Категория: Без категория

Гепардът  e бозайник, член на семейство Котки. Днес той е единственият представител на род , известен с още четири древни вида.

Ареалът му на разпространение е много ограничен и обхваща територии предимно на юг от Сахара. Освен тях, малки популации обитават Северна Африка и Иран. Сравнително големият им брой в Намибия става причина тя да бъде наречена „Страната на гепардите“.

Гепардът е най-бързото сухоземно животно. Развива скорост от 112 до 120 km/h на къси разстояния (460 m). Ускорението му е от 0 до 110 km/h за 3 секунди – по-бързо от повечето спортни суперавтомобили. Палеонтоложки данни сочат, че той е значително по-дребен и по-бърз от своите предци. Според скорошни генетични проучвания най-близките роднини на гепарда се намират в Северна Америка.

В Червения списък на Международния съюз за защита на природата гепардът е поставен сред застрашените видове. Основните заплахи за просъществуването на вида са свързани с човешката дейност — загуба ифрагментиране на местообитанията, както и избиване от скотовъдци като „враг“ на домашните животни.

Думата Acinonyx, дадена в научното му наименование, има древногръцки произход. Тя е съставена от две думиakin – „неподвижен“ и onyx – „лапа“. Jubatus означава гривест. Думата на английски за гепард е cheetah, произлиза от санскрит citrakāyaḥ и означава „пъстро тяло“ . Тя навлиза в английския посредством хинди.  В България думата гепард навлиза от немски и френски, има латински произход и е резултат на словосъчетанието gattus pardus, означаващо „петниста котка“.

единственият представител на род Acinonyx, известен с още четири древни вида.

Ареалът му на разпространение е много ограничен и обхваща територии предимно на юг от Сахара. Освен тях, малки популации обитават Северна Африка и Иран. Сравнително големият им брой в Намибия става причина тя да бъде наречена „Страната на гепардите“.

се намират в Северна Америка.

Физически характеристики

Дължината на тялото на гепарда достига до 180 – 220 cm, при което на опашката се падат около 75 cm. Теглото му е от 40 до 65 kg.  Въпреки че мъжките са по-едри от женските и имат по-голяма глава от тях, липсва ясенполов диморфизъм. Гепардът е котката, чиито белези най-много я доближават до кучетата. Той е пригоден за бързо движение. Краката са тънки, дълги и жилави, а формата на тялото изключително наподобява на тази нахрътката. Главата е малка и заоблена, а тънката и дълга опашка се използва за баланс при преследването на плячката. Козината е къса, жълтеникавокафява до златиста, изсветляваща на корема и врата. Обсипана е с добре оформени черни петна по цялата повърхност на тялото с изключение на местата с по-светла козина. Диаметърът на петната е различен в зависимост от местоположението, но е в рамките на 1,9 – 3,8 cm. На главата на гепарда се образуват слъзни ивици, които започват от вътрешния очен ръб и се спускат лировидно до горните устни, заобикаляйки носа. Те придават и характерното му „тъжно изражение“. На края на опашката се образуват 5 – 6 черни пръстена, а на върха има кичур бели косми.

Много често гепардът се бърка с леопарда. Разликата с него е, че леопардите са по-тежки, петната имат розетковидна форма и никога на главата не се образуват слъзни ивици.

Издавани звуци

Интересен факт е, че гепардите не издават характерния рев, специфичен за големите котки. Въпреки това те издават различни звуци като ответна поведенческа реакция на конкретната ситуация, в която се намират. Могат да се различат следните звуци, които гепардите издават:

• Чуруликане или цвърчене – този звук се издава от майката и малките, когато те се търсят един друг. Звуците, издавани от малките, са по-тънки и наподобяват на цвърчене от птица. Те се чуват от гепардите на разстояние от 2 km. и позволяват майката и малките да се откриват лесно.
• Хъркане – това е накъсан нисък звук, издаван от възрастни индивиди по време на размножителния период. Звукът може да се разглежда като социална покана на единия към другия, израз на интерес, несигурност или проучване на отсрещния индивид при среща.
• Ръмжене – това е звук, издаван от гепард в случай на дискомфорт или когато той е изправен пред опасност.
• Виене – звукът представлява ескалация на ръмженето и обикновено се издава при повишена опасност.
• Мъркане – това е характерен звук за всички котки. Той е знак на доволство и се издава както от възрастни, така и от малки индивиди. Мъркането се издава както при вдишване, така и при издишване.
• 
• 
• Гепардът обитава открити тревисти пространства като савани и слабо хълмисти полупустини, често се среща в предпланини с глинеста почва. Тези места са благоприятни за начина му на набавяне на храна и възможността за бързо развиване на голяма скорост при преследване на жертвата. За разлика от леопардите, гепардите не обитават планински и гористи райони. Макар че се среща около кратера на Нгоронгоро при сравнително висока надморска височина, това е по-скоро изключение отколкото правило. Най-широко разпространен е в Намибия, където живеят около 2 – 3 хиляди екземпляра. Въпреки това и тук бъдещето им е несигурно поради факта, че около 10% от загубите на добитък на някои от фермерите се дължи на ловуващия гепард.

• Хранене

  Гепардът разчита на бързината си, за да улови жертвата. Той ловува само когато е гладен, през 3 – 4 дни. При лов не дебне от засада, а се приближава тихо до жертвата и в подходящ момент бързо се спуска в спринт към нея. Ако бъде забелязан преди това от нея, гепардът бързо се отказва. За разлика от другите хищници, гепардите са активни предимно през деня. Дневният начин на улов предпазва гепарда от конкуренция и срещи с нощните хищници като лъвовете и хиените, които могат да ловуват и малките му. По този начин майката има възможност да пази малките през нощта, когато големите хищници са активни. Гепардът е най-успешният самотен ловец. Неговите атаки са до 70% сполучливи. Като една от възможните причини за тази статистика се посочват тясната специализация и видови особености, осигуряващи възможността за скоростен и резултатен улов. Единствено хиеновото куче е по-успешен ловец. Неговите атаки са до 80% сполучливи, но с тази разлика, че ловът при него е групов.

  Нападаните от гепарда животни най-често са малки до средноголеми копитни бозайници под 40 kg.: Газела на Грант и газела на Томсън, антилопитеимпала, ориби, брадавичеста свиня. Друга част от тяхното меню представляват някои приземно живеещи птици, като дропли, токачки и дребни бозайници като зайци.

• 
• Обикновено преди лов гепардът може да бъде забелязан върху термитник или естествено възвишение. От това място той наблюдава стадата тревопасни животни и набелязва потенциалната жертва. За разлика от много други хищници той никога не яде мърша. Храната му винаги е набавена в резултат на улов. Под прикритието на високата трева той се приближава максимално близо. Едва когато разстоянието се скъси до не повече от 30 – 40 m., гепардът атакува. Гръбначният му стълб е изключително гъвкав и това спомага за максимално бързо придвижване, а опашката му служи като балансьор. Краката на гепарда са също изключително гъвкави и позволяват да прави резки завои. За това спомагат и ноктите на задните крака, които забивайки се в земята, изпълняват ролята на шпайкове, а възглавничките на ходилата му изпълняват ролята на грайфери за по-здраво сцепление. Достигайки жертвата, с предните си крайници той я препъва. При падането ѝ на земята, гепардът захапва гърлото ѝ и го стиска до задушаване. Поради това, че гепардът има слаба захапка и малки зъби не може да пречупи врата на своята жертва и е принуден да я убива с притискане на гърлото като я души или по-рядко, чрез прекъсване на големите кръвоносни съдове.

  Преследвайки жертвата, гепардът развива изключително висока скорост, но може да я поддържа само няколко секунди заради опасността от прегряване и смърт. Силите му се концентрират изцяло върху набавянето на плячката за сметка на защитата ѝ. Затова гепардът трябва да се храни бързо, преди на трапезата му да се включат и други хищни птици и бозайници. Когато се хранят, гепардите не проявяват агресия един към друг, а мирно си поделят плячката.

  На свобода малките гепарди се научават да ловуват от своите майки. Родените в плен не могат да ловуват и са неспособни да улавят плячка в дива среда.

• 

• Размножаване и развитие

  

  Малък гепард

  Половата зрялост при женските настъпва на 2 – 3, а при мъжките на 3-годишна възраст. Чифтосват се през цялата година, но са най-активни по време на дъждовния сезон (от ноември до май). Подобно на останалите представители на семейство Котки овулация на яйцеклетката настъпва по време на половия акт. Половият член е покрит с малки бодли, които дразнят лигавицата на влагалището и предизвикват болка. Тя действа стимулиращо за осъществяването на овулация. Половите актове се повтарят многократно, но са кратки с продължителност до 1 – 2 минути.

  Бременността продължава 90 – 98 дена. Женският гепард ражда от 1 до 3 малки в дупка в земята, скрита от гъста трева. Гепардите раждат целогодишно през 15 – 19 месеца, но пикът на раждаемостта е през дъждовния сезон. Новородените тежат 250 – 300 грама. В първите няколко седмици майката всекидневно сменя местоположението си, за да не привлича вниманието на други хищници като лъвовете и хиените, които убиват малките ѝ. Те са беззащитни и срещу един друг опасен хищник –пантерата.

• Смъртността при малките е около 90%. До третия месец те са покрити с дълга сива козина, а козината по дължината на гърба е по дълга и се нарича грива, откъдето идва и втората част от официалното му таксономично наименование^[18]. Тя спомага за лесното им укриване в тревата. След третия месец тази козина опада и се заменя от нова, върху която ясно започва да се очертава и характерната окраска на вида. Макар че гривата изчезва до тримесечна възраст, космената покривка на врата и гърба на гепардите до двегодишна възраст продължава да бъде по-дълга. Малките се отбиват на 4 месечна възраст, а на 7 месеца започват да ловуват. Остават с майка си около година и половина.

  Първите 18 месеца са особено важни за малките. През този период те получават ценни уроци от майката как да оцеляват и ловуват и как да избягват други хищници, като например леопарди, лъвове, хиени и бабуини. На 18 месеца майката напуска малките. Те обаче продължават да живеят в група заедно още шест месеца. На около 2 години женските напускат своите братя. Младите мъжки остават заедно за цял живот като ловуват и пазят своята територия съвместно.

• Кралски гепард

  Кралският гепард е наблюдаван за пръв път в природата през 1926 г. в Зимбабве. През 1927 г. Pocock го обявява за отделен подвид, но това решение е отменено през 1939 г. поради липса на доказателства. До 1974 г. са известни 22 кожи и 5 съобщения на очевидци, които са наблюдавали кралски гепард. Въпреки това обаче снимка на екземпляр в дивата природа не е правена. През 1975 г. по време на една своя експедиция криптозоолозите Пол и Лена Ботрели успяват да направят качествени снимки на кралски гепард. От тях става видно, че на ръст той е по-едър и е с различна черна окраска на тялото. Черните петна са по-големи, често слети помежду си, а на гърба се образуват черни ивици. Едва през 1986 г. кралски гепард е заснет отново в естествени условия.

  До 1987 г. на учените са били известни 38 екземпляра кралски гепарди повечето от тях само като кожи. Пълният статут на тази разновидност бива разрешен през 1981 г., когато в изследователския център за гепарди „Де Вилт“ вЮАР две сестри едновременно раждат като в поколението на всяка имало по едно кралско гепардче. И двете са били оплодени от мъжки, заловен в Трансваал. През следващите години в центъра се раждат още няколко екземпляра с тези белези. Кралският гепард е рядка мутация, проявяваща се в поколението на гепарди, населяващи райони в Зимбабве, Ботсвана и в северната част на Южна Африка, провинция Трансваал.

• 

• Заплахи

  Опасността от намаляване на гепардите е свързана с ограничаване на територията, която населяват — тя се превръща в обработваема земя, урбанизирана територия, прокарват се пътища или се добива нефт. Друга опасност за вида е намаляване и на тревопасните животни — естествена плячка за гепарда, навлизането на домашни животни в тяхната територия, чрез което се конкурират с дивите тревопасни и конкурентно ги изместват. По този начин отделните популации се изолират пространствено една от друга и се намалява възможността от осигуряването на генетично разнообразие в потомството, колкото и малко да е то по принцип. Някой от страните са въвели и квота за контролиран лов на гепарди през годината. Отчита се и сериозен бум на бракониерството, което допълнително усложнява ситуацията.

• Здравни проблеми

  В последните години все по-често срещано заболяване сред гепардите, отглеждани в плен е заболяването Амилоидоза. Това е болест с фатален изход и е регистрирана при 70% от аутопсираните гепарди, отглеждани в зоопаркове. По етиология тя много наподобява на прионовите заболявания при животните и на Алцхаймеровата болест при хората. Установено е, че причината за възникването му е видоизменен протеин, който за разлика от досега известните на науката прионови заболявания не се натрупва в мозъка, а в далака, черния дроб и други вътрешни органи. Заразяването на здрави гепарди се получава вероятно при консумиране на изпражнения от болни индивиди. Установено е отделянето на известни количества протеин с фекалиите. Възникването на заболяването Амилоидоза е притеснителен факт на фона на все повече намаляващия брой на гепардите в световен мащаб. Като евентуална профилактика на заболяването се препоръчва редовно почистване на изпражненията в местата и клетките, където се отглеждат гепардите.

  През 2003 г. е установен първи случай на спонгиформна енцефалопатия по котките. Случаят е регистриран при гепард, роден във Франция и отглеждан в плен. Оттогава до днес това заболяване е констатирано при поне още осем гепарда, родени и отгледани в плен.

  Подобно на домашната котка гепардите могат да бъдат заразени и с котешки херпесвирус, който да предизвика заболяване с увреждане на лигавицата на дихателните пътища с поява на респираторни смущения и възникване на кожни язви. Това отново е проблем за животните, отглеждани в плен. Профилактиката е лесна и се прилага чрез използване на ваксина.

  През осемдесетте години на миналия век сред свободно живеещите гепарди е регистрирана епизоотия на заболяването Инфекциозен перитонит при котките.

  В Национален парк „Етоша“ в Намибия през 1998 г. е регистрирана висока смъртност сред гепардите в резултат на антракс. За разлика от останалите големи хищници, гепардите не се хранят с умрели животни, а сами си убиват плячката. По този начин рискът да изядат месо от болно от антракс животно е много малък. Други големи хищни животни като хиени и лешояди, които често се хранят с мърша, са изградили естествена защита срещу антраксните бацили.

  Заболяването на гепардите, отглеждани в плен, се дължи най-често на стрес. Откъснати от естественото си местообитание и нормалния начин на живот, нивото на стрес сред тези животни е по-високо. В периода 1992 – 1998 г. в Намибия е проведено изследване сред 81 свободно живеещи гепарда за наличието на антитела за особено опасни инфекциозни заболявания, присъщи на котките. Характерно за намибийската популация е, че живеят в близост до ферми, откъдето често набавят и част от своята храна. При този начин на живот те често се срещат с овчарски кучета и домашни котки. Вероятността да се заразят от тях е много голяма. При проучването е установено, че някои от изследваните гепарди са изградили антитела срещу вирусите на гана, котешки инфекциозен перитонит, херпес, панлевкопения и котешка левкемия. Въпреки ясните доказателства, че тези гепарди са имали досег с особено опасни вируси, които предизвикват смъртоносни епизотии в тях обикновено, в района на изследването не е регистрирана клинична проява на някое от заболяванията сред тяхната популация. Като факт, подкрепящ това изследване, може да се посочи и епизоотията от гана в Серенгети през 2002 г., където вирусът поразява 1/3 от популацията на лъвове в националния парк, но гепарди не заболяват.

  Що се отнася до незаразните заболявания, е установено, че голяма част от гепардите в плен боледуват от остър и хроничен гастрит. Смята се, че заболяването се появява в резултат на стрес, причинен от живота в плен и неестествения начин на осигуряване на храна. Причинители на заболяването са протеобактериите Helicobacter heilmannii и Helicobacter acinonychis. Те са близки с вида причиняващ гастрит при човека Helicobacter pylori. Клинически заболяването се демонстрира с повръщане, лигавене, загуба на тегло, промяна в апетита до пълната му липса и лошо състояние на космената покривка.

• Значение за човека

  Лов на винторога антилопа с гепард

  Макар и хищници, гепардите не са агресивни към хората. На излезлите сред природата туристи особено впечатление прави факта, че, макар и диви, гепардите са любопитни и често се доближават и изучават колите с хора в тях. Любопитството често ги кара да се покатерят и върху превозните средства. Опитомяват се лесно, дори в миналото са използвани като ловно животно. Египтяни, перси, по-късно от абисинци, араби и индийци. Много са случаите, когато гепарди са подарявани на крале и аристократи. Известно е например, че Чингис хан и Карл Велики са притежавали гепарди като домашни любимци. Те са използвани за лов от аристокрацията на много средновековни държави, като Италия и в различни руски княжества. Руските князе са ги използвали за лов на сайги. Немски пътешественик от XV век описва как арменски княз притежавал около сто гепарда, дресирани да ловуват. Кръстоносците са ги използвали при лов на антилопи и газели в Сирия и Палестина. Най-голям бум на модата да се ловува с гепарди е имало в много страни от Европа до Китай в периода на XIV-XVI век. Великият моголски император Акбар Велики през XVI век е притежавал 1000 гепарда, които използвал за насищане на ловните си страсти.

  В наши дни малки диви гепарди са улавяни незаконно и продавани на черно на заможни млади мъже от Обединените арабски емирства. Те биват обучавани да ловуват газели, така както се е практикувало в древността.

•