През 632 година със създаването на Велика България са сложени основите на българската държавност. В хода на войната на Велика България с хазарите Аспарух, третият син на Кубрат, е изтласкан на югозапад към Дунава и се заселва в областта Онгъл. През лятото на 680 г. византийският император Константин IV Погонат (668 – 685) предприема поход срещу българите. Поражението на византийците и покоряването от страна на прабългарите на завареното население завършва със сключването на мирен договор през лятото на 681 г., чрез който Аспарухова България е призната от Византия.
Първото стратегическо териториално разширение на юг – завземането на областта Загоре – става по време на управлението на наследника на Аспарух – Тервел, през 705 г. Византийският император Юстиниан II Ринотмет (Носоотрязания) отстъпва областта на българите, заради оказаното му от българския владетел съдействие за повторното му възкачване на трона в Константинопол. Тервел получава и титлата кесар (цезар). Българският владетел изиграва решителна роля в спасяването на Константинопол и Византия от обсаждащата армия на Арабския халифат, като в решителното сражение от 717 г. българските воини посичат над 20,000 араби.
След укрепването на българската държава, в началото на 8 век страната изпада в продължителна политическа криза изразяваща се в честа смяна на владетелите в Плиска, преодоляна при управлението на Кардам (777 – 803).
Граници на България в края на VIII и началото на IX век: в оранжево при хан Кардам до 803 г. + жълто при хан Крум
По времето на Крум (803 – 814) и през първата половина на 9 век франките от северозапад и българският владетел Крум от изток ликвидират изпадналия в криза Аварски хаганат. Важен елемент от формирането на новата българска народност, обединяваща славяните с прабългарите и другите племена в земите на царството е въведеният официален за държавата език, който се развил на основата на славянския.[12] България разширява своите предели до Средния Дунав или до р. Тиса на север, а на запад до р. Днепър (днешна Украйна). За пръв път се въвежда административно делене в страната, доведено до изграждане на цялостна административно-териториална система (комитати) при управлението на Омуртаг с управители (комити) назначавани от централната власт в Плиска. След големите военни победи на Крум срещу аварите и Византийската империя България се превръща в една от Великите сили в Европа, наред с Франкската и Византийската империи.
Княз Борис I (852 – 889) покръства българите през 864 г. Той основава и първата българска книжовна школа – Преславската, през 885 година, а създадената през 855 година глаголицасе въвежда като официална азбука. При цар Симеон I (893 – 927), който създава и утвърждава Българската патриаршия като една от автокефалните вселенски патриаршии, Българското царство (империя) обединява редица народи под своя скиптър и се превръща в една от най-могъщите държави в Европа, разпростирайки се почти на целия Балкански полуостров, а на северозапад – до р. Тисаобхващайки Карпатският планински масив. Столицата е преместена при управлението на Симеон І от Плиска в Преслав.
При Св. цар Петър I Български и цар Борис II България упада заради вътрешни размирици и разпространението на богомилството. През 971 г. Киевска Рус завзема Източна България и столицата Преслав, а по-късно Византия взима териториите от Киевска Рус. След това столицата се мести последователно в Средец, Скопие, Преспа, Битоля и Охрид. След дълга и ожесточена борба между българските и ромейските владетели през 1018 г. последните крепости на държавата биват завладени от византийците след погрома над войските на цар Самуил през 1014 и гибелта на Иван-Владислав през 1018 г.
