Яйцепроводите са производни на Мюлеровите канали. Те се наричат Фалопиеви тръби. В тях става оплождането на яйцеклетката отделена от чифтен яйчник. Долният край на яйцепроводите се свързва с матката, а тя във влагалище. В първата се износва плода, а във второто се извършва копулацията.

Половият диморфизъм се изразява в по-големите размери на мъжкия, различните рога или липсата им при женските копитни, гривата при лъвовете и други.

Бременност и раждане

Яйцеклетките на бозайниците са малки, с размери 0,05 – 0,4 mm. При еднопроходните те са значително по-големи 2,5 – 4 mm. От яйчника попадат в телесната празнина, от там във Фалопиевата тръба. Тук става и оплождането. При развитието на зародиша при повечето бозайници се образува околоплодна обвивка, наречена плацента. На това място се образуват сплитания на кръвоносни съдове от майката и плода. Тук се обменят хранителни вещества, кислород, въглероден диоксид и отпадни продукти.

Периодът на бременност е различно дълъг. От 18 дни при мишката, 16 – 23 при сивата полевка, до 200 дни при кафявата мечка, 1 година при китовете и 600 дни при слона. При едни видове малките се раждат безпомощни, а при други са готови да ходят. Колкото повече белтъчини и мазнини има в млякото, толкова по-бързо се развиват малките. Броят на новородените също варира – от едно до десетки. По-рано достигат полова зрялост по-дребните бозайници – на 25 – 60 дни при обикновената полевка, 5 – 12 месеца при зайците, 10 – 12 години при повечето маймуни, до 10 – 15 години при слоновете.

Размножителните цикли са различни при бозайниците с различен начин на живот. Не винаги се повтарят всяка година. Обикновено раждането е през пролетта или началото на лятото. При много видове след израстване на малките семействата се разпадат.

Поведение

Гнуто извършва една от зрелищните миграции сред бозайниците

При немалко видове се формират постоянни или временни групи от различен по брой индивиди. Те по-ефективно използват ресурсите, създават колективно запаси от храна, правят общи дупки или убежища, в които съвместно да се предпазват от хищници или да раждат своите малки. Социалните елементи в популацията са представени в значително по-добра степен от тази на птици и влечуги. По-сложна е и инстинктивната дейност. Бозайниците бързо се научават да предвиждат хода на циклично повтарящите се събития в природата и адекватно да реагират към тях. Създаването на временни или трайни групи от индивиди е в резултат на съгласувано поведение между тях и усложняване на вътревидовите връзки и взаимоотношения. Така в популацията се формира етологична структура. По-едрите бозайници формират стада, глутници, прайдове. Чрез тези групи по-лесно се изхранват и защитават малките и територията, дава се правото на най-силния мъжки да предаде гените си в потомството. Често пъти се наблюдава и разделение на задълженията в групата. В нея възникват и йерархични взаимоотношения от различен по статус индивиди.

Със скъсяването на деня и наближаване на неблагоприятни климатични условия започва подготовка за зимуване. Много бозайници започват да трупат запаси от храна, натрупват мазнини, сменят космената си покривка и дори цвета на тялото.

Много бозайници извършват миграции. Обикновено това е свързано с изтощаване на хранителните ресурси и недостиг на вода за пиене. Заедно стревопасните животни мигрират и хищниците зависими от тях.

Морфологични типове

Бозайниците еволюират от четирикраки предшественици и използват крайниците си за ходене, катерене, плуване и летене. Някои сухоземни бозайници имат пръсти с нокти или копита за катерене и бягане. Водните бозайници, като китове и делфини, имат перки, които са еволюирали от крака.

Наземни бозайници

Африкански саванен слон

Наземните бозайници имат няколко различни начина на придвижване. Първите бозайници са плантиградни(стъпалоходни) – придвижват се, като пръстите, костите от средната част на стъпалото и части от глезена и китката се намират в контакт със земята. Крайниците на ходещите бозайници обикновено са подвижни и имат възможност за значително завъртане.

Видовете адаптирани към бягане, са дигитиградни (целите пръсти са в контакт със земята, както при кучетата) илиунгулиградни (само върховете на пръстите са в контакт със земята, както при конете). При по-специализираните видове движението на крайниците е възможно само напред и назад в една равнина.

Придвижването чрез скачане се развива в няколко независими групи животни – някои двуутробни, зайцевидни,гризачи. Този начин на придвижване обикновено се среща при бозайници, обитаващи открити местности, като степи,савани, пустини. Скачащите бозайници обикновено имат удължени плантиградни задни стъпала, редуцирани предни крайници и дълги опашки.

Бозайниците от някои разреди имат значителни размери (слонове, хипопотами, носорози) и са развили някои адаптации за ходене при голямо тегло. При тях няма редукция на пръстите, които са разположени в кръг около оста на крайника, придавайки му максимална носимоспособност.

Дървесни бозайници

Добре адаптираните дървесни бозайници най-често са плантиградни, с по пет пръста на крайник и с много подвижни крайници. Някои видове, включително много американски маймуни, имат хващателни опашки, които използват като пета ръка. Ходенето с ръце, при което животното виси от клоните и се придвижва, чрез поредица от дълги залюлявания, е специализация, характерна за гибоните. Адаптация за този начин на придвижване е редуцираният противопоставен палец. Някои видове лемури имат разширени възглавнички на пръстите, за да улеснят захващането, докато много други дървесни бозайници използват за същата цел добре развити нокти.

Водни бозайници

Леопардов тюлен
Някои водни бозайници са много близки до сродните им наземни видове, например видрите, ондатрите и водните земеровки. Други са претърпели чувствително адаптиране към водната среда. Моржовете и тюлените раждат и отглеждат малките си на сушата, но китоподобните са напълно пригодени за живот във водата.

Летящи бозайници

Прилепите са единствените активно летящи бозайници. При тях предните крайници представляват крила от кожна мембрана, опъната върху костите на китката, които са силно удължени. Някои други видове (двуутробни, гризачи и други) са адаптирани за планиране, като тази форма на придвижване често е в съчетание с приспособеност за катерене по дърветата.

Ровещи бозайници

Ровещите бозайници са приспособени за живот в почвата, където прокопават сложни системи от тунели. Характерна за тях са редукцията на очите и ушните миди и развитие на специални органи, използвани за ровене. Например при къртиците такава функция изпълняват предните крайници, а присляпото куче – резците.

Произход и еволюция

Бозайниците са част от групата на синапсидните животни (Synapsida), която се обособява от останалите амниоти (Amniota) през периода карбон (преди 359 – 299 милиона години) и се характеризира с наличието на един страничен темпорален отвор от всяка страна на черепа. От примитивните синапсидни пеликозаври (Pelycosauria) през средния перм (преди 260 милиона години) се развива групата на терапсидите (Therapsida), включваща преките предшественици на бозайниците.

Терапсидите се превръщат в доминиращата група гръбначни животни на сушата и се развиват в голям брой разнородни форми. При една от тях,цинодонтите (Cynodontia), започват да се наблюдават някои от характерните белези на бозайниците – вторично небце, усложняване на челюстите, по-голяма подвижност на главата и крайниците. Терапсидите са силно засегнати от масовото измиране Перм-Триас (преди 251 милиона години), след което екологичните ниши на едрите сухоземни животни са заети от архозаврите (Archosauria). От цинодонтите оцеляват предимно дребни видове, водещи нощен начин на живот и хранещи се с насекоми.

Първите истински бозайници се появяват през ранната юра (преди 190 милиона години). Най-примитивната съвременна група бозайници саеднопроходните (Monotremata), които запазват някои белези на цинодонтите, като структурата на посткраниалния скелет и репродуктивната система.Най-старите известни еднопроходни са, които обитават Австралия преди 123 милиона години.

Групата на живородните бозайници (Theria) се формира през ранната креда (преди 140 милиона години), като вероятно произлиза от семействоAegialodontidae. През този период те са дребни животни, подобни на съвременните земеровки. Групите на двуутробните (Metatheria) и плацентните(Eutheria) се разделят също през долната креда. Според съвременните молекулярни изследвания на филогенията, повечето разреди плацентни бозайници са се формирали преди 100 до 65 милиона години, а сега съществуващите семейства – в късния еоцен и ранния миоцен.

Добре дошли в Мрежа от училищни сайтове. Това е първата ви публикация. Редактирайте я или я изтрийте и започнете с това!