Янтра (в античността на латински: Iatrus, Ятрус) е река в Северна България, област Габрово – общини Габрово и Дряново, област Велико Търново – общини Велико Търново, Горна Оряховица и Полски Тръмбеш и област Русе – общини Бяла и Ценово, десен приток на река Дунав. Дължината ѝ е 285,5 km^[1], която ѝ отрежда 7-мо място сред реките на България. Река Янтра е третият по-дължина приток на Дунав в България след Искър и Осъм.

Тунджа (в древността Тонзос, Тонзус) е река в Южна България, области Пловдив, Стара Загора, Сливен, Ямбол и Хасково и Турция, вилает Одрин. Дължината ѝ е 390 km, от които 349,5 km на българска територия, която ѝ отрежда 3-то място сред реките на България, след Дунав и Искър. Река Тунджа се явява най-големият приток на Марица.

Река Тунджа води началото си от 2083 m н.в. под името Селска река, на 250 m южно от връх Юрушка Грамада (2136 m) в Калоферска планина на Стара планина. До град Калофер тече в южна посока в дълбоко врязана долина със стръмни склонове и с голям надлъжен наклон. Напречният ѝ профил е с ширина на дъното на долината около 50 – 60 m. Коритото е каменисто-чакълесто. Скоростта на водното течение голяма – 1,5 – 2 m/s.

В Калофер реката завива на изток и при гара Калофер навлиза от запад в Казанлъшкото поле, като долината ѝ се разширява и при село Александрово достига до 3 – 4 km, след което се стеснява до 1 km. Напречният ѝ профил е трапецовиден със стръмни десни склонове, тъй като в този си участък Тунджа тече по-близо до северните склонове на Сърнена Средна гора. Прави слаби меандри, коритото ѝ е широко до 20 – 25 m, дъното е от едър пясък и дребен чакъл, дълбочина около 0,7 m, скорост на течението 1 – 1,5 m/s и надлъжен наклон около 1,5‰.

Марица е река в Южна България – минава през Софийската област и областите Пазарджик, Пловдив, Стара Загора и Хасково. След като излезе от България, реката минава последователно през североизточната част на Гърция и европейската част на Турция. Влива се в североизточната част на Бяло море. Дължината на реката е 472 км, от които на българска територия се намират 322 км. Така Марица е на четвърто място по дължина сред българските реки – след Дунав, Искър и Тунджа.

Река Марица води началото си от двете Маричини езера, разположени в дълбок циркус на 2378 метра надморска височина между върховете Манчо (2 771 м, на югоизток), Маришки чал (2 765 м, на юг) и Близнаците (2 779 м, на запад) в Рила.

Белоградчишките скали са скални фигури, високи до 200 m, разположени в Западния Предбалкан, близо до град Белоградчик. Скалите варират в цветове от чисто червено до жълто. Много от скалите имат фантастични форми и са включени в интересни легенди. Те често са наричани на хора или предмети, на които приличат или напомнят. Белоградчишките скали са вписани като природни забележителности от българското правителство и са главната туристическа атракция в региона.

Образуват ивица с дължина 30 km и ширина до 3 km. Включени са в списъка на Стоте национални туристически обекта. Белоградчишките скали се състоят от три скални групи. Обявени са за природна забележителност през 1949 г.

Белоградчишките скали покриват площ от 50 km² в западната част на Стара планина. Те се простират от село Рабиша на запад до село Белотинци на изток.

Пѝрин, още Пирѝн и Перѝн, е планина в Югозападна България, част от Рило-Родопския планински масив, с най-висок връх Вихрен (2914,3 м).

Пирин се нарежда на второ място по височина в България след Рила (2925 м). В рамките на Европа заема седмо място след Кавказ с вр. Елбрус (5642 м), Алпите с вр. Мон Блан (4808 м), Сиера Невада с вр. Муласен (3479 м), Пиренеите с вр. Ането (3404 м), Рила с вр. Мусала (2925 м) и Олимп с вр. Митикас (2917), като не броим най-високата точка на о-в Сицилия – Етна (3263 м).

Пирин е разположен в югозападната част на страната между долините на реките Струма и Места, между 41°26′ и 41°56′ северна ширина. На север граница с Рила е седловината Предел (1142 м), а на юг – Парилската седловина (1170 м), която отделя Пирин от планината Славянка. На североизток планината достига до долината на река Места с Разложката и Гоцеделчевската котловина и пролома Момина клисура, я отделят от Родопите. На запад и югозапад долината на река Струма със своите котловини Симитлийска и Петричко-Санданска и Кресненският пролом я отделят от планините Влахина, Малешевска и Огражден.

Площта на планината е 2585 квадратни километра, т.е. тя е сравнително компактна, малка планина, което се потвърждава и от голямата ѝ средна височина – 1033 метра. Дължината ѝ по права линия от северозапад на югоизток е 66 км, а максималната ѝ широчина в направление югозапад-североизток е 40 километра – от град Сандански до село Обидим.

Родопите (вариант на името Родопа, на гръцки: Ροδόπη) е планина в Южна България и Северна Гърция, част от Рило-Родопския масив. Тя е най-обширната планина в България и заема около една седма част от българската територия. Дължината ѝ е около 220 – 240 km, а ширината до 100 km. Общата площ на Родопите е около 18 000 km², от които на българска територия са 14 738 km², което представлява 81,88% от цялата ѝ площ. Името на планината Родопи е с тракийски произход. Открива се за пръв път у Херодот (V в. пр. Хр.). В античната традиция е запазена само една етимологична легенда, която изяснява (според представите на епохата) името и появата на планината^[1]. Известна е чрез Трасил от Мендес (I в. сл. Хр.) и Псевдо-Плутарх (III – IV в. сл. Хр.): „Родопа и Хемус били брат и сестра и почнали взаимно да се желаят, като Хемус я наричал Хера, а пък тя назовавала любимия си Зевс. Понеже боговете се почувствали оскърбени и понесли тежко това, превърнали ги в едноименните планини“^[2]. Без съмнение същата легенда има предвид и Овидий, когато говори за „Родопа и Хемус, сега ледени планини, но някога смъртни, които претендираха за имената на боговете най-велики“^[3]. Варианти на тази легенда оживяват и в българския фолклор.

Стара планина (в Античността: Хемос или Хемус^[1], на старогръцки: Αίμος, на латински: Haemus; на славянски: Маторни гори; на турски: Коджабалкан или Балкан, от персийската дума balkaneh – „висок, който се извисява“), е планинска верига на Балканския полуостров (на чието турско име полуостровът е наречен), на територията на България (предимно) и Сърбия. За пръв път името Стара планина се споменава през 16 век.

Простира се на запад от Белоградчишкия проход (между община Белоградчик, област Видин и община Княжевац, Зайчарски окръг) до нос Емине на Черно море на изток. По-голямата ѝ част се намира на територията на България, разположена по дължината на страната, като условно я разделя на Северна и Южна България. Най-високата ѝ точка е връх Ботев (2375,9 m).

В нейното землище са обособени много природни паркове, защитени местности и един национален парк. Тя е сред най-големите центрове на ендемични и реликтни видове^[2]. В нея са изградени 81 хижи. Поради изградената материална база, чистия въздух и високопланински характер Стара планина често е предпочитана цел за туризъм и отдих.

Рилският манастир е ставропигиален манастир, намиращ се в Югозападна България, област Кюстендил, община Рила. Основан е през Х век от св. Иван Рилски, в горното течение на Рилска река.

Рилският манастир е един от най-значимите културни паметници в България, символ на България, включен в списъка за световното наследство на ЮНЕСКО.

Сегашният манастир се намира в близост до село Пастра – недалеч от мястото на първоначалното му изграждане. Покрай него тече Рилска река. Това е най-големият манастир в България – 5 етажа, като видими са 4 от тях. Тази особеност на сградата се обяснява с ограниченията, наложени от османската власт през 1834 г., когато са строени сегашните сгради. В партерния етаж се разполага музеят.

Манастирът „Свети Иван Рилски“ е построен на мястото на стара постница през 927 – 941 г. от Иван Рилски (според някои автори – от неговите ученици) в Рила планина. В двора на днешния манастир през 1335 г. е издигната отбранителна кула и малка еднокорабна черква от местния феодален владетел протосеваст Хрельо. Кулата е най-старата запазена сграда в манастирския комплекс и по стил принадлежи към архитектурата на Търновската художествена школа. На върха на кулата се намира параклисът „Свето Преображение“ с ценни фрески от 30-те години на 14 век.

Искър  е река в България, област София и области Софийска, Враца, Ловеч и Плевен, десен приток на река Дунав. Дължината ѝ е 368 км, заедно с река Бели Искър, която ѝ отрежда 2-ро място сред реките на България. Дължината само на река Искър е 340 км. Искър се явява най-дългата изцяло българска река. Река Искър извира от Рила планина и се образува от сливането на реките Черни Искър (лява съставяща) и Бели Искър (дясна съставяща), на 500 м северно от село Бели Искър, на 1 047 м н.в. Веднага след това навлиза в Самоковската котловина. След като премине през нея и изтече от язовир „Искър“ между планините Витоша и Плана на запад и Лозенска планина на изток, формира дълбокия и живописен Панчаревски пролом (22 км). След напускането на язовир „Панчарево“ реката навлиза в Софийското поле, като преминава покрай източните квартали на София и при град Нови Искър навлиза във величествения Искърски пролом (около 65 км). След село Лютиброд Искър излиза от Стара планина, продължава в източна посока и долината ѝ се разширява. При град Роман приема отдясно най-големия си приток река Малки Искър, при село Карлуково завива на север, а при село Чомаковци навлиза в Дунавската равнина и течението ѝ се ориентира на североизток. В Дунавската равнина долината на Искър е широка и асиметрична с по-стръмен десен склон. На 2,3 км североизточно от село Байкал се влива като десен приток в река Дунав (на 637-ми км), на 25 м н.в.

Перперико̀н е археологически комплекс в Източните Родопи, състоящ се от голямо мегалитно светилище от преди 8000 години през каменната ера, паметници от античността и средновековна крепост. При траките, Перперек е свещен скален град, столица и крепост с царски дворец. По-късно тук са живели римляни, готи, ромеи и българи. Унищожен е от османските турци в XIV в.

Перперикон се намира на 15 km североизточно от днешния гр. Кърджали, в долина, дълга 10 km и широка 3 – 4 km (ок. 300 – 370 m над м.р.), през която тече златоносната Перперишка река (Perperischka). Перперикон се намира на десния бряг на реката, над село Горна крепост. Площта му е около 12 km². Мегалитният комплекс, най-големият на Балканския полуостров, има площ от 5 km². Светилището на траките е разположено на 470 m над морското равнище, на скала, на върха на хълм.

Перперикон е един от стоте национални туристически обекта в България.

Българските траколози категорично отказват да наричат обекта „Перперикон“, защото това е доста по-късното му наименование, дадено на мястото вероятно от римските завоеватели на Тракия. Перперек е древнотракийското название на обекта и според проф. Александър Фол е единственото му възможно название. В една своя лекция-разговор в Астрономическата обсерватория „Юрий Гагарин“ (Стара Загора), проведена на 11 февруари 2004 г., „бащата на тракологията“ изрично подчертава, че „пер“ и „бер“ идват от индоевропейското „пер“, което е „пир“ на хетски език и означава „скала“. Според проф. Фол, удвоеното „пер“ при названието Перперек е: „с много мощно значение на един скален връх и светилище„. Перперикон е късното име, което се появява през византийската епоха.