Не бих казала, че не харесвам спорта. Чувствата, които изпитвам, по-скоро клонят към страната на абсолютната апатия на емоционалния спектър от човешки емоции. За съжаление, не мога да проявя каквото и да е отношение към който и да е спорт или спортист. Но това реално е въпрос на предпочитание, разбира се.

Обаче това, което винаги ми е било интересно, е обстановката, която тези спортове създават – харесвам отдадеността и на феновете, и на спортистите.

Като много актуален (и мащабен) пример може да се даде Световното първенство по футбол.

За почти месец хора от тридесет и две държави ще забравят за своите политически различия, като основен обект на вниманието им ще бъде футбола. Те са обединени от един интерес, на който ще се посветят напълно. Един тривиален, битов аспект от живота – спортът, ще бъде приоритет на над три милиарда души в продължение на няколко дни.

Половин месец се равняват на няколко мига от вечността. Но за тези няколко мига светът сякаш спира, оставя на страна екзистенциалните тревоги и всякакви конфликти и се посвещава само на едно – футбола.

Това е истинско доказателство, че хората са способни да забравят за своите различия. Дори през този период да се проявява изключително силно патриотизмът им, те са способни да оценят и другите държави, различните култури.

Но защо не може това състояние на „мир“ да се запази и след първенството? Защо хората не могат да продължат с това тихо разбирателство и своеобразно родство и след като приключат мачовете?

Въпроси, на които не може да се даде отговор. Може би пък Световното е просто средство, с което да се разсейва обществото.

Първи Юни е международният ден на детето. Тогава всички деца и всеки, който се чувства поне малко дете, празнува. Но какво реално се чества на този ден? Защо децата си имат собствен празник?
Когато хората са „малки“, те бързат да пораснат, а когато вече са „големи“, ги обзема носталгия по миналото, по дните, когато са били деца. С времето се разбива илюзията, в която е обвита концепцията на това да бъдеш Възрастен Човек, и остава само разочарованието от неоправданите очаквания.

Когато определен индивид порасне, той с нетърпение очаква свободата, свързана с възрастните, защото никой не обръща внимание на милионите отговорности, които също се появяват. Да, като деца, хората зависят от родителите си и близките си, но веднъж пораснали, те носят отговорност за самите себе си, но не само. Вълнуващо е един човек да е свободен сам да взима всякакви решения, но той трябва да е готов да бъде отговорен и за техните последствия. Това на децата им е спестено. Но защо? Защо родителите отчаяно се опитват да предпазят децата си от „битовото“ зло като например лъжата или тъгата?

Често думата „детско“ е синоним на „невинно“, както и на „наивно“, което и дава отговор на зададения въпрос. Хубаво е да си дете, защото ограниченията, които си поставят възрастните хора, липсват при тях. Злото, с което възрастните трябва да се справят, не е достигнало децата, което им позволява да запазят своята невинност, добросъвестност, съпричастие и любов. Точно затова се празнува и Денят на детето. Празнуват се тези качества, тази наивност и доброта, присъщи за децата. Празнуват децата, защото са деца, и възрастните, успели да запазят детското, доброто в себе си.

След като човек е прекарал дванадесет години като част от една система, напускането ѝ може да предизвика смесени чувства. Някои биха се радвали, други – не, но едно е сигурно: този период от живота ни е оформил личността ни и завинаги ще бъде по един или друг начин част от нас. Неслучайно казват, че това „са най-хубавите ни години“. Твърдение, с което никога не съм била съгласна. Но виждам защо би се стигнало до подобен извод.

Училищният период е времето, в което имаме възможността да се научим само и единствено как да се адаптираме към всевъзможни ситуации, неща, които реално не би трябвало да се случват, но стават.  Често се чувствам сякаш училищната сграда се намира в друго измерение, далеч от всичко познато, място, в което концепцията за това какво се приема за нормално е силно изкривена. Вярвам, че на всички ни се е случвало да изпаднем в състояние на шок от абсурдността на цялата ситуация, в която се намираме, докато сме в училище. Независимо от много плюсове на тази институция, понякога тя ни докарва до абсолютно отчаяние, но това в никакъв случай не трябва да се разглежда в негативна светлина.

Всичко това са част от прекрасната палитра от преживявания, които ни предлага училището. Но още повече, че то е само по себе си един малък модел на истинския живот. Затова в XII клас вярвам, че преобладават много смесени чувства като щастие, очакване, напрежение дори страх. Защото се напуска един по-сигурен свят, в който има толкова много хора, на които може да се разчита (учители, родители, приятели), за един по-чужд, по-самотен, в който нищо не е сигурно.

Последният клас е времето за ретроспекция, осмисляне на екзистенциалните ни опори, подготовка за едно ново начало – преминаване от познатото към непознатото.

дигитализа̀ция

мн. няма, ж. Нов. Спец. Създаване или преработка на нещо чрез превръщане на даден вид сигнали (видеосигнали, телевизионни сигнали, звукови сигнали, телефонни импулси и др.) в цифрови, дигитални величини, подлежащи на разчитане и обработка от електронни уреди, устройства; цифровизация, дигитализиране.

Хората в момента се намират в един преходен период на дигитализация. Различните поколения по различен начин го приемат този факт. Истината е, че  голяма част от поколенията преди генерация Х са по-скоро обзети от носталгия по стария начин на живот, в който светът се случваше навън, а не на екран. Или поне това са моите наблюдения. Те са изградили представа за щастието без помощта на технологиите, затова може би ги асоциират с нещастието и упадъка на новите поколения само защото е различно, защото е нещо, към което те трябва да се адаптират.

Но по-новите поколения нямат нужда от адаптация, защото това е единственият свят, който познаваме. Както много хора обичат да казват, ние сме „родени с телефон в ръка“, което прави нуждата от каквато и да е „асимилация“ излишна. Но и оттук идват и упреците, затова как дигитализацията е изместила истинската комуникация, истинския начин на живот.

Проблемът е обаче, че всеки определя истинската комуникация или начин на живот по различен начин. Докато по-старите поколения мислят, че наблюдават една своеобразна екзистенциална криза при младите, изгубили представата си за истинското отвъд технологиите, то за нас това е точно обратното.

Технологиите, дигитализацията ни дават достъп до всякаква информация за секунди, помагат ни да разширим или дори променим светогледа си, позволяват ни да се свържем с близките до нас само с няколко съобщения. Те са в основата на създаване на една нова култура; култура на много сарказъм, иронично себеизразяване и нихилистичен хумор.

Затова и дигитализацията за мен може да се разглежда само като плюс, като неизменна част от прогреса на човека. Защото чрез нея младите хора създават нещо само тяхно, което само те си разбират, и се създава чувство за принадлежност. Да, може би в голяма част нещата в интернет пространството не са много смислени, но щом те ни правят щастливи, помагат ни да забравим за екзистенциалните тревоги, защо да се определя като нещо лошо?