Не бих казала, че не харесвам спорта. Чувствата, които изпитвам, по-скоро клонят към страната на абсолютната апатия на емоционалния спектър от човешки емоции. За съжаление, не мога да проявя каквото и да е отношение към който и да е спорт или спортист. Но това реално е въпрос на предпочитание, разбира се.
Обаче това, което винаги ми е било интересно, е обстановката, която тези спортове създават – харесвам отдадеността и на феновете, и на спортистите.
Като много актуален (и мащабен) пример може да се даде Световното първенство по футбол.
За почти месец хора от тридесет и две държави ще забравят за своите политически различия, като основен обект на вниманието им ще бъде футбола. Те са обединени от един интерес, на който ще се посветят напълно. Един тривиален, битов аспект от живота – спортът, ще бъде приоритет на над три милиарда души в продължение на няколко дни.
Половин месец се равняват на няколко мига от вечността. Но за тези няколко мига светът сякаш спира, оставя на страна екзистенциалните тревоги и всякакви конфликти и се посвещава само на едно – футбола.
Това е истинско доказателство, че хората са способни да забравят за своите различия. Дори през този период да се проявява изключително силно патриотизмът им, те са способни да оценят и другите държави, различните култури.
Но защо не може това състояние на „мир“ да се запази и след първенството? Защо хората не могат да продължат с това тихо разбирателство и своеобразно родство и след като приключат мачовете?
Въпроси, на които не може да се даде отговор. Може би пък Световното е просто средство, с което да се разсейва обществото.
