Алберт Бандура (1925)
Убеждението на Бандура, че хората научават не чрез подкрепление /награди и наказания/, а чрез наблюдаване на другите, е в основата на неговата теория за социално научаване. Според нея то се постига с ментално репетиране, а после репетиране на наблюдаваните действия на другите хора, които служат като модели за приемливо или правилно поведение. Бандура уверява, че „по-голяма част от човешкото поведение се учи чрез моделиране“.
Бандура забелязва четири условия, необходими, за да може един човек да моделира поведението на друг: внимание, задържане, възпроизвеждане и мотивация. Научаването изисква на първо място учещият да обръща внимание на поведението, после да запомни какво е чул и видял, да е физически способен да възпроизведе поведението и да има добър мотив или причина да го възпроизведе – например очаквана награда.
Бандура вярва в „реципрочния детерминизъм“ – идеята, че човекът влияе на средата така, както средата на човека. Ученият схваща личността като взаимодействие между три различни компонента: среда, поведение и психични процеси /способността да използваме езика и да таим образи в ума си/. Всички тези компоненти имат отношение към изследването на детската агресия, която според Бандура се научава чрез наблюдение и имитиране на моделите на възрастните.
Експериментът с куклата Бобо
Теорията на Бандура за социалното научаване е демонстрирана през 1961 г. чрез експеримент с детска агресия, който използва куклата Бобо. Негова цел е да обясни развиването на агресивно поведение, какво провокира хората да извършват актове на насилие и какво определя това, дали те ще продължат да се държат агресивно. Доказвайки, че детето имитира поведението на възрастният ролев модел, експериментът показва каква сила имат примерите за агресия в обществото. За експеримента били събрани 36 момчета и 36 момичета от местната детска градина на възраст между 3 и 6 години. Те били разделени на три групи от по 24, като всяка група включвала 12 момичета и 12 момчета. Първата група била контролна /децата в нея не виждали възрастен ролев модел/; втората група била изложена на агресивно моделиращо поведение на възрастен към надуваемата кукла Бобо; третата група била изложена на пасивен възрастен модел. Всички деца в експеримента били тествани индивидуално, за да се гарантира, че няма да бъдат повлияни от своите връстници.
При експериментите с втората група всяко дете наблюдавало възрастен, който извършва физически и вербални актове на насилие спрямо куклата. Възрастният удрял огромната кукла Бобо с чук, мятал я във въздуха, ритал я, хвърлял я на пода и я биел. Когато всяко дете по-късно било оставено само в стаята с играчки, сред които и куклата Бобо, то имитирало голяма част от агресивните действия на възрастния модел и често измисляло нови насилнически действия спрямо нея. Освен това децата в тази група били по-невъздържани от онези в другите групи и показвали по-силно привличане към оръжия, въпреки факта, че играта с оръжие не е била показвана като модел.
В контраст с това, децата от контролната група и от другата, в която били изложени на пасивния възрастен модел, рядко демонстрирали какъвто и да е вид физическа или вербална агресия. Въпреки че Бандура допуска възможността наблюдаването на агресивни действия просто да отключва някакви задръжки на агресивно поведение, които детето може би вече има, фактът, че то често имитира точно наблюдаваното поведение доказва, че се случва научаване чрез наблюдение.
Изследването на Бандура повдига много въпроси относно широкото присъствие на насилие в медиите. Щом един непознат, извършващ агресивни действия, става модел за агресия при децата, тогава може да се твърди, че телевизионните програми също могат да се приемат за източник на поведенческо моделиране. Съвременните филми и телевизионни шоу програми включват графични образи на насилие, които често се представят като приемлива /или поне очаквана/ форма на поведение. Децата, които редовно са изложени на влиянието на медиите се оказват склонни да го имитират. Тази идея разпалва разгорещен дебат. Много изследвания показват, че телевизионните програми и филмите с насилие не увеличават склонността на децата към агресия. Някои изследвания дори доказват, че експонацията на насилие може всъщност да намали агресията у децата. Тази теория – известна като Ефект на катарзис – внушава, че един индивид може да свърже себе си с агресивните екранни герои и да освободи негативните чувства, като по този начин става по-малко агресивен, отколкото преди да ги е гледал.
Други психолози разглеждат телевизията като форма на образование. Те са убедени, че понеже героите често служат като ролеви модели за децата, те трябва да са положителни, за да подпомогнат снижаването на общото ниво на агресия в обществото.
Бандура отбелязва, че има разлика между научаване и извършване. Децата, смята той, определено могат да се научат на агресия като наблюдават такава, но не е задължително това да завърши с насилнически актове, изпълнени от самите тях. Той предупреждава, че не трябва да се предполага съвсем пряка връзка между насилието в медиите и агресията в реалния свят. Теориите за социалното научаване приемат, че когницията играе роля в моделирането и че когнитивните фактори способстват процесите между наблюдаването на насилие и действителното му извършване. Възприемането и интерпретацията на телевизионното насилие и доколко реалистични са програмите – това са все променливи величини. Бандура смята, че преживяванията от околната среда също влияят върху социалното научаване на агресия от децата. Случаите на насилие са много по-вероятни в кварталите с висока престъпност, отколкото в спокойните райони, и това не е изненадващо.
