Категория: Без категория

 

Фрида Кало е мексиканска художника, чийто неконвенционален стил съдържа елементи на реализъм, символизъм, сюрреализъм, мексикански национализъм и фолклор. Освен с автопортретите си тя е известна и с бурния си личен живот, изпълнен с много любов, но и много болка.

 

 

 

На 17 септември 1925г. (едва на 18 години) Фрида Кало попада в тежка катастрофа, при която  поврежда гръбнака си на три места, раздробява бедренната си кост, счупва двете си бедра и десния крак (който е деформоран заради прекарания детски паралич) на единадесет места.

Но именно повреме на дългите, тежки месеци на възстановяване след катастрофата, тя започва да твори.

Изкуството ѝ е директно отражение на болката, която е преживяла – физическа и емоционална; страданието и скръбта са основни теми в творчеството ѝ. Например картината The Broken Column разкрива в детайли ужасното състояние на тялото ѝ след катастрофата. Несъмнено произведението е израз на неописуемата агония, която изпитва, но въпреки това нарисуваното ѝ лице гледа право към зрителя, което внушава смелост. Здравословните ѝ проблеми са едни от основните обекти в изкуството ѝ, но освен страданието, което ѝ причиняват, е внушена и силата, с която Кало се справя с тях.

 Освен физическото страдание в произведенията си Фрида Кало отразява и душевните си терзания, които са свързани със съпруга ѝ Диего Ривиера.

There have been two great accidents in my life. One was the trolley, and the other was Diego. Diego was by far the worst.
– Frida Kahlo

 

Немалко картини са посветени на меланхолията, което е изпитвала повреме на връзката им.

Посланието в Memory, the heart е много просто и очевидно – сърцето ѝ е разбито, заради аферата на съпруга ѝ. Основните чувства са скръб и нещастие. 

 

 

 

Бруталната честност и искрени чувства, представени в произведенията ѝ, нетрадиционният стил и силен дух правят Фрида Кало една изкючително вдъхновителна личност. Тя успява да създаде невероятни картини, които оставят следата си върху наблюдателите чрез силните емоции и преживявания, които са нарисувани; не можем да останем безразлични към нейната личност.

Картините на Кало носят болката ѝ; те въздействат по този начин, защото олицетворяват трагедиите в нейния живот, но и силата, която тя има, за да ги преживее и изрази.

 

 

 

 

Има думи за всяко нещо
и думи за всяка работа под небето.
Думи за раждане и думи за умиране.
Думи за насаждане
и думи за изкореняване на насаденото.
думи за убиване и думи за изцеляване;
думи за събаряне и думи за градене;
думи за плачене и думи за смеене;
…
думи за мълчание и думи за говорене;
думи за обичане и думи за мразене;
думи за война и думи за мир…

И време за всяка дума.

– Георги Господинов

Георги Господинов е български писател, причисляван към постмодернизма. Творчеството му се състои от стихосбирки („Там, където не сме“, „Балади и разпади“), разкази („И всичко стана луна“, „И други истории“) и два романа („Естествен роман“, „Физика на тъгата“).

Много точно се изразява лирическият говорител относно речта. Привидно лесно изглежда да опишем преживяване, болка, чувство или каквото и да е друго, но всъщност се оказва, че е много по-трудно да се намерят подходящите изрази, чрез които най-ясно да се изразим. Въпреки че думите „труд“ и „работа“ са синоними, те внушават различни неща. Същото е и с  „нещастие“ и „тъга“, „радост“ и „удоволствие“, „честност“ и „искреност“. Освен това не можем да контролираме как останалите разбират това, което казваме. За едни думите „любов“ или „омраза“ могат да имат различно значение и да ги използват в друг контекст. Много внимателно трябва да подбираме думите, чрез които се изразяваме, защото в много случаи едно неправилно изказване може да доведе до конфликт и неразбирателство. Но не само те влияят върху другите; тонът, жестовете, начинът, по който ги изричаме, всичко това създава речта. Затова всъщност да разговаряш с други може да бъде по-сложно, отколкото си мислим, защото както всяка дума има значение, тя има и време, в което може да бъде използвана.

-Хипократ

Всеки може да намери част от себе си в книгите, които чете, песните, които слуша, картините, които харесва, и според мен това прави изкуството велико. Това, което артистът е искал да каже, го е казал, но ние сме свободни да интерпретираме, в зависимост от нашето емоционално състояние, какво е разказал чрез произведението си. По този начин ни също ставаме свързани с това произведение и с този артист.

Това е наследството, което ни е оставено, и това, което ние ще оставим. Дори след като ние вече не сме тук, то ще остане за следващите поколения. По този начин оставяме малка част от себе си. Нашите мисли, желания, чувства – всичко изразено в една картина, една поема, една песен. Това е следата, която оставяме след себе си.

Изкуството е вечно, а чрез него и ние.