1. РАСТИТЕЛНОСТ
2. Значение на флората като природен компонент и природен ресурс

Естествената растителност е основен фактор при формирането на природната среда и за подържане на нейното равновесие. Различните типове растителност имат голямо климатично, водорегулиращо и почвозащитно значение. Особено голямо е значението на горската растителност, която пречиства приземния въздух и го обогатява с кислород. В този смисъл горската растителност със своето естетично изражение създава големи възможности за рекреация. Едновременно с това тя се явява оптималната обстановка за обитаване на животните и осигуряване на тяхното изхранване.

Растителността е и важен природен ресурс. Тя е източник на дървесина, която се използва в промишлеността /дървообработваща, целулозно-хартиена, химическа и др./. Естествената растителност е източник на плодове /малини, ягоди, капини, боровинки, шипки, гъби и др./ и билки /мащерка, жълт кантарион, мента, маточина и др./, които освен за директна консумация от населението се използват и в промишлеността.

2. Фактори, определящи разнообразието на българската флора

Разнообразието на флората се определя от преходното физикогеографско положение, палеогеографското развитие на територията на страната, разнообразния релеф и стопанската дейност на човека.

Физикогеографското положението на България в юго-източната част на Европа, съседството и с Мала Азия обуславят миграционния произход на растителността във преходната ивица на евроазиатския континентален блок. Тук се осъществява постепенен преход на морфотектонските, хидроклиматични и биопочвени компоненти на Средна и Източна Европа към тези на Средиземноморието и Мала Азия. Съседството ни със Средиземно море е предпоставка за проникването на някои представители на вечнозелената дървесна растителност от средиземноморски тип. Връзката ни с румънските степи, а чрез тях и със степните земи на Руската равнина е определило наличието на тревна растителност от степен характер. Принадлежността на България към Югоизточната провинция на Средноевропейската флористична област обуславя широкото разпространение на средноевропейските широколистни гори. В районите на високите планини добре са развити иглолистните гори от северноевропейски тип, а в най-високия планински пояс се установява наличието на арктично-алпийска растителност.

Тези различни по характер флористични влияния, поради сложната морфохидрографска структура и дълбокото разчленение на релефа, не показват постепенна преходност, а се отличават с добре изразени миграционни връзки и ясно обособени направленияпо които се е извършвало проникването на съответната нетипична за земите ни растителност. Чрез Карпатите и тяхната орографска връзка със Старопланинската система се е осъществило проникването и разселването на дървесни и тревни видове от Средна и Северна Европа. Това се потвърждава и от факта,че 82% от високопланинските растителни видове на Рила имат широко разпостранение и в Южните Карпати. Стара планина играе ролята на фитоклиматична бариера за проникването на по-топлолюбива флора на север и по-студенолюбива флора на юг. Същото се отнася и за Рила, Пирин, Западни Родопи, Осогово, Беласица, Славянка. Проникването на топлолюбивата средиземноморска растителност е станало през долините на Струма, Места, Марица и Тунджа, седловините на Източни Родопи и меридионално простиращото се Черноморско крайбрежие.

Палеогеографското развитие на земите ни през плиоцена и кватернера е повлияло върху характера и географското разпределение на растителността в България. През плиоцена се развива, съобразно с климатичните особености, по-топлолюбива и влаголюбива растителност, разпространена предимно около езерните басейни. Съществени промени в растителността са настъпили през кватернера, когато северните части на континента Европа и планините са били покрити с ледници. Поради това растителните видове, обитаващи северните райони отстъпват на юг, а тези от високите части на планините отстъпват към подножията им. Освен това редица растителни видове загиват, а оцелелите се срещат и днес в най-високите части на Рила и Пирин. Тези видове се наричат реликти. В България реликтите са с терциерна и кватернерна възраст. Една част от тях се запазват в така наречените убежища /например Странджа планина/, които са им помогнали да преживеят неблагоприятните климатични промени, а друга част от реликтите са се запазили поради по-голямата си адаптивна способност. В Странджа се срещат около 30 терциерни растителни реликти – странджанска зеленика, лавровишня, източен бук и др., в Преславската планина /конски кестен/, в Славянка и Пирин /черна мура/, Рила, Пирин, Витоша /бяла мура/. Кватернерните реликти са разпространени във високопланинските части на планините – върбата джудже, снежната тинтява, алпийско велигденче и др. В България се срещат и растителни видове характерни само за нейната територия. Те се наричат ендемити. Наброяват около 250 вида – рилска иглика, българска капина, родопско велигденче и др. През холоцена в характера и географското разпространение на растителността настъпват значителни промени. През топлите и хладни периоди в равнинно-хълмистите територии се развиват дъбово-габъровите гори, а във високопланинските части се обособяват поясите на буковите и иглолистни гори. В края на холоцена промените са свързани със стопанската дейност на човека. Започва стихийна сеч и прекомерна паша, стихийно бране на билки и горски плодове в резултат на което се обезлесяват и обезтревяват значителни райони от страната. Променя се характера на растителността, като естествената растителност се заменя с културна. Налице са редица деградивни изменения и намаляване обхвата на полезната горска и тревна растителност и разпространението на плевелите.

3. Хоризонтално и вертикално разпределение на растителността

Флората на България е сравнително разнообразна и много богата. Тя включва около 3600 вида висши растения. Различават се пет зонални растителни комплекса.

Широколистни листопадни горски, смесени и храстови съобщества. Разпространени са в низините, равнините, ниските планини, дори на височина до 1500 м.н.в. /обикновен бук или смесен с иглолистни видове/. Дървесните видове с най-голямо участие са бук, дъб и габър, както и крайречните съобщества, основни представители на които са тополата и върбата, полски ясен и полски габър. Срещат се и липи, полски клен, дива ябълка и круша и др.

Иглолистни и иглолистно-дребнолистни горски и храстови съобщества. Разпространени са главно в планините над буковия пояс. Съставени са от бял бор, смърч, бяла и черна мура /Пирин и Славянка/, макар и по-рядко се среща и елата и черния бор /обикновено в по-ниския планински пояс/. От иглолистните храсти най-широко разпространение има хвойната и клекът, който е ограничен само в субалпийския пояс на по-високите планини.

Преходносредиземноморски /псевдомаквиси/ съобщества. Разпространени са в подножието на Източни Родопи, в средното поречие на р. Бяла /по протежение на границата ни с Турция/, в района на Харманли и Свиленград. Псевдомаквисите разпространени по долината на р. Струма /на юг от Кресненския пролом/, по долината на р. Места /при с. Дебрен / и в някои части на Странджа са с различен видов състав. В Източни Родопи са разпространени характерните видове: грипа /зеленика/, червена хвойна, кукуч /терпентиново дърво/ и драка. По долината на р.Струма и Места характерен вид е пърнарът. В Странджа характерни средиземноморски видове са пиренът, бодливата зайча сянка и дивият жасмин.

Колхидско-средиземноморски тип листопадни гори /мезофитни горски съобщества/. Разпространени са в Странджа и в Източна Стара планина. Представени са от източен бук, който е терциерен реликтен вид. В Странджа е характерен и вечнозелен колхидски подлес, представен от странджанска зеленика, лавровишня, понтийско бясно дърво. С нарастване на надморската височина горите от източен бук преминават в гори от източен горун.

Степоподобни тревисти съобщества. Разпространени са в крайните североизточни и северни придунавски части. В тях участват евразийски степни растения – различни видове коило, пирей, житняк, овсига, горицвет и др.

Височинните растителни пояси в България са породени от вертикалното зониране на климата и почвите. Обособени са шест височинни пояси.

Пояс на ксеротермните /сухолюбиви/ дъбови гори до 7700м.н.в. Развит в низините, хълмистите райони и подножията на планините. Основни формации, които го изграждат са тези на цера, благуна, вергилиевия дъб, келявия габър, косматия дъб, мъждряна, обикновения орех и др. Храстовите формации са представени от драката, люляка, смрадликата и др. От тревния пояс широко разпространение имат житните треви.

Пояс на мезофилните / средновлаголюбиви/ и ксеромезофилни дъбово-габърови гори /от 600-700 до 900-1000 м.н.в./. Разпространени по северния склон на Стара планина, Средна гора, Родопите и западните гранични планини. В него най-разпространени са формациите на обикновения горун, габъра и явора. В Странджа и Източна Стара планина се срещат гори от източен горун и източен бук, а обикновения кестен е разпространен в планините Славянка, Беласица, Пирин и Западна Стара планина. Храстовите съобщества са представени от обикновена леска, обикновена хвойна, а тревните съобщества от садината, обикновената полевица, валезийската власатка и др.

Пояс на буковите гори /от 900-1000 до 1300-1500 м.н.в./. Разположен по северните склонове на планините. Основните съобщества са представени от обикновен бук, на второ място – габър, черен бор, бреза и трепетлика. Към горната граница на пояса се срещат и смесени съобщества от бук, ела, от бук и смърч и др.

Пояс на иглолистните гори /от 1300-1500 до 2000-2200м.н.в./. Представен в Рила, Пирин, Западни Родопи. Характерни представители за пояса са белия бор, смърча, бяла и черна мура. Срещат се и формациите на брезата, трепетликата и елата. От храстите значително разпространение имат сибирската хвойна, черната и синя боровинка.

Пояс на субалпийските храстови съобщества /от 2000-2200 до 2500 м.н.в./. Развит във всички високи планини. Доминиращи са клековите формации, следвани от формациите на сибирската хвойна, боровинките, зелена елша и лапландска върба.

Пояс на алпийската растителност/ от 2500 до 2925 м.н.в./. Представен предимно в Рила и Пирин. Най-разпространена е тимотейковата гъжава, извитата острица, голата острица и различните видове власатка. Среща се и синята боровинка, тревистата върба, мрежолистната върба и др.

Азонални растителни съобщества са лонгозните гори, разположени около устията на черноморските ни реки. Характеризират се с голям брои дървесни видове /над 40/, наличието на лиани, като най-типични представители са бръшлянът, дивата лоза и др. Азонални съобщества са и псамофитната растителност, халофитната и антропофитната растителност.

4. Фитогеографско райониране

България във фитогеографско отношение принадлежи към Средноевропейската и Средиземноморската фитогеографска област. На територията на страната са отдиференцирани осем фитогеографски райони.

Добружански фитогеографски район, обхваща Южна Добруджа. Характеризира се със силно стеснени ареали на естествената лесостепна и степна растителност.

Крайдунавски фитогеографски район. Заема по-голямата част от Дунавската равнина в обсега на льосовата ивица. Лесостепната растителност е запазена върху десените долинни склонове – дъбови и брястови гори.

Репу̀блика Бълга̀рия е държава в Югоизточна Европа, в източната част на Балканския полуостров и заема 23% от неговата територия. Граничи на север с Румъния; на запад със Сърбия и Република Македония; на юг с Гърция и на югоизток с Турция. На изток, по протежение на бреговата ивица, страната се мие от водите на Черно море. Със своите почти 111 хил. km² площ и 7,153 милиона души, България се подрежда на 11^-о и 16^-о място съответно по площ и по население в Европейския съюз.^[9][10]

Най-ранните свидетелства за човешко присъствие по земите на днешна България датират от преди 200 – 100 хиляди години, или епохата на палеолита.^[11] Към петото хилядолетие преди н.е. в североизточна България процъфтява култура, която създава най-ранните златни украшения в Европа. От Античността до Тъмните векове по земите на днешна България се развиват културите на траките, древните гърци, келтите, готите и римляните. С пристигането на славяните през 6-ти век, а век по-късно и на прабългарите, започва процесът на изграждане на българската държавност. През 681 година е основана Първата българска държава, която достига разцвета в развитието си в началото на X век и оказва голямо влияние на източноевропейските народи чрез книжовните си школи и литературата. Тя просъществува до 1018 г., когато попада под византийска власт. Отхвърля я с въстание през 1185 г. Втората българска държава достига върха в могъществото и териториалното си разширение през първата половина на XIII век и съществува между 1185 и 1396 г., когато е завладяна от разрастващата се Османска империя. През 1878 г., след почти век на културно и икономическо възраждане, неуспешни въстания и дипломатически борби, България възстановява държавността си под формата на монархия и се освобождава от петвековото османско владичество с помощта на Руската империя. Малко след това България започва да води редица войни със своите съседи и се съюзява с Германия по време на двете световни войни. През 1946 г. монархията е заменена с народна република от съветски тип, ръководена от Българската комунистическа партия. Социалистическият строй съществува до 1990 г., след което България поема по пътя на либералната демокрация и пазарната икономика. През 2004 г. страната се присъединява към НАТО, а през 2007 г. – към Европейския съюз.

В икономически аспект България е промишлена страна, чиято икономика се гради върху добива на метали и минерали и върху преработката на суровини. По-малка роля в икономиката играят земеделието и туризмът. Основни проблеми пред развитието на страната са много високите нива на корупция и критичната демографска ситуация. България е една от основателките на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа; освен това страната членува в ООН, Съвета на Европа, Европейския съюз и НАТО. През 2015 г. България е позиционирана като третата най-перспективна страна в света за базиране на производство според Cushman & Wakefield, в техния индекс за позициониране на производство в развиващите се пазари.^[12]

ериторията на нашата мила България може и да е малка, но въпреки това на нея са поместени редица разнообразни пленителни природни забележителности и вълнуващи архитектурни паметници.

Места, които всеки трябва да види поне веднъж в живота си.

Важно – списъкът тук не претендира за изчерпателност или за т.нар. „представителна извадка“. Местностите са само част от огромното национално богатство.

Какво още бихте добавили вие? Споделете с нас в коментарите.