Учените са изчислили, че понякога падат по над 10 000 тона метеоритни вещества на Земята на ден. Повечето от тези вещества са много малки, от зрънца до прашинки с размер от няколко микрометра. Тези частички са толкова малки, че съпротивлението на въздуха ги забавя достатъчно и те не изгарят както по-големите.

Но откъде идват те? Най-вероятно те идват от вътрешната страна на нашата Слънчева система, а не от междузвездното пространство. Техният състав навежда учените на мисълта, че те може да имат съвместен произход с астероидите. Някои метеоритни вещества са подобни на тези на Земята и Луната, а други са коренно различни. За други има данни, че произхождат от комети.

Всяка нощ могат да се наблюдават по няколко метеора на час. Понякога тази бройка нараства значително, за което им е даддено името „метеорен дъжд“. Тези явления се наблюдават по-често през есента и зимата. Броят им винаги се увеличава след полунощ и е най-силен преди зазоряване. Най-известният от тези „метеорни дъждове“ е Персеиди, който достига максимума си на 12 август всяка година.

Те може да са плътни като метал или като скала. Някои имат вдлъбнатини, а други са груби или с гладка повърхност. По размер могат да бъдат от зрънца с размер от няколко микрометра до големи скални блокове. Най-голямото открито парче е от метеорита „Хоба“ в югозападна Африка, чиято маса е около 54 000 kg и се състои предимно от желязо.

Астероидите са скални фрагменти, останали след формирането на Слънчевата система преди 4.6 млрд. години. Повечето от тези древни космически отломки, някои от които са наречени от учените малки планети, са разположени на орбити около Слънцето в пояс около Марс и Юпитер (на разстояние 2-3.3 AU от Слънцето). Този регион в Слънчевата система, наречен Астероиден пояс или Главен пояс, съдържа милиони астероиди с размери от размера на Церера, който е с диаметър 940 км. (1/4 от диаметъра на Луната), до тела с размер, по-малък от километър. Има повече от 20000 номерирани астероида.

Астероидите са били наблюдавани с телескоп за първи път през 1800 година. Астрономът Уилям Хершел първи използва думата „астероид“, която от гръцки означава „подобен на звезда“, за тези небесни тела. Повечето, което сме научили за астероидите през следващите 200 години, е основно от телескопични наблюдения. Телескопите на Земята са използват за наблюдение на астероидите с близки до Земята орбити, не само за откриване на нови, но също и за откриване на такива, чиято орбита може да го доведе до сблъсък със Земята в бъдеще. Учените дефинират, че близките до Земята астероиди са тези, чиято орбита не е по-далеч от 195 млн.км. от Слънцето.

Астероидите са разположени в групи, имащи сходни орбити, с наименованията Амур, Аполон и Атина. Астероидите, които пресичат земната орбита, са от групата на Аполонците. Групата получава това име след откриването на астероида Аполон през 1932 г. Амурците са групата астероиди, пресичащи орбитата на Марс, а тези от групата на Елините – на Венера

Кометата е малък астрономически обект в Слънчевата система,подобна на астероид, но съставена предимно от лед,прах, скални частици и примеси от различни минерали.

Първите данни за химическия състав на кометите са получени от Донати през 1864 година, когато в спектъра на кометата Винеке са идентифицирани емисионни линии на въглерода. По-късните спектрални наблюдения добавят много нови линии на радикали, йони, атоми и молекули, включително и органични.На спектрограми на Халеевата комета през 1985 година са идентифицирани 8 линии на двуатомен и 12 на триатомен въглерод, 12 линии на циан, 9 линии на въглеродната група CH, една линия на йонизиран калций. В спектрите на кометите се наблюдават линии и на неутрални и йонизирани водни молекули, въглероден окис, въглероден сулфит, йонизиран двуатомен азот и много други.

Въпросът за химическият състав на кометите е тясно свързан с проблема за възникването и развитието на живота на Земята. На нашата планета годишно падат около 10¹⁰ тона вещество от Космоса, а космическият прах е главно с кометен произход. Известният Тунгуски метеорит, който вероятно е част от ядрото на кометата Енке, е обогатил района на река Подкаменная Тунгуска с живак, йод, селен, цинк, сребро, натрий, калий, бром, рубидий, стронций, олово и др. Според различни оценки от 0.5 до 5% от земната кора е изградена от кометно вещество. Има отдавна изказана хипотеза, че кометите са донесли спори на живот на Земята. Очевидно обаче на кометите дължим поне част от микроелементите, без които живота в познатите му форми би бил невъзможен.

Големият взрив е космологична научна теория, описваща ранното развитие на Вселената. Разширяването на Вселената, което следва от уравненията на общата теория на относителността, бива потвърдено с наблюденията за раздалечаване на галактиките. Екстраполирайки назад във времето стигаме до извода, че Вселената трябва да е била или много малка, или дори да е била събрана в точка – т. нар. сингулярност. Теоремата на Хокинг-Пенроуз показва, че от уравненията на общата относителност следва, че такава точка даваща начало на пространството и времето трябва да е съществувала. Естествено следствие от това е, че в миналото Вселената е имала по-висока температура и по-висока плътност. Терминът „Големият взрив” се използва както в тесен смисъл за момента, в който започва разширението на Вселената (закон на Хъбъл), така и по-общо за преобладаващата днес космологична концепция обясняваща произхода и еволюцията на Вселената.

Терминът Големият взрив (на английски Big Bang) е въведен през 1949 от Фред Хойл в радиопрограма на BBC. Хойл не поддържа теорията, а се опитва да ѝ се присмее.

Едно от следствията на Големия взрив е, че условията в днешната Вселена са различни от тези в миналото или в бъдещето. Съгласно този модел Джордж Гамов предвижда, през 1948, че от ранната гореща фаза на Вселената трябва да е останало остатъчно лъчение, което трябва да има спектър на абсолютно черно тяло и да идва от всички посоки на небето. Така нареченото реликтово излъчване е открито през 60-те години на XX век от Пензиас и Уилсън и служи за потвърждение на теорията на Големия взрив срещу основната ѝ алтернатива, теорията за устойчивото състояние.

Според теорията за Големия взрив преди 13,7 милиарда години Вселената е в безкрайно плътно състояние с огромна температура и налягане. За първите 10^-33 секунди от съществуването на Вселената няма задоволителен физически модел. Общата теория на относителността предвижда гравитационна сингулярност, където плътността става безкрайна. За разрешаване на този парадокс е нужна теорията на квантовата гравитация. Разбирането на този период от историята на Вселената е сред най-важните неразрешени проблеми на физиката.

Сатурн е шестата планета от Слънчевата система. Тя е газов гигант и е втора по големина в Слънчевата система след Юпитер. Сатурн е известен най-вече с пръстените си, съставени от лед и космически прах. Сатурн носи името на римския бог на посевите и на земеделието Сатурн, съответствие на титана Кронос в древногръцката митология . Символът на планетата е стилизирано изображение на сърп (♄).

Сатурн е съставен от водород, хелий и следи от други
елементи. Вътрешността на планетата е съставена от малко ядро от скали и лед, оградено от тънък слой метален водород, който е ограден от дебел външен слой газове. Скоростта на вятъра на Сатурн може да достигне до 1 800 km/h, много по-бързо от ветровете на Юпитер. Планетата има магнитно поле със средна сила между това на Земята и много по-силното магнитно поле около Юпитер.

Сатурн притежава голяма система от планетни пръстени, съставени най-вече от лед, примесен с малки частици космически прах. Открити са шестдесет естествени спътника около планетата. Титан, най-големият около Сатурн и втори в Слънчевата система (след Ганимед около Юпитер), е по-голям от планета Меркурий и единственият естествен спътник в Слънчевата система, притежаващ значителна атмосфера. Планетата Сатурн се разпознава бл
агодарение на характерните седем пръстена.Освен това има 18 дори и повече спътника. Един от тях е Титан, който е най-големият, както и единственият в Слънчевата система със своя атмосфера, подобна на тази на Земята. През януари 2005 г. космически модул достигна до повърхността на Титан, която има консистенция на мокър пясък.

Нептун е осмата планета от Слънчевата система и най-външният газов гигант в нея. Тя е четвъртата по размери и третата по маса. Нептун е най-отдалечената от Слънцето планета. Носи името на римския бог на морето Нептун. Символът на планетата е стилизирано изображение на тризъбеца на Нептун (♆).

Открит на 23 септември 1846 г., Нептун е първата планета, чието съществуване е доказано чрез математически изчисления, а не от емпирични наблюдения. Неочаквани промени в орбитата на Уран навеждат астронома Алексис Бувар на мисълта, че урановата орбита е подложена на гравитационни смущения от друга, неизвестна дотогава планета. Нептун впоследствие бива открита от Йохан Гал на позиция, прогнозирана от Юрбен Льоверие, а най-големият спътник, Тритон, бива открит скоро след това.

Атмосферата на Нептун е съставена основно от водород и хелий със следи от метан. Метанът в атмосферата е причината за синия цвят на планетата, но понеже цветът на Нептун е много по-ярък от този на Уран, който има същото количество метан, се смята, че има друга съставка, която му придава такъв наситен цвят.
Нептун има най-силните ветрове в Слънчевата система, достигащи до скорост от 2 100 км/ч.[5]

Единственият апарат, посетил Нептун, е Вояджър 2, който се сближи максимално с планетата на 25 август 1989 г. При преминаването си е заснел в южното полукълбо Голямото тъмно петно подобно на Голямото червено петно на Юпитер. Температурата на високите му облаци достига до −218 °C, една от най-ниските в Слънчевата система, заради отдалечеността на планетата от Слънцето. Температурата в центъра на Нептун е около 7 000 °C, което може да се сравни с тази на повърхността на Слънцето

Юпитер е петата по отдалеченост от Слънцето планета и най-голямата (с голяма преднина) в Слънчевата система. Юпитер и другите газови гиганти в Слънчевата система (Сатурн, Уран и Нептун) са известни още като юпитероподобни планети, планети-гиганти.

Юпитер е известен на човечеството още от древни времена, и присъства във вярванията и митологиите на много култури. Планетата е именувана от римляните и носи името на бог Юпитер от тяхната митология. В гръцката митология това е главният бог, гръмовержецът Зевс. Затова астрономическият символ е стилизирано изображение на светкавица. (♃) Погледнат от Земята, Юпитер има величина от -2,94, което го прави най-яркият обект на нощното небе след Луната и Венера.

Основната част от общата му маса е водород; една четвърт от масата му се състои от хелий. Наличието на ядро не е потвърдено, но е възможно скалисто такова да съществува и да е съставено от тежки елементи. Бързото въртене на планетата ѝ придава формата на сплеснат сфероид. Външната атмосфера е видимо разделена на различни пояси в зависимост от географската ширина и отдалечеността им от екватора, като в преходните области между поясите постоянно се образуват циклони и бури. Една такава буря е Голямото червено петно, огромен ураган, чието съществуване е регистрирано още при първите наблюдения на планетата през 17 век. Планетата има почти незабележим пръстен от прахови частици, както и изключително мощна магнитосфера. Засега са регистрирани 63 луни, от които най-голямата — Ганимед, е с по-голям диаметър от Меркурий. Ганимед е един от четирите т.нар. Галилееви спътници, открити от астронома Галилео Галилей през 1610 година.

Юпитер е бил обект на изследвания от няколко непилотирани космически апарата, а част от големите му луни, например Европа, представляват интерес за астрономите поради вероятностите под повърхността им да има лед

Марс е четвъртата планета от Слънчевата система. Тя носи името на бога на войната от римската митология Марс поради факта, че изглежда червена на нощното небе. По тази причина е наричана още „Червената планета“. Марс има два естествени спътника: Фобос и Деймос, които са малки п
о размери, с неправилна форма и за които се счита, че са прихванати от гравитацията на планетата астероиди. Символът на планетата е стилизирано изображение на щита и копието на Марс (♂).

Марс е земеподобна планета с рядка атмосфера и повърхност, едновременно напомняща за ударните кратери на Луната и за вулканите, пустините, долините и полярните шапки на Земята. На Марс се намира най-високият връх в Слънчевата система – Олимп. В допълнение към географските му особености е и периодът на завъртане и сезонните цикли, които са много подобни на Земните.

След първото прелитане край планетата, направено от Маринър 4 през 1965 г., се предполага, че на повърхността на Марс има вода, а през септември 2015 НАСА обявява, че разполага с доказателства за това. От всички земеподобни планети, Марс е най-вероятното място, където може да се открие вода или дори живот.

В момента около планетата обикалят три космически апарата: Марс Одисей, Марс експрес и Марс Риконисънс Орбитър. Това е повече от всяка друга планета в Слънчевата система, с изключение на Земята. Повърхността на планетата приютява два марсохода от програмата Марс експлорейшън ровър (Спирит и Опъртюнити), както и по-новия апарат Кюриосити. Откритията направени от тези апарати и от изпратените преди говорят, че на планетата някога е имало водна покривка. Наблюденията сочат, че има малки гейзероподобни потоци, които нарязват повърхността.^[1]Наблюдения, направени от апарата на НАСА Марс глобъл сървейър, дават доказателства, че части от южната полярна шапка са намалели.^[2]

Земята е третата планета в Слънчевата система. Тя е най-голямата от земеподобните планети в тази система и единствената, на която според съвременните научни схващания има живот. Земята е формирана преди около 4,54 милиарда години и скоро след това придобива единствения си естествен спътник – Луната. От всички животински видове, които са се развили на Земята, човекът (Homo sapiens) е единственият, който е развил интелигентност.

Астрономическият символ на Земята е окръжност с поставен кръст посредата, представляващ един меридиан и екватора.

Външната обвивка на Земята е разделена на няколко твърди сегмента или тектонски плочи, които постепенно мигрират под повърхността през периоди от милиони години. Около 71% от повърхността е покрита от соленоводни океани, а останалото са континентите, островите, реките и езер
ата. Земята е единствената планета в Слънчевата система, на която е открита вода в течно състояние. Вътрешността на Земята остава активна, с тънък слой земна мантия, течно външно ядро, генериращо магнитно поле и твърдо вътрешно ядро.