интервю на Елена Александрова с ТРИФОН ТРИФОНОВ – самобитен музикант и майстор на керамични изделия
Трифон Трифонов е роден през 1931 година в село Трайково /тогава Криводол/. Работил е като миньор в Рудозем, а по-късно в „Захарен завод” и в „Зърнени храни” в Лом. Целият си живот обаче бай Трифон посвещава на музиката, а дарбата му да свири на повече от десет духови инструмента му носи световна популярност и признание. На 82 години той не знае точния брой на заслужено спечелените награди и отличия от различни музикални форуми у нас и в чужбина. Със сигурност знае обаче какво е точното предназначение на превърналата се в метафора „девета дупка на кавала”. Противно на общоприетия смисъл на метафората, музикантът твърди, че дори да не участва в самия процес на звукоизвличане тази дупка е най-важна, тъй като без нея духовият инструмент би звучал фалшиво. Радостта в днешния му ден пък са успехите на внука, който е поел по неговия път, и вече се изявява по света като кларнетист и клавирист.
– Бай Трифоне, как се „роди” любовта ти към музиката и колко от своите 82 години си посветил на това занимание?
– Категорично мога да кажа, че тази любов се е родила заедно с мен самия. Аз съм получавал предложения да работя и съм работил какво ли не. В буквалния смисъл на думата. Каквото и да съм правил обаче, тази дарба, това божествено благословение ме е съпътствало неизменно, през целия ми живот. Още от люлката, както се казва, съм започнал да търся дудука, на който дядо ми е свирил. Не съм можел да говоря, а пък съм произнасял отчетливо само една-единствена сричка – „ду”. Повтарял съм я, а близките ми са знаели, какво търся. Не съм заспивал без този инструмент. На около половин година вече съм имал и собствен дудук. Поръчали ми го при дядо Кръсто от село Замфир. Той го изработил и така съм се сдобил със своя първи музикален инструмент. От този момент, та до ден днешен, у себе си винаги нося някаква свирка, а от 8-годишна възраст се изявявам и на сцена.
– Какво казваш на хората чрез своята дарба и успяват ли те, да те разберат? Успява ли да стигне до сърцата им твоето послание, превърнато в музика?
– От висотата на възрастта си и от дългогодишния си опит като музикант аз съм абсолютно убеден, че музиката е изключително хуманна професия. Тя успокоява човека, освобождава човешката душа от болката, от страданията и от неблагополучията, които може да й причини ежедневието. Освен това, пак на база на собствения си опит съм установил, че музиката е терапия. Тя лекува. Преди години бях в болница в София. Тъй като съм работил и като миньор в Рудозем, в столичната белодробна болница лекувах професионално заболяване. В моята стая настаниха човек, който едва се движеше. Беше в много тежко състояние и абсолютно некомуникативен. Веднага казах на лекуващия лекар, че човекът е със стресово заболяване и че, за жалост, престоят в това лечебно заведение няма да му помогне особено. Дързостта и увереността ми изненадаха и смутиха доктор Стойнова – така се казваше, а аз помолих, да ми позволят, да се опитам да помогна. Музиката и спокойствието направиха чудо, уверявам Ви. След около два месеца човекът наистина се отпусна, забрави за недоимъка, за проблемите си. Благодарение на общуването ми с него и, най-вече, благодарение на музиката, която изпълнявах, той успя да преодолее този труден момент и да се върне към нормален живот.
– Твоята собствена съдба обаче, личният ти житейски път също не е лек. На теб успява ли да ти помогне музиката, за да се справиш по-лесно с предизвикателствата на живота?
– Вижте, аз се радвам на всяко свое постижение. На всяка своя осъществена цел или сбъдната мечта. Това ме успокоява и ми дава сили, за да продължа напред. Независимо, че никога не съм живял охолно и недоимъкът винаги е бил част от живота ми, аз съм успявал да се справя. Хората са го казали отдавна – Парá в гроб не се носи! Човек си отива от този свят с празни ръце и единствено с удовлетворението от това, което е успял да направи за другите. Затова трябва и да живее с мисълта за спомена, който ще остави в сърцата на хората. Дали заради това мое разбиране или по някаква друга причина, не знам. Факт е обаче, че аз никога не съм вземал пари за музика. Независимо, че получавам минимална пенсия, все пак, си мисля, че така следва да постъпва истинският творец. Защото музикалната дарба е Божие решение. Тя не е образованието, което човек завършва, да речем, а талант и житейска мъдрост, дадени му, за да се отличава от останалите и за да им бъде полезен чрез това свое умение.
– Кой е най-важният, най-ценният житейски урок, който си „научил” през своите повече от осем десетилетия земен път? Кое е онова нещо, което ти е помогнало най-много, в чисто човешки план, да се съхраниш и да се радваш на дълголетие?
– Първото и най-важно нещо, според мен, е доброто отношение на човек към човека. Говоря не само за себе си, а по принцип. Култура и търпение в общуването са другите, изключително съществени неща, които наистина помагат и улесняват живота. Всеки трябва да е готов, да изслуша другия. Да чуе неговата гледна точка и, ако смята, че събеседникът му не е прав, да се опита, пак чрез добра дума, да го убеди в правотата на своята позиция.
– Според теб Лом има бъдеще, защото…..?
– Лом има бъдеще. И не само това. По отношение на музикалните и на културните традиции на града аз откровено смятам, че няма български град, който би могъл да съперничи достойно на Лом. Аз съм имал случаи на сцената, когато хората са се просълзявали от мои изпълнения. Бил съм носен на ръце заради дарбата си. Чувството на удовлетворение, което съм изпитвал в такива моменти, е неописуемо. Но аз винаги съм знаел, че пътят към признанието и към успеха е съдбовно свързан, както с родното ми село Трайково така и с възрожденски Лом, в чието добро бъдеще вярвам безусловно.
