Учените нееднозначно доказват, че представители на сем. Canidae (вълци, койоти, чакали, лисици) са прадеди на кучетата. В своите съчинения Аристотел (384 – 332 г. пр. Хр.) пише за циренски кучета с произход от вълка, за лаконски кучета, които са възникнали при хибридизация с лисици и за индийски кучета, в чийто създаване са участвали тигрите. По-късно думата „тигър“ е заменена с израза „някакви едри зверове, приличащи на тигри“.

През 1785 г. Хънтер (Hunter) изнася доклад пред Лондонското кралско дружество на тема: „Свидетелства за принадлежността на кучето, вълка и чакала към един вид“.

Първият природоизпитател, който прави опит научно да обясни произхода на кучето от няколко различни биологически вида е Сент Илер (Isidore Geoffroy St. Hilaire) (1805 – 1861) в своята публикация от 1861 г. „Acclimatation et domestication des animaux utiles“.

През 1901 г. Щудер (Studer) изказва хипотезата за произхода на съвременните кучета от някаква междинна форма между вълка и чакала, която нарича Canis ferus.

Морфологичните особености на неолитните кучета са проучвани от Дар (Dar, 1937). По негови данни те толкова много се различават от вълците, че за сходство въобще не може да се говори. За родоначалник на домашното куче трябва да се приеме „някакво диво куче“.

Според Хаг (Haag, 1948) на територията на Северна Америка домашните кучета се появяват около 1500 г. пр. Хр. През 1920 г. Алън (Allen) посочва в своите проучвания, че те са мигрирали от Азия, произлезли са от вълка и нямат нищо общо с койотите.

Привърженик и ревностен защитник на полифилитичната теория за произхода на кучето е и Чарлз Дарвин (1875), който развива своите възгледи в труда си „The variation of animals and plants under domestication“.

При цитологични проучвания на 15 вида хищници Матю (Mathey, 1954) установява, че хромозомният набор на кучетата съвпада само с този на вълците. Ученият утвърждава, че единствено вълкът е взел участие в произхода на домашното куче. Твърдението се подема от десетки генетици, анатоми, палеонтолози и бързо се превръща в доминираща научна хипотеза. Дори бащата на етологията, забележителният Конрад Лоренц – дългогодишен привърженик на полифилитичната теория, в класическото произведение за произхода на кучетата „The Wild Canids“ (1975), се отказва от собствените си убеждения.

Своевременно в научния свят се появяват данни, които предизвикват колебание в това господствуващо твърдение. В публикации на Солдатович (Soldatovich, 1970), и Чиарели (Chiarelli, 1975) се изнася информация, според която кучетата, вълците, чакалите и койотите имат еднакъв кариотип.

Още по-голям смут внасят публикациите на Кенели (Kennelly, 1969), Менгел (Mengel, 1971), Грей (Gray, 1972), Зенглауб (Senglaub, 1978) и Клътон-Брок (Clutton-Brock, 1984). Авторите съобщават за успешно кръстосване на кучета с вълци, койоти и чакали. При трите вида се е получило плодовито потомство. Въз основа на костни съпоставяния от времето на късния палеолит Kurten (1974) допуска косвена връзка между кучето и койота.

През 1988 г. за най-добра научна книга на САЩ бе обявена монографията на Райдл (Riddle) „Кучетата в историята“. В този изключително ценен труд авторът развива следната теза: „В процеса на еволюцията вълците и кучетата са имали общ прародител. В резултат на дивергенция се обособяват самостоятелни биологически видове с множество сходни признаци. Най-важните от тях са еднаквият хромозомен набор, възможността за кръстосване иполучаване на плодовито потомство. Напълно възможно е впоследствие да се е извършвало естествено вливане на кръв от вълци, но в никакъв случай не трябва да се допуска, че вълкът пряко е участвал в обособяването на домашното куче“.

Макар че съвременните кучета могат свободно да се кръстосват с някои от представителите на сем. Canidae, неправилно е да се допуска, че познатите днес породи са произлезли директно от дивите си сродници. Доказателства за това дава палеонтологията, която се включва в помощ на кинологията много по-рано от генетиката.

През 1860 г. Рютимайер (Riutimeyer) описва типа Canis f. palustris („торфено“ куче), открит в Швейцария. Черепът му е сравнително малък (не по-дълъг от 140 мм). Мозъчната част е по-дълга от лицевата, а преходът между тях е силно изразен. Тилният гребен е слабо развит. Муцуната е къса и тясна. Черепът като цяло наподобява този на чакала. Впоследствие находки от този тип са намерени в Швеция, Дания, Англия. Според Келлер това е единственият тип куче от неолита в Западна Европа. В Русия са открити находки от сходно на този тип куче – Canis f. palustris ladogensis.

От съвременните породи най-близо до Canis f. palustris стоят кучетата от групата на шпицовете. Предполага се, че той дава началото и на териерите, пинчерите и шнауцерите.

През 1884 г. Неринг (Nehring) описва примитивния тип Canis f. decumanus. Авторът предполага, че той е родоначалник на кучетата „пария“, срещащи се и днес в Цейлон, Суматра, Ява, Индия, Сирия, Турция. В Африка са разпространени по цялото поречие на р.Нил, в Судан, Северна Сомалия, Занзибар, Конго.

През 1886 г. Анучин описва типа Canis f. Inostranzewi, открит в района на Ладожкото езеро и по поречието на р. Ока. Наподобява вълка – със сравнително голям череп, добре развити скулни дъги и тилен гребен. В мозъчната част черепа е по-нисък от този на Canis f. palustris. Муцуната е къса, широка, със силни челюсти и широки, закръглени носни отвори. Преходът от челото към муцуната е по-слабо изразен от този на вълка. Предполага се, че от този тип са произлезли впрегатните породи и накои ловни северни кучета. Според други литературни източници Canis f. Inostranzewi стои в основата на мастифоподобните породи на Тибет и Асирия. За някои от гончеподобните породи се предполага, че произхождат от т. нар. „пепелно куче“ – Canis f. intermedius. Живяло е през бронзовата ера. По строеж на черепа заема междинна позиция между неолитните „торфени“ кучета – Canis f. palustris и „бронзовите“ кучета – Canis f. matris optimae.

През 1905 г. Щудер (Studer) описва примитивния тип Canis f. Putiatini, открит в района на Бологое. По някои измерения е по-добен на Canis f. Inostranzewi. Различава се от него по по-късата и тясна мозъчна част на черепа и по-дълга лицева част. Според Studer типът е по-близък до Canis f. matris optime. Според редица автори Canis f. Putiatini, заедно с Canis f. Inostranzewi взема участие в създаването на впрегатните и някои ловни северни кучета.

Според Боголюбски (1959) кучето е одомашнено през мезолита – преди 12 – 15 хиляди години. Тезата на Брейдууд (Braidwood, 1975) е, че първото одомашняване на кучета е в Месопотамия и Палестина. Направените разкопки в Джармо, Гел Халаф, Тепе Гавра и други асирийски градове доказват, че по тези земи кучетата били познати като домашни животни преди 6 – 7 хиляди години. През 1984 г. Барлик (Barlik) изнася данни, че кучетата се появяват като вече одомашнени животни още през плейстоцена.

Аналогична е информацията и от Шнирелман (1985), който посочва, че между 33 – 22 хиляди години преди Хр. първобитните хора са живели в компанията на домашни кучета.

Най-ранното одомашняване на кучета в Западна Европа според Дагербол (Dagerbol, 1927) е било в Дания.

В Централна Америка кучетата се появяват около 8900 – 6500 г. пр. Хр. Около 5500 – 4200 г. пр. Хр. те вече се срещат в Южна Америка на територията на Перу.

В Австралия и околните острови най-ранната информация за домашни кучета е от 1670 – 1000 г. пр. Хр.

По нашите земи първите следи от домашни кучета са от времето на средния неолит. По данни на Иванов (1949) около 2000 г. пр. Хр. на територията на днешна България се срещали кучета от типа „палустрис“ и „интермедиус“. В своя публикация от 1932 г. Попов пише, че през 5-ти век пр. Хр. по нашите земи са съществували кучета, които по размери надминават типа Canis f. intermedius. Авторът нарича тази порода „делиорманска“. Според него е получена от кръстосването между вълци и овчарски кучета. При проучване на Петров (1977) в древния Преслав е установено, че преди около 1000 години са били разпространени предимно ловните кучета и по-рядко овчарските.

Колкото по-назад се връщаме в историята на кучето, толкова повече въпросителни се изправят пред нас. Но едно е неоспоримо. Вярно и всеотдайно, кучето е първото и единственото животно, отдало се доброволно в служба на човека. Безкористно в чувствата си, безрезервно в любовта си, то е пример, който, ако следваме, безсъмнено ще ни направи по-човечни и по-добри.

Хачико (на японски: 忠犬ハチ公) е куче от породата акита ину, което става символ на верността и предаността към стопанина си, дори години след неговата смърт. В Япония, на гара Шибуя е издигнат паметник в негова чест.

Хачико е роден на 10 ноември 1923 г. в японската префектура Акита. Фермер решава да подари малкото куче на професор Хидесабуро Уено, работещ в Университета в Токио. Професорът му дава името Хачико (осмият).

Професор Уено ежедневно пътува с влака на работа и кучето всеки ден го изпраща сутрин, а след това се връща да го посрещне на гарата точно в 5 часа след обяд. На 21 май 1925 г. Хидесабуро Уено получава инфаркт и умира. По това време Хачико е на 18 мес. На този ден той дълго чака стопанина си, който никога не идва. Въпреки това кучето продължава да го чака всеки ден, пристига в 5 часа след обяд и седи до късно.Макар че много роднини и познати се опитват да вземат кучето при себе си, то неизменно се завръща на гарата, за да посрещне стопанина си. Местните търговци и работниците започват да го хранят, възхищавайки се на неговата преданост и постоянство. Това продължава години наред.

Става известен на цяла Япония през 1932 г. след публикация на статията „Предано старо куче очаква завръщането на стопанина си 9 г. след неговата смърт“^[3].

През 1934 г. е издигнат негов паметник. Хачико продължава да идва на гарата в продължение на 9 г. до самата си смърт на 8 март 1935 г. В деня на неговата смърт е обявен ден на траур. Погребан е до покойния си господар в гробището Аояма, Минато, Токио.

По време на Втората световна война, когато има нужда от метал, паметникът е разрушен, но през август 1948 г. е възстановен и се налага като пример на любов и вярност.^[2].

През 1987 година по мотиви от тази история е направен филма „Hachiko Monogatari“ (Япония), а през 2009 „Хачико: история на едно куче“ (САЩ) с Ричърд Гиър в главната роля.

Това не е първият филм за Хачико.

Чихуахуа (на испански: Chihuahua) е най-малката порода кучета в света. Произхожда от Мексико, по-точно от територията на щата Чихуахуа, от който произлиза и името ѝ. Призната е през 1850 г., но предците ѝ (породата течичи) са използвани още от толтеките, които ги погребвали заедно с мъртъвците и вярвали, че помагат на мъртвия да премине в отвъдния свят. Когато конкистадорите дошли в Америка, течичи били кръстосани с азиатски породи. Съвременните чихуахуа са селектирани през 1850 г. в Каса Гранде, щат Чихуахуа. Щатът граничи с американските Тексас, Аризона и Ню Мексико, откъдето започнала породата да се разпространява по целия свят. Съществуват два вида чихуахуа: дългокосместо и гладкокосместо.Има и разновидност на породата със средна дължина на козината, но тя не е призната.

Главата на кучетата от породата има характерна ябълкообразна форма. Муцуната е къса. Очите са големи, кръгли и тъмноцветни.Носната гъба е с цвета на очите.Ушите са прави, големи, широки в основата и закръглени в края. Опашката е дълга, сърповидна и изпъната нагоре. Допустим е всякакъв цвят, но обикновено се срещат сив, тигров и шоколадов цвят.

Породата има обичайната нестабилна психика за дребна порода, въпреки че много рядко могат да се срещнат истерични индивиди. Смята се, че гладкокосместите чихуахуа са по-активни и темпераментни от дългокосместите. Представителят на породата обича своя стопанин, понякога е ревнив, но никога злобен. Едно от най-сериозните предимства на тази порода е, че са много лесни за гледане. Те са супер за градски условия, предпочитат честите пред дългите разходки, ядат между средно и малко, изискват много малко поддръжка и имат сравнително малко ставни или мускулни проблеми – дори и когато остареят. Освен това не пускат никакви косми. Чихуахуа е умно куче и лесно може да го обучиш на нужди.