Автор: nasko99

Кратка история

Битката е предхождана от безуспешна обсада на Сердика (днешна София), след която Василий отстъпва обратно към владенията си в Тракия. Българска войска, предвождана от цар Роман и комитопулите Арон и Самуил, преследва византийците и ги обкръжава в полите на Средна гора. Значителна част от армията на Василий II е унищожена, а той самият едва успява да се спаси.

Петнадесет години след като византийците завладяват българската столица Преслав победата при Траянови вратазатвърждава успехите, постигнати във въстанието на комитопулите през 976 г. В условия на непрестанни борби с Византия Първата българска държава просъществува още няколко десетилетия със средище, изместено от Преслав на североизток в Охрид на югозапад. Споменът за победата над Василий II е отразен тридесет години след нея в Битолския надпис на Ароновия син цар Иван Владислав.

Предистория и ход на сражението

Василий II поема на поход с армия, наброяваща до 30 000 души. В похода не взимат участие предводителите на източните войски, които воюват срещу арабите. От Адрианопол (дн. Одрин) императорът достига Филипопол (дн. Пловдив), а оттам се запътва към Сердика (София). Целта му, по израза на Лъв Дякон, е да се справи с българите с един удар. След завземането на Сердика, която освен център на Ароновите владения е и стратегически пункт между североизточните и югозападните български земи, Василий II планира да продължи похода си срещу Самуил на югозапад към Македония.

По пътя си към Сердика, около прохода Траянови врата, императорът оставя силен отряд начело с военачалника Лъв Мелисин със задачата да охранява тила на главната армия. Достигайки града, Василий II го обкръжава и изгражда укрепен лагер. Обсадата се проточва двадесет дни. За това време продоволствието на византийската армия е изразходвано, а възможностите ѝ да се снабдява от околностите на града са пресечени от българите, които унищожават фуражирите и отмъкват добитъка на самите византийци. Междувременно гарнизонът на Сердика извършва успешен излаз и опожарява стенобойните уреди, оставени опасно близко до крепостта от неопитните византийски военачалници. В резултат на тези неуспехи византийците остават без средства за превземане на Сердика с щурм. Прекъсването на снабдяването им означава, че те не могат да разчитат на варианта да изтощят защитниците с глад, а сами трябва да се справят с този проблем. В допълнение към тези съображения изниква още една причина за вдигане на обсадата – по планините в тила на императорската армия се явява войска, предвождана от Самуил. Вместо да подсигури пътя за отстъпление, Лъв Мелисин се оттегля във Филипопол. Този факт е допълнителен стимул за Василий II да вдигне обсадата на Сердика. Началникът на западните войски Кондостефан убеждава императора, че Мелисин е потеглил към Константинопол, за да завладее престола му. Византийската войска отстъпва от Софийското поле към Щипон (дн. Ихтиман), където нощува. Слухът, че българите заграждат околните планински пътища, предизвиква смут сред войниците и на следващия ден отстъплението продължава при все по-голямо безредие. Виждайки това, българите, предвождани от цар Роман, Арон и Самуил, се спускат срещу византийците, превземат лагера им и превръщат отстъплението им в бягство. Византийският авангард успява да се изплъзне през склоновете, които все още не са заети от нападателите. Останалата войска е обкръжена от българите. Само отбрана част от пехотата, съставена от арменски воини, успява да си пробие път през обкръжението и да изведе по странични пътеки императора в безопасност. “Много голям брой” византийски войници са избити, други са взети в плен заедно с обоза и императорските знаци (инсигнии).

 

Предистория

През 1018 година столицата на българската държава – град Охрид- е превзет от Византия. Това събитие се приема от историографията като повратен момент, който довежда до попадането на България под византийска власт. С цел да привлече българите на своя страна далновидният император Василий II запазва голяма част от задълженията им. Междувременно е започната и политика на изселване на българи от тяхната родина, а аристокрацията е удостоена с титли и земи, с които се спечелва нейното покорство. Тези действа дават резултат и през първите години от византийското владичество, опитите за освобождение на българите са рядкост. При наследниците на Василий курсът е променен. Въведена е византийската система на управление и страната е разделена на теми, а натуралните данъци са заменени с парични. Същевременно Североизточните български земи често са разорявани от многобройните набези на номадски племена, които не могат да бъдат спрени от ромейската войска.Българите се намират в изключително тежко положение.

Ход на възстанието

Въстанието избухва стихийно. Масово се въоръжава българският народ. В началото императорът подценява силата на въстаниците и изпраща срещу тях три пъти свои войски, но и трите пъти те не постигат успех. На свой ред българите все повече разширяват зоната си на действие. Навлизат на юг от Стара планина, което дава повод на василевса да поведе мащабен поход, воден лично от него, който се оказва успешен и през 1186 година  въстаниците са прогонени. Петър и Асен са принудени да се изтеглят отвъд река Дунав, а Исак II Ангел приема, че въстанието е потушено, запалва кръстците с жито, за да накаже населението и, без да вземе мерки за охраната на градовете, се прибира победоносно в Константинопол.

Битката при Тревненския проход. Ход на бойните действия и последици

След Ловешкото примирие се наблюдава затишие в отношенията между България и Византия. Причина за това е и надвисналата опасност над империята от преминаването на Третия кръстоносен поход. Българите се опитват да се възползват от него и предлагат помощ на Фридрих Барбароса срещу Константинопол. Кръстоносците обаче я отказват и продължават пътя си. След отминаването на кръстоносната заплаха Исак II Ангел се заема с подготовката на нов мащабен поход срещу българите.

През 1190 година отново лично императорът повежда византийската армия срещу България. Флотът се насочва към Дунавската делта, а водената от василевса войска преминава отвъд Стара планина, край Анхиало. Исак II Ангел, който очаква отново лесно да прогони българите, остава изненадан. Той намира българските крепости укрепени с нови стени, при много от тях са издигнати и кули. Защитниците им действат с вещина и не излизат на открит бой, а се защитават от крепостните стени. Това е причината за два месеца императорът да не успее да постигне нищо съществено. Така той достига до Търново и го обсажда, но добре укрепеният град задържа обсадата, като тя се проточва без изгледи за успех скорошен негов успех. Междувременно Исак II Ангел започва да се притеснява за своя тил, от където всеки момент може да бъде нападнат от куманите, които са съюзници на България. Изобретателният Асен предусеща това. Той изпраща при византийците мним дезертьор, който съобщава на императора, че голяма куманска войска е преминала река Дунав, за да се притече на помощ на обсадения град. Исак II Ангел, обхванат от тревога, решава да снеме обсадата и по възможно най-краткия път да премине Стара планина. Българският дезертьор, на когото императора се доверя, му посочва като най-кратък именно пътят през теснините на Тревненския проход.

Византийската армия е разделена на три части. Начело е авангардът воден от Мануил Кумица, след него се движат главните сили, начело на които е лично императорът. В тях се намира и цялата императорска свита, а също така и обоза, който е претоварен от плячка. След основните сили е ариергардът, воден от севестократор Йоан Дука.

Според някои  изследователи българската армия предприема успоредно преследване на византийците, докато според  други тя е предварително разположена на мястото избрано за засада. Византийците достигат Тревненския проход, но вместо да се хвърлят моментално в атака срещу тях, българите проявяват голяма вещина, като оставят авангардът да премине необезпокояван. Така той остава изолиран от предстоящото сражение, което дава възможност по-лесно да бъдат разбити основните части на противниковата армия. Когато уреченото място е достигнато от главните сили, отгоре им се изсипват множество камъни и стрели. С мощен боен вик българите атакуват преди византийците да са успели да се окопитят. Имперската войска опитва да се съпротивлява и да отстъпи организирано, но този неин опит е пресечен. Притиснати от българите, в техните редици настъпва пълен хаос. Всеки се опитва да спаси само себе си. Сред уплашените ромеи е и самият император. За да бъде изваден невредим от сражението, неговата свита му пробива път през византийската армия. По този начин, за да се осигури бягството на императора, падат убити много византийски войници, които застават на неговия път. Бягството му е толкова главоломно, че той изгубва шлема си, както и много други свои лични вещи. След като се оттегля от сражението той успява да застигне авангарда при крепостта Крън.

Ариегардът, воден от Йоан Дука, вместо да се притече на помощ на войската, водена от василевса, чувайки за нападението с помощта на пленен от него българин намира обходен маршрут и преминава Стара планина успешно.

Византийската армия е разбита. Исак II Ангел е унизен, а пуснатият от него лъжовен слух за победа на ромеите бързо е опроверган, както се изразява Никита Хониат от : „голямата загуба на хора изпълнила градовете с плач и накарала жителите на селата да пеят тъжни песни“. След победата в ръцете на българите попада голяма плячка, придобити са и множество оръжия. Триумфът им в битката им дава самочувствието, от което имат нужда в предстоящата борба. Пред тях се открива широко поле на действие от Тракия до Македония. На ромеите става ясно, че България е възстановена, и че тя отново е фактор, с който в бъдеще ще трябва да се съобразяват.

Тежка е съдбата на българските царски корони. Всички те са загубени.

Короната на Крумовата династия, носена до 971 г., е отнесена във Византия и там следите й се губят. Същото се е случило и с короната на цар Самуил в 1018 г.

Не знаем какво се е случило с короната на цар Петър, с която е бил обявен за цар на България в 1185 г., но в 1204 г. цар Калоян е получил корона от папа Инокентий ІІІ, която носят всички български царе до падането на България под османска власт в края на ХІV век. Тя вероятно е взета от турците при пленяването на цар Иван Шишман в Никопол през 1395 г. Следите й също се губят.

Царете на Третата българска държава нямат корони. През 1908 г. Фердинанд е бил обявен за български цар, като е увенчан с короната на Търновския митрополит в църквата на старопрестолния град „Св. 40 мъченици“.

Предполага се че това е била короната подарена на цар Калоян от папа Инокентий III, която носят всички български царе до падането на България под османска власт в края на ХІV век. Тя вероятно е взета от турците при пленяването на цар Иван Шишман в Никопол през 1395 г. Предполага се, че короната на търновския цар Йоан Шишман е била изпратена на Трансилвания от турския султан, когато тя най-сетне признава суверенитета на Османците. За този факт съобщава младият унгарец Тамаш Еньо Секереш, който живее и работи в София. Звучи сензационно, но според него короната на българския цар Иван Шишман не е изчезнала безследно. По времето на 150-годишното частично турско робство на Унгария (засягащо само Средна-Унгария), Ищван Бочкай владеел Княжество Трансилвания (Източна Унгария). И през 1605 г. Ищван получава от турския султан Ахмед I короната на цар Иван Шишман – последния владетел на второто българско царство. Тази корона в Унгария и до днес е известна като „Бочкай корона“. Всъщност, Трансилвания е бивша българска територия до основаването на унгарската държава. Понастоящем „Бочкай корона“ се намира във Виена, заради хабсбургското управление.

Кратка история

Това е първата битка между Волжка България и монголците.Сражението е през есента на 1223 година, на южната граница на Волжка България. Български сили обграждат и разгромяват монголците. Според местни устни традиции, след като последните са обградени, българите започват да ги избиват и само 4000 души успяват да избягат, а останалите са п
ленени.

Ход на битката и последици

Връщайки се от поредната победа, монголците преминават през Поволжието и територията на Волжка България. След битката при река Калка и поражението на съюзниците разбирайки за опасността, волжко българският КанЧелбир започва приготовление за война, давайки си сметка, че армията на Чингис хан, водена от Субетей е непобедена до тогава. Челбир заповядва да се съберат хора за армията му и да се започне подготовка за война.По стара българска стратегия Челбир използва хитрина да вкара противника в капан избира именно района около Жигулевските възвишения и поставя капан на врага. Идвайки, войските на Субетей се натъкват на малобройна българска войска която след краткотрайна схватка лесно обръщат в бягство, татаро-монголските войски подгонват бягащите българи и влизат в капана подготвен от Габдула Челбир. Мястото е прецизно избрано от една страна е река Волга а от другата страна Жигулевските възвишения при опит да избягат татаро-монголите ще се удавят или ще попаднат на многото други капани устроени от българите. Когато основните войски на татаро-монголите влизат в капана и българите ги обграждат като в „чувал“ нанасяйки им поражение.В резултат на битката се пленени 4000 войници (според китайски източници всички татаро-монголи са избити но историята казва друго), които Кан Челбир заменя за 4000 овена от тук идва и името на битката „Овчата битка“. Временно Европа е спасена давайки време на европейците и Руските княжества да се приготвят за по нататъшните военни конфликти с татаро-монголи. В историята това остава като единствената загубена битка на Чингис хан докато той е жив.

През 1217 г., след 10 годишно изгнание, Иван Асен II се завръща в България с дружина руски наемници, вероятно бродници,за да си върне бащиното наследство – българския царски престол. Според източниците той се придвижва с хиляда лодки, вероятно по течението на Сирет, Прут или Днестър, а след това нагоре по Дунав. Цар Борил своевременно се у
крепява в Търново, но след седеммесечна обсада, столицата бива превзета, а узурпаторът Борил е свален от трона и ослепен. През пролетта на 1218 г. за цар на българите е провъзгласен Иван Асен II.При неговото царуване границите на България отново достигат до три морета. Иван Асен II е известен с добре премислените династически бракове, които укрепват държавата политически и осигуряват териториални разширения.

Ход на битката

В ранните часове на 9 март (денят на св. 40 мъченици) двете враждуващи страни се срещат край река Клокотница – на 10 км. западно от Хасково
. За да окрили по-малобройната си войска от българи, Иван Асен II заповядва пергаментът с нарушения мирен договор да бъде набучен на копие. В последвалата битка българският цар проявява хитрост и отличен военен подход, обръщайки в бягство ромеите и франкските рицари-
наемници. Самият Теодор Комнин пада в плен, заедно със синовете и дъщерите си.

Цар Иван Асен II заповядва височайшите пленници да бъдат откарани в столицата, а заловените обикновени войници да бъдат нахранени и пуснати по домовете им. Заради нечуваното си благородство и човечност, цар Иван Асен II е почитан и обичан “…и не само от българите, но и от ромеите, и от другите народи”

Причини и последици

За повод за избухването на въстанието се посочва благоприятната обстановка, създадена в края на 1185 г., когато в резултат на дворцов преврат във Византийската империя настъпват сериозни вътрешни смутове и тя започва да търпи поражения в битките срещу външните нападатели от запад и северозапад. Нахлулите в пределите й нормани успяват да заграбят Албания и Македония и да стигнат чак до Одрин.

Точно в този момент византийският император се решава на една крайно непопулярна мярка – да обложи българското население с извънреден данък, за да напълни хазната във връзка с предстоящата му женитба за унгарска принцеса. Това предизвиква спонтанното надигане на населението в Северна България, към което се присъединяват и част отвласите, живеещи отвъд река Дунав.

Ход на въстанието

Въстанието избухва стихийно. Масово се въоръжава българският народ. В началото императорът подценява силата на въстаниците и изпраща срещу тях три пъти свои войски, но и трите пъти те не постигат успех. На свой ред българите все повече разширяват зоната си на действие. Навлизат на юг от Стара планина, което дава повод на василевса да поведе мащабен поход, воден лично от него, който се оказва успешен и през 1186 година  въстаниците са прогонени. Петър и Асен са принудени да се изтеглят отвъд река Дунав, а Исак II Ангел приема, че въстанието е потушено, запалва кръстците с жито, за да накаже населението и, без да вземе мерки за охраната на градовете, се прибира победоносно в Константинопол.
Скоро след оттеглянето на императора братята се завръщат в България, водейки със себе си множество кумани, привлечени от тях като наемници. Добромир Хриз е изпратен към днешните македонски земи, където трябва да повдигне народа на въстание. Императорът изпраща срещу българите нова своя армия, този път водена от опитния Алексий Врана. Пълководецът обаче обръща поверената му армия и я повежда срещу Константинопол, за да свали Исак II Ангел от престола. Под стените на самия град Врана пада убит. Тези неразбории във Византия дават възможност на братята да напреднат в Тракия. Империята се опитва да отблъсне българите, но неуспешно. Възпряна е от проявилия се пълководчески гений на Асен, който е посочен от Никита Хониат като: „извънредно изобретателен и способен в трудни положения“. През 1187 година императорът повежда нов поход срещу българите, достигайки до крепостта Ловеч. Той я обсажда, но не успява да я превземе и бива принуден  да сключи примирие с братята, които дават като гарант най-малкия си брат Калоян.

Ранни години

Вероятно след обсадата на Ловеч от 1187 г. Калоян е пратен в Константинопол като заложник. Тампрекарва около две години. Калоян успява да избяга от Византия към края на 1189 г.
Оттогава цар Асен го държи постоянно при себе си. След убийството на цар Иван Асен I (Асен), цар Петър го назначава за помощник в управлението. Когато и той
става жертва на заговор, Калоян изпреварва и отстранява заговорниците и бива коронясан за български цар в началото на 1198 г.

1205 г. Унижението на рицарите
Когато през 1204 г. латинците превземат Константинопол, те изглеждат непобедими. Целите в желязо и водени от гордия Балдуин, светът е в краката им. Или поне те си мислят така.
Цар Калоян се слави със своя буен нрав, любовта си към битките и изключително острия си ум. Най-малкият от братята Асеневци е бесен на кръстоносците подложили на опустошение българските земи, през които са минали.
На 14 април 1205 г. Велики четвъртък Калоян удря рицарите по най-слабото им място – самоувереността.
Рицарите, целите „облечени“ в желязо, са непобедими на конете си. Никоя армия не може да ги спре в бой лице в лице. Затова Калоян прибягва до хитрост. Българският цар изпраща малка конница кумани да дразни гордите рицари. След кратко сражение куманите побягват към близката гора.
Увлечени от битката, рицарите тръгват към тях… фатална грешка. Когато попадат в ръцете на българите, милост няма. Рицарите са събаряни с куки и вериги от конете, а веднъж паднали на земята те са безпомощни под тежестта на доспехите.
Оцелелите са малко, сред тях е и император Балдуин I, който се превръща в пленник на Калоян.
Победата на българите над смятаната дотогава за непобедима латинска войска е впечатляващо събитие в тогавашния свят. Вестта за разгрома на рицарите се разнася бързо в цяла Европа. Само една година след нейното създаване на Латинската империя е нанесен съкрушителен удар, който поставя началото на нейния край.

Кратка история

Битката при Ахелой се е състояла на 20 август 917 г. край р. Ахелой, между българските войски, водени от царСимеон I Велики, и войските на Византия, водени от магистър Лъв Фока, доместик на схолите и главнокомандващ сухопътните сили на империята. България печели решителна победа. Това сражение е сред най-грандиозните битки
за цялото европейско Средновековие. Според арабският хронист ал-Масуди в него вземат участие общо 122 000 души.

Ход на битката

Началото на би
тката се характеризира с крайно ожесточен сблъсък в центъра. И от двете страни пленници не са взимани. Постепенно ромеите започват да надделяват, и макар българският център да се огъва, започва да отстъпва организирано. Заблуждавайки се, че битката на практика е спечелена, Лъв Фока решава да нанесе главния удар с дясното си крило, и с това да довърши българите. За целта, повече от предполагаемо, вкарва дори резервите в боя. Непосилно да отстои на силния натиск, българското ляво крило също започва да отстъпва. Заради преследването, което ромейската армия предприема в посока река Ахелой, голяма част от нея – центърът и дясното ѝ крило губят бойно построение.

В този критичен момент, българският цар Симеон със своята (тежка) конница и скрити резерви зад хълма Биберна до днешният град Каблешково, подкрепен от дясното българско крило изненадващо атакува във фланг лявото ромейско крило. Ромейските войници се паникьосват и отхвърлени към морето, започват да бягат. Същевременно българският център и лявото крило контраатакуват ромеите. Загубила боен ред и вече изцяло притисната към морето и река Ахелой, разтегнатата армия на ромеите не е в състояние да окаже голяма съпротива. Възползвайки се от дезориентацията на противника и бягството му от бойното поле, българите предприемат невиждана масова сеч. Деморализацията и безредното отстъпление костват живота на десетки хиляди ромейски войници. Голяма част от тях са посечени, а друга голяма част се издавят в морето, опитващи се да избягат на юг към Анхиало. Същата участ сполетява и тези издавили се в река Ахелой, с мисъл да пробият към Месемврия.

Ромейската армия е почти напълно разпиляна и унищожена от българите.