Избягал от Болград Данаил Николаев пристига в Измаил при свои роднина. Той го моли за малка сума пари, след което се качва на големия дунавски кораб „Тредас“. Пристига в Одеса и търси помощта на братовчед си Стефан Кисов. Двамата вземат решението да постъпят във военно училище и да се подготвят за участие в освобождението на България. Генерал Кишелски (български генерал в Одеса) приема двамата младежи и ги изслушва. Той е трогнат от родолюбието и желанието им се борят за свободата на родината. На 10.09.1871 във волнопределяющата рота на 54 мински полк със званието редовой е зачислен Данаил Николаев. След 3 месечна служба той е повишен в унтерофицер. Две години по-късно приключвайки с тежката военна служба на 19.09.1873 година младият унтерофицер е юнкер в Одеското военно училище. На 20.07.1875 се връща в Кишинев като портупей юнкер.
В един априлски ден през 1876 година офицерите от руския гарнизон, заедно с младия Данаил Николаев, се събират в хотел „Виктория“. Сред тях се откроява стройната фигура на млад мъж. Това е Христо Ботев. Революционерът споделя идеите и въжделенията си с офицерите. Думите на поета разтърсват свободолюбивата душа на Данаил и той пожелава да се присъедини към четата на Ботев, която скоро ще премине Дунава. Христо Ботев отговаря на куражливите мъже с думите: „Не, господа! Бъдете уверени, че вие по-късно ще имате случай да се биете за освобождението на България!“. Всички разбират, че съвсем скоро ще влезнат в бой за свободата на Отечеството.
Борбата на българския народ за възстановяване на държавността преминава през различни етапи. Те са свързани с националното осъзнаване и политиката на Великите сили. През доста продължителен период освобождението ни е поставяно в зависимост от действията на останалите балкански народи. Идеята за сближаването на българи и сърби – братски славянски народи със сходна историческа съдба, е приемана противоречиво през годините на организирано освободително движение. След като Сърбия получава автономия се налага тезата за обединяване на поробените славянски народи срещу общия враг. Като резултат от водените преговори през 1867 година е подписана „Програма за политическите отношения между българи и сърби или за тяхното сърдечно споразумение.“ Същата година през пролетта в Букурещ се свикват делегати от различни краища на България, за да обсъдят програмата. Някой точки от нея звучат така:
- „Съединението братско трябва да стане между сърби и българи под името Югославянско царство.“
- „Югославяското царство ще се съставлява от Сръбско и Българско.“
Мечтата за една голяма южнославянска държава поставя българското освобождение в контекста на сръбската антиосманска политика. Докато България и Сърбия урегулират отношенията си, Херцеговина се надига. През 1875 година населението на Херцеговина въстава срещу произволите на османската власт. Сръбското правителство съчувства на своите въстанали братя, но осъзнава, че не може да започне война с империята без да имат необходимата подготовка на армия и арсенал. По същото време български войводи се насочват към сръбските земи – Панайот Хитов, Филип Тотю, дядо Ильо, дядо Иван Кулин и Симо Соколов пристигат в Сърбия. Още в началото на май доброволци пристигат в Кладово и Зайчар. Това, което ставало в Сърбия отеква във всички български сърца. Съобщенията за въстанията в България и Херцеговина достигат и до Русия. Разбрал за събитията, случващи се в родните земи, Данаил Николаев си спомня думите на загиналия Ботев, че скоро ще дойде и неговият ред да се бие за свободата.
Поради избухване на Сръбско-турската война на 14 юли 1876 година Николаев подава молба за уволнение от военна служба, за да замине доброволец в Сърбия. Заради благородното начинание, уволнението му е отказано и е изпратен в отпуск. След цял месец пътуване Данаил Николаев пристига в Сърбия в село Митовница. На 1 август, начело с български доброволци, той потегля от селото срещу настъпващата турска колона и успява да я разгроми. Действията на Данаил Николаев стават достояние и на генерал Черняев, който от името на сръбския княз го награждава със сребърен медал за храброст. Даденият му отпуск изтича, но, непреклонен да види родината си свободна, заминава за Румъния, за да се срещне със свои другари. На 6-ти октомври взима участие заедно със своята част в боя при Гамзиград. Войната свършва и младият Николаев преживява голямото си разочарование в своите надежди да види България свободна.
Погромите след Априлското въстание и последвалата сръбско-турска война поставят Източният въпрос във фокуса на европейската дипломация. Разногласията между великите сили водят до решението на Русия да обяви война на Османската империя. Най-добрата част в състава на сръбската действаща армия по време на войната от 1876 г. се оказва руско-българската доброволческа бригада. Изненадан от ценните качества, които открива, генерал Ростослав Фадeев дава идеята да се сформира първата организирана българска войска – българско опълчение в състава на действащата руска армия. Всички прокудени българи от Русия, Румъния и Сърбия се стичат, за да се запишат в редовете на новата българска войска. Един от първите в редиците на българските опълченци е подпоручик Данаил Николаев. Разпоредено е да се формира „Почетен конвой“, от което ще се образува Българското опълчение.
На 31 март 1877 година в Кишинев се събират около 700 българи и генерал Столетов полага основите на българското опълчение. На 12 април 1877 година в лагера на Кишиневския гарнизон на Ришкановско поле пристига руският цар и прочита манифеста за обявяване на Освободителната война. Там е построена 14 дивизия, в която влизат дружините на Българското опълчение.
………
След преминаването на Дунава при Свищов руската армия настъпва на юг, завзема Търново, няколко прохода на Балкана и се спуска в долината на Тунджа. На 8.08.1877 година вечерта Сюлейман паша бе разположил своите 50 табура при село Шипка пред самия проход. Младият подпоручик участва в героичните боеве при Шипка и Шейново през Освободителната война като води 4-та рота на V-та опълченска дружина. След големите Шипченски боеве е произведен в чин поручик. За заслуги е награден с Георгиевски кръст, а малката могила е кръстена “Дончова могила”, както са го наричали приятелите му.
Младият подпоручик участва в героичните боеве при Шипка и Шейново през Освободителната война като води 4-та рота на V-та опълченска дружина. След големите Шипченски боеве е произведен в чин поручик. За заслуги е награден с Георгиевски кръст, а малката могила е кръстена “Дончова могила”, както са го наричали приятелите му.
