Учените са изчислили, че понякога падат по над 10 000 тона метеоритни вещества на Земята на ден. Повечето от тези вещества са много малки, от зрънца до прашинки с размер от няколко микрометра. Тези частички са толкова малки, че съпротивлението на въздуха ги забавя достатъчно и те не изгарят както по-големите.

Но откъде идват те? Най-вероятно те идват от вътрешната страна на нашата Слънчева система, а не от междузвездното пространство. Техният състав навежда учените на мисълта, че те може да имат съвместен произход с астероидите. Някои метеоритни вещества са подобни на тези на Земята и Луната, а други са коренно различни. За други има данни, че произхождат от комети.

Всяка нощ могат да се наблюдават по няколко метеора на час. Понякога тази бройка нараства значително, за което им е даддено името „метеорен дъжд“. Тези явления се наблюдават по-често през есента и зимата. Броят им винаги се увеличава след полунощ и е най-силен преди зазоряване. Най-известният от тези „метеорни дъждове“ е Персеиди, който достига максимума си на 12 август всяка година.

Те може да са плътни като метал или като скала. Някои имат вдлъбнатини, а други са груби или с гладка повърхност. По размер могат да бъдат от зрънца с размер от няколко микрометра до големи скални блокове. Най-голямото открито парче е от метеорита „Хоба“ в югозападна Африка, чиято маса е около 54 000 kg и се състои предимно от желязо.

Астероидите са скални фрагменти, останали след формирането на Слънчевата система преди 4.6 млрд. години. Повечето от тези древни космически отломки, някои от които са наречени от учените малки планети, са разположени на орбити около Слънцето в пояс около Марс и Юпитер (на разстояние 2-3.3 AU от Слънцето). Този регион в Слънчевата система, наречен Астероиден пояс или Главен пояс, съдържа милиони астероиди с размери от размера на Церера, който е с диаметър 940 км. (1/4 от диаметъра на Луната), до тела с размер, по-малък от километър. Има повече от 20000 номерирани астероида.

Астероидите са били наблюдавани с телескоп за първи път през 1800 година. Астрономът Уилям Хершел първи използва думата „астероид“, която от гръцки означава „подобен на звезда“, за тези небесни тела. Повечето, което сме научили за астероидите през следващите 200 години, е основно от телескопични наблюдения. Телескопите на Земята са използват за наблюдение на астероидите с близки до Земята орбити, не само за откриване на нови, но също и за откриване на такива, чиято орбита може да го доведе до сблъсък със Земята в бъдеще. Учените дефинират, че близките до Земята астероиди са тези, чиято орбита не е по-далеч от 195 млн.км. от Слънцето.

Астероидите са разположени в групи, имащи сходни орбити, с наименованията Амур, Аполон и Атина. Астероидите, които пресичат земната орбита, са от групата на Аполонците. Групата получава това име след откриването на астероида Аполон през 1932 г. Амурците са групата астероиди, пресичащи орбитата на Марс, а тези от групата на Елините – на Венера

Кометата е малък астрономически обект в Слънчевата система,подобна на астероид, но съставена предимно от лед,прах, скални частици и примеси от различни минерали.

Първите данни за химическия състав на кометите са получени от Донати през 1864 година, когато в спектъра на кометата Винеке са идентифицирани емисионни линии на въглерода. По-късните спектрални наблюдения добавят много нови линии на радикали, йони, атоми и молекули, включително и органични.На спектрограми на Халеевата комета през 1985 година са идентифицирани 8 линии на двуатомен и 12 на триатомен въглерод, 12 линии на циан, 9 линии на въглеродната група CH, една линия на йонизиран калций. В спектрите на кометите се наблюдават линии и на неутрални и йонизирани водни молекули, въглероден окис, въглероден сулфит, йонизиран двуатомен азот и много други.

Въпросът за химическият състав на кометите е тясно свързан с проблема за възникването и развитието на живота на Земята. На нашата планета годишно падат около 10¹⁰ тона вещество от Космоса, а космическият прах е главно с кометен произход. Известният Тунгуски метеорит, който вероятно е част от ядрото на кометата Енке, е обогатил района на река Подкаменная Тунгуска с живак, йод, селен, цинк, сребро, натрий, калий, бром, рубидий, стронций, олово и др. Според различни оценки от 0.5 до 5% от земната кора е изградена от кометно вещество. Има отдавна изказана хипотеза, че кометите са донесли спори на живот на Земята. Очевидно обаче на кометите дължим поне част от микроелементите, без които живота в познатите му форми би бил невъзможен.

Големият взрив е космологична научна теория, описваща ранното развитие на Вселената. Разширяването на Вселената, което следва от уравненията на общата теория на относителността, бива потвърдено с наблюденията за раздалечаване на галактиките. Екстраполирайки назад във времето стигаме до извода, че Вселената трябва да е била или много малка, или дори да е била събрана в точка – т. нар. сингулярност. Теоремата на Хокинг-Пенроуз показва, че от уравненията на общата относителност следва, че такава точка даваща начало на пространството и времето трябва да е съществувала. Естествено следствие от това е, че в миналото Вселената е имала по-висока температура и по-висока плътност. Терминът „Големият взрив” се използва както в тесен смисъл за момента, в който започва разширението на Вселената (закон на Хъбъл), така и по-общо за преобладаващата днес космологична концепция обясняваща произхода и еволюцията на Вселената.

Терминът Големият взрив (на английски Big Bang) е въведен през 1949 от Фред Хойл в радиопрограма на BBC. Хойл не поддържа теорията, а се опитва да ѝ се присмее.

Едно от следствията на Големия взрив е, че условията в днешната Вселена са различни от тези в миналото или в бъдещето. Съгласно този модел Джордж Гамов предвижда, през 1948, че от ранната гореща фаза на Вселената трябва да е останало остатъчно лъчение, което трябва да има спектър на абсолютно черно тяло и да идва от всички посоки на небето. Така нареченото реликтово излъчване е открито през 60-те години на XX век от Пензиас и Уилсън и служи за потвърждение на теорията на Големия взрив срещу основната ѝ алтернатива, теорията за устойчивото състояние.

Според теорията за Големия взрив преди 13,7 милиарда години Вселената е в безкрайно плътно състояние с огромна температура и налягане. За първите 10^-33 секунди от съществуването на Вселената няма задоволителен физически модел. Общата теория на относителността предвижда гравитационна сингулярност, където плътността става безкрайна. За разрешаване на този парадокс е нужна теорията на квантовата гравитация. Разбирането на този период от историята на Вселената е сред най-важните неразрешени проблеми на физиката.