Панагюрският край съхранява богато археологическо наследство. На неговата територия са регистрирани и декларирани като недвижими паметници от каменната епоха, античността и средновековието над 300 некропола, укрепени и неукрепени селища, крепости и пътно-съобщителни съоръжения. Възникнали край важните пътно-съобщителни артерии, които пресичат Централна Средна гора и свързват Горна Тракия със Софийското поле, а така също и Дунавската хълмиста равнина през Етрополския проход, някои от тях се превръщат в значителни административни, културни, стопански и военни центрове през вековете.

Най-ранните следи от живота на човека в района на Панагюрище датират от 3-то хилядолетие пр. н. е. За интензивния поселищен живот през неолита, халколита и каменно-медната епоха свидетелстват откритите находки от култови предмети, предмети на бита и оръдия на труда на територията на праисторическите селища в местностите Русалин, Барето, Самодивското дърво и други. Праисторическите селища възникват около началото на 3-то хилядолетие пр. н. е., когато медта вече е известна на хората. Обитателите им се занимават с мотично земеделие, скотовъдство, лов и риболов. Позната им е обработката на камъка, глината и дървото, тъкачеството и металургията. Селищата са разположени в съседство с медни рудници, използвани от хората за добиване на мед. Откритите единични находки на медни и бронзови оръдия на труда и други предмети дават основание да се приеме, че животът тук протича непрекъснато до ранно-желязната епоха, през която носители на материалната култура в Средногорието са траките – наши далечни прадеди.

Древният историк Херодот, живял през 5 в. пр. н. е., посочва името на местните траки – беси. През същия век тракийският цар Ситалк и неговите наследници разширяват границите на Одриското царство до р. Дунав, като включват в пределите на държавата си и Средногорския край.

Средногорските беси създават в пределите на Централна Средна гора високоразвита култура, развита селищна организация и пътно-съобщителна инфраструктура. Средногорските траки установяват и поддържат оживени контакти както със съседните тракийски племена – великокойлалети, тилатеи и други, така също и със земите на Древна Гърция и Македония.

С проучването и публикуването на археологическите находки от могилното погребение Мрамор от проф. Богдан Филов е сложено началото на археологическото проучване на Панагюрския край. Намерените предмети са изработени от злато, сребро, бронз, желязо и глина, както и подобните на тях находки, открити в проучените по-късно могилни и плоски некрополи в местностите Панагюрски колонии, Белотруп и други, датирани в периода 5 в. пр. н. е. – 2 в. от н. е. Тези находки с високите си стилови качества и прецизна изработка са убедително доказателство за наличието на непрекъснато развитие на местното тракийско общество през вековете.

Безспорен шедьовър е откритото на 8 декември 1949 г. край Панагюрище уникално Панагюрско златно съкровище – края на 4-ти – началото на 3-ти век пр. н. е. – дело на незнайни тракийски майстори. Установи се, че културата на местното тракийско население е част от единната тракийска култура, утвърдена в Средногорския планински масив и в поречието на реките Тополница, Луда Яна и Стряма.

Тракийските надгробни могили и плоски некрополи са безспорно най-значимите извори за обичаите и начина на живот на тракийските ни предшественици. Първоначално траките от района са заравяли мъртвите, а впоследствие постепенно са възприели обичая на трупоизгаряне, практикуван до и дори след 4-ти в. от н. е. Обичаят да се погребват мъртвите в каменни могили, както и в зидани гробове и в гробници е също характерен за траките, населяващи Централна Средна гора в посочения период. Някои от могилите са ритуални – без погребения. В други се попадна на гробници, най-ранните от които са датирани в края на 6-ти или началото на 5-ти в. пр. н. е. и са преходен тип между долмените и градените гробници – с правоъгълна форма, съчетаващи масивни подпорни и покривни плочи, с примитивен градеж на стените.

Безспорен интерес за науката е и разкритата и проучена римска еднокамерна гробница с предверие край с. Баня, построена към 30-те години на 4-ти в. от н. е. Сградата е с квадратен план. Стените й са изградени грижливо от ломени камъни и тухли, с измазани фуги по външните им лица. Във вътрешността на гробницата е открит саркофаг, покрит от похлупак с изсечена върху него великолепна двуфигурална композиция на прегърнати мъж и жена. В гробницата е бил погребан виден представител на местната аристокрация, който е познавал и ценял високо развитата за времето римска култура. Гробницата като ценен паметник на античната архитектура и като исторически паметник е от изключително значение за проучване на античното изкуство, търговските взаимоотношения и народностния състав на населението на Панагюрския край през трако-римската епоха – 1 – 4 в. от н. е.

През 2 в. пр. н. е. тракийските земи стават обект на непрекъсната римска експанзия. До началото на 1 в. след н. е. траките отстояват своята независимост, запазвайки своите битови традиции и религиозност въпреки набезите на македонци, келти и римляни. През 26 г. от н. е., при император Клавдий е сложен край на тракийската независимост. През 1 в. от н. е. Панагюрският край става част от римската провинция Тракия. За живота на местното тракийско население по време на римското владичество се знае малко. Местните траки запазват своите обичаи и религия. Продължават да почитат Хера, Херакъл, Дионисий, трите нимфи, Залмоксис, Сабазий, за което свидетелстват откиртите през 1947 г. оброчни плочи в светилището на богинята Хера край с. Дюлево, както и фрагменти на отделни оброчни плочки, открити случайно на други места. Запазени са и погребалните обичаи. В плоския некропол “Латински гробища” местното население, обитавало по това време тези места, продължава да практикува трупоизгарянето. Датировката на некропола е 2-3 в. от н. е. Най-ранните гробове са оформени като правоъгълници, а други от тях са с кръгла форма и сакралното пространство по традиция продължава да бъде оформено от необработени камъни. Традицията е спазена и в наличието на огнища с богат погребален инвентар. Погребенията, когато са извършвани върху материковата скала, са в правоъгълни ями, също както и предишните векове – в правоъгълни ями с дървени скари, върху които е било поставяно тялото на починалия заедно с погребалните дарове, голяма част от които с култово предназначение.

В средата на 4 в. от н. е. Панагюрският край става част от Източната Римска империя – Византия. При управлението на българския хан Маламир – около 821 г., заедно с Пловдив и земите около него Панагюрският край е включен в пределите на българската държава.

През 4-5 в.стратегическата значимост на района за Византийската империя, притисната от непрекъснатите варварски нашествия, нараства. Във връзка с тяхното неутрализиране по билото на Централна Средна гора е изградена Средногорската укрепителна система. Наред с многобройните крепости са изградени и други мощни укрепителни съоръжения, сред които са и мащабните укрепления /отбранителни валове/ на вр. Сакарджа, пряко ангажирани с охраната на средногорския път от Пловдив за София и с отклонение за днешна Северна България през Етрополския проход. Тези укрепления по-късно – по вермето на първия поход на полско-унгарския крал Владислав Варненчик /Ягелон/ през 1443 г., играят най-съществена роля и като основен базов лагер на турския султан Мурад ІІ, решително допринасят за удържане на турските позиции не само през време на войната, но и за целия период на робството – чак до 1878 г.

Провежданите от 1976 г. до сега археологически проучвания на крепостта Красен – най-голямата крепост в Централна Средна гора от епохата на късната античност и Средновековието, позволиха да бъде открит един значителен военен, стопански, културен и административен център, който е разгънал крепостните си съоръжения и жилищни квартали върху хълмовете Голям и Малък Красен, както и върху разположеното в подножието им неукрепено подградие с манастира “Св. Димитър”. Възникнал през старожелязната епоха, животът в крепостта продължава до края на 14 в. Първите отбранителни съоръжения датират от 4 – 6 в. от н. е., когато късноантичната крепост е разрушена. Приблизително за около 300 години интензивният живот на това място замира. В края на 9 и през 10 в. върху руините на късноантичната крепост възниква неукрепено селище. Материалите /находките, битовата и строителна керамика/ показват недвусмислено неговия старобългарски характер. Красенската крепост се възражда за живот, в който активно участва през следващите 200 години. По времето на Второто българско царство новите стопани на крепостта я възстановяват, като на места използват запазените крепостни съоръжения, а на други изграждат изцяло нови.

Крепостта престава да съществува като значителен градски център и административна единица в района в края на 14 в., когато е превзета и унищожена от турските нашественици. Превзетото подградие заедно с разположения край него манастир “Св. Димитър” продължава да съществува до края на 16 в. и така да пази сред местното население спомена за погубената българска средновековна държава.

Самата крепост Красен е важно звено от средногорската укрепителна система. И като такава безкомпромисно брани българщината още от средата на 60-те години на 14 век, когато турците превземат Пловдив и са принудени цели 20 години да водят тежки битки тук, в Централна Средна гора, за да стигнат и овладеят София през 1382 г. Дори и след това Красен продължава да бъде българска твърдина. За това недвусмислено говорят и печатът на болярина Рафаил – може би последен владетел и защитник на крепостта, издаден от царската канцелария на Търнов град през ІІ-та половина на 80-те години на 14 в., и огромните пробойни, нанесени на крепостните стени, и наситената с пепел земна повърхност вътре в самата крепост.

Оказаната най-упорита съпротива от местното население по време на турското нашествие е от съществено значение за по-нататъшната му съдба през времето на робството. Важната стратегическа даденост – наличието на пътищата в Панагюрския край, които свързват Горна Тракия /Пловдив/ със София през Смолския проход и със Северна България през Етрополския проход, така важни за несекващата турска експанзия към Централна Европа през 14, 15, 16 и 17 в., наред с героизма на средногорците са причина турците да признаят на местните жители войнугански правдини. Всички селища, разположени по протежение на важните пътища, стават войнугански. В Панагюрската котловина, около малкото селище, съществувало от стари времена в подножието на Маньово бърдо, турците преселват жителите на други шест селца, съществували в Панагюрската котловина. И така на това място, където от незапомнени времена, по думите на Василий Чолаков, ежеседмично се провеждал и панаир, през 15 век възниква ново голямо селище – военен и административен център на района, назовано по името на панаира Панаирище – Панагюрище. Названието е повлияно от югозападните говори, в които думата панаир се произнася като панигюр.