След като човек е прекарал дванадесет години като част от една система, напускането ѝ може да предизвика смесени чувства. Някои биха се радвали, други – не, но едно е сигурно: този период от живота ни е оформил личността ни и завинаги ще бъде по един или друг начин част от нас. Неслучайно казват, че това „са най-хубавите ни години“. Твърдение, с което никога не съм била съгласна. Но виждам защо би се стигнало до подобен извод.
Училищният период е времето, в което имаме възможността да се научим само и единствено как да се адаптираме към всевъзможни ситуации, неща, които реално не би трябвало да се случват, но стават. Често се чувствам сякаш училищната сграда се намира в друго измерение, далеч от всичко познато, място, в което концепцията за това какво се приема за нормално е силно изкривена. Вярвам, че на всички ни се е случвало да изпаднем в състояние на шок от абсурдността на цялата ситуация, в която се намираме, докато сме в училище. Независимо от много плюсове на тази институция, понякога тя ни докарва до абсолютно отчаяние, но това в никакъв случай не трябва да се разглежда в негативна светлина.
Всичко това са част от прекрасната палитра от преживявания, които ни предлага училището. Но още повече, че то е само по себе си един малък модел на истинския живот. Затова в XII клас вярвам, че преобладават много смесени чувства като щастие, очакване, напрежение дори страх. Защото се напуска един по-сигурен свят, в който има толкова много хора, на които може да се разчита (учители, родители, приятели), за един по-чужд, по-самотен, в който нищо не е сигурно.
Последният клас е времето за ретроспекция, осмисляне на екзистенциалните ни опори, подготовка за едно ново начало – преминаване от познатото към непознатото.
