През 632 година със създаването на Велика България са сложени основите на българската държавност. В хода на войната на Велика България с хазарите Аспарух, третият син на Кубрат, е изтласкан на югозапад към Дунава и се заселва в областта Онгъл. През лятото на 680 г. византийският император Константин IV Погонат (668 – 685) предприема поход срещу българите. Поражението на византийците и покоряването от страна на прабългарите на завареното население завършва със сключването на мирен договор през лятото на 681 г., чрез който Аспарухова България е призната от Византия.
Първото стратегическо териториално разширение на юг – завземането на областта Загоре – става по време на управлението на наследника на Аспарух – Тервел, през 705 г. Византийският император Юстиниан II Ринотмет (Носоотрязания) отстъпва областта на българите, заради оказаното му от българския владетел съдействие за повторното му възкачване на трона в Константинопол. Тервел получава и титлата кесар (цезар). Българският владетел изиграва решителна роля в спасяването на Константинопол и Византия от обсаждащата армия на Арабския халифат, като в решителното сражение от 717 г. българските воини посичат над 20,000 араби.
След укрепването на българската държава, в началото на 8 век страната изпада в продължителна политическа криза изразяваща се в честа смяна на владетелите в Плиска, преодоляна при управлението на Кардам (777 – 803).
