Моето училище
„Ние учим не за училището, а за живота“
Сенека
Родно училище!
Малко, старо, кацнало на върха като бял лебед. Влизам в класната стая, а пред мене топлина и уют – стени украсени с букви, портрети на славянските първоучители и много детски рисунки. Отвсякъде се усмихват. Ученици, детски глъч и песен отекват в коридорите. Кипи живот. А аз вървя някак си малка и невидима сред големите, с натежала от учебници чанта, стиснала здраво любимата тамбура.
Вървя и си мисля! Каква ли ще стана? Ще се върна ли отново тук? Ще те има ли, училище родно? Ще приличаш ли на себе си?
Чудя се. Малката ми детска глава няма отговор.
Пролетното слънце, блеснало в прозорците, ми дава нови сили и аз се замечтавам, представям си бъдещето.
Аз няма да съм вече ученичка, но моите деца ще влизат в класните стаи. Строгата учителка, може би моята, отново ще се усмихва и ще потупва някого по рамото. А може би аз ще съм тази госпожа. Не знам.
Детските ми мечти и игри вече са минало в моя живот, но искам най-после да завърша своето слово за теб. Училище родно! С изненада научих, че си толкова старо, почти на век и половина. Сигурно и други не са знаели този факт. Защото никога и от никого не се е парадирало с блясъка на традицията, макар че тука тя съществува в много по-голяма степен, отколкото където и да е било другаде.
Човекът е така устроен, че регистрира само голямото, необикновеното, грандиозното, но забравя, че за да се постигне то, е необходимо нещо, на което да се опре. Тази основа я получих тук – в моето първо училище. И не само аз, но и много други млади и не толкова млади хора, които са започнали образованието си тук и са продължили напред, но никога не са забравяли откъде са тръгнали , за да се преборят с живота.
Сега отминалите години изглеждат някак прекалено идеални, освободени от проблеми и безконфликтни. Но казват, че детските години са винаги такива. Затова с радост си спомням за тях, за хората и местата, с които са свързани. И сякаш всичко води до училището – и радостта, и гордостта от успеха, и малките болки.
Някога тези неща бяха важни – център на малка детска вселена, а днес са полузабравени.
Късно се научих да ги ценя, но това не намали никак стойността им. Вярвам, че това, което ми даде моето първо училище и хората, които бяха мои учители там, ми помогна да се изградя като човек, зададе ми началната посока, научи ме да се боря, за да постигам целите си. Колкото и парадоксално да звучи, накара ме да разбера, че никога не мога да науча всичко, защото знанието е неизчерпаемо, но и че ще бъде погрешно да спра да опитвам…
Днес обикалям около каменните ти зидове, надничам зад малките прозорчета, влизам при днешните ученици и откривам – ти си все същото – даващо много знания и магнетично привличащо малчуганите.
Традициите са живи !
