Архивите говорят, че в семейството на Алекси Цанов на 11 август 1865 год. в град Видин се ражда дете от мъжки пол, наречено Цано. Учи в тамошното класно училище, после в гимназията и още 17-годишен през 1882 год. е назначен за първоначален учител в село Сталийска махала.
От там започва дългият му път на народен учител и образователен деец, което ще се превърне в негова житейска орисия. Та поема пътя Цано към поречието на река Лом, а от свидетелство №30 от 24 юни 1884 г. разбираме, че е завършил едногодишния курс на държавното педагогическо училище във Враца, даващо му право да упражнява редовно учителската професия във всички школа на Царството.
Сталийска махала е изключително красиво поселище в полите на Стара планина. Етимологията му е спорна, губи се в дебрите на спахийските и кърджалийските времена. В ония години е сравнително развито селище с училище, читалище и стара православна черква. Още в зората на родната археология до река Лом, на терасата, наречена „Багачина”, е открит тракийски култов център и останки на селище от каменно-медната епоха. Първите официални султански регистри са от средата на 15-и век и са отбелязани двете махали по брега на реката: „Ефлякофча” – Влашката махала от 1474 год., и „Исталифча” – окупираната махала, която по-късно ще се нарече Сталийска махала. В по-сетнешни турски архиви селото фигурира като Хаста-баба – Мехмед, което означава Болният баща Мехмед, а според преданията турчин не е прокопсал в селото, та затова го нарекли „Селото на болния турчин”. Преданията говорят за хайдути, обрани кервани, участия във въстанията по този край и извоюване на известна самостоятелност от Високата порта. И така ще да е било, защото още през 1828 г. жителите му строят изключително красива черква от дялан бял камък, а през 1840-1841 год. я изографисват. Тя стои и до днес, поменувана като „Старата църква”, и е величав спомен за бурните времена на „онова присъствие”. После сталийчани си построяват и училищна сграда през 1864 год., защото през Възраждането е въпрос на чест и достойнство да се изучат децата в местно школо.
Преселват се хора от съседните села – Орсоя, Трайково, Василовци – поселището се разраства, строят и читалище „Светилник”, а като основен дарител е вписан „рода на Сталийски” – кой ще да е бил, каква сума е дарил, тогава не е било престижно да се огласява. Важно е било да се сложи темела на знанието, културата и обществения мохабет.
В ония времена да си даскал, е необходимо условие за бъдеща държавническа кариера или мисия до живот – гарантира авторитет и обществена тежест. Даскалуването се превръща и в професия на родоначалника на рода Сталийски – Цано. Интересен, непокорен, рязък и буен ще да е бил. Все във водовъртежа на учителски, политически, обществени и социални спорове и конфликти. То и времето е било такова, време на възрожденски кипеж, на идеали и бързо търсене на място в младото ни общество, време на първия стремеж за „европеизация”.
Харесало му е името на селото, може и да е имало някаква далечна родствена връзка, но от годините на учителстването е и промяната във фамилното му име, което ще остави трайна диря в историята на България. Променя фамилното си име и от Цанов става Сталийски – Цано Алексиев Сталийски. А може би е искал да се отличава от по-големите си братовчеди, вече трайно заели подобаващо място в историята на Третата българска държава – Илия и Найчо Цанови.
Напуска Цано Сталийска махала след Сръбско-българската война, за да не се върне никога повече по тези места, но ще си остане до края просветеният дух, в който са живи идеите на Възраждането и националната гордост, такива, каквито е отглеждала Дунавската равнина.
Източник: „Родът Сталийски“ – Христо Марков – 2014 година.
