Компютърът е устройство с общо предназначение, което може да бъде програмирано да извършва набор от аритметични и/или логически операции. Възможността поредицата такива операции да бъде променяна позволява компютърът да се използва за решаването на теоретично всяка изчислителна/логическа задача. Обикновено целта на тези операции е обработката на въведена информация (данни), представена в цифров (дигитален) вид, резултатът от които може да се изведе в най-общо казано използваема форма.

От функционална гледна точка всички компютри са съставени от четири основни елемента: аритметично-логическо устройство, което изпълнява аритметичните и/или логически операции; управляващо устройство, което може да променя реда на изпълнение на операциите въз основа на записана информация; памет, в която се съхраняват входните, изходните и евентуални междинни данни; и входно-изходни устройства, чрез които данните постъпват в и напускат компютъра. На практика в повечето съвременни компютри аритметично-логическото устройство, управляващото устройство и част от паметта са обединени в общ компонент, наричан централен процесор.

Компютрите могат да имат различно устройство, като чисто механични конструкции за аритметични изчисления са известни още от древността, но почти всички съвременни компютри са изпълнени с електронни компоненти. Първите изцяло електронни компютри са създадени в средата на 20 век, като най-ранните от тях са с размерите на голямо помещение и с електрическа мощност от порядъка на 100 kW. Съвременните машини, базирани на интегрални схеми, имат милиони до милиарди пъти по-висока производителност при консумирана мощност от няколко до няколко стотици вата.^[1][2] Днес някои по-прости компютри са достатъчно компактни, за да се поберат в различни мобилни устройства, и достатъчно икономични, за да се захранват от малка батерия.

В ежедневната реч под „компютър“ най-често се разбират персоналните компютри в техните разнообразни форми, които в наши дни са се превърнали в символ на Информационната епоха. В същото време далеч по-многобройни са вградените компютърни системи със специализирани функции, неизменна част от различни устройства – от MP3 плейъри до изтребители и от детски играчки до промишлени роботи.

Операционната система (ОС) е основна част от компютърния системен софтуер, която управлява и координира ресурсите на хардуера и софтуера и обслужва изпълняваните компютърни програми. Приложният софтуер обикновено има нужда от ОС, за да работи.

ОС разпределя задачите по време, планира ефикасното използване на ресурсите на системата и може да включва специализиран софтуер за изчисление на ресурси: стойност на процесорното време, използвана памет, ресурси за печат и други. При входно-изходните операции и динамично разпределение на паметта ОС действа като посредник между приложния софтуер и хардуера^[1][2], макар че приложните команди обикновено се изпълняват директно, чрез системни повиквания към функции на ОС. ОС се среща на повечето устройства с компютри – от мобилни телефони през игрални конзоли до уеб сървъри и суперкомпютри.

Примери за популярни съвременни ОС са: Android, BlackBerry, BSD, Chrome OS, iOS, Linux, OS X, QNX, Microsoft Windows, Steam OS,^[3] Windows Phone и z/OS. Първите осем имат общ произход, свързан с UNIX. Други популярни ОС в реално време са FreeRTOS, Micrium и VxWorks.

Windows 10 is a personal computer operating system developed and released by Microsoft as part of the Windows NT family of operating systems. It was officially unveiled in September 2014 following a brief demo at Build 2014. The first version of the operating system entered a public beta testing process in October, leading up to its consumer release on July 29, 2015.^[9]

Windows 10 introduces what Microsoft described as „universal apps„; expanding on Metro-style apps, these apps can be designed to run across multiple Microsoft product families with nearly identical code‍—‌including PCs, tablets, smartphones, embedded systems, Xbox One, Surface Hub and Mixed Reality. The Windows user interface was revised to handle transitions between a mouse-oriented interface and a touchscreen-optimized interface based on available input devices‍—‌particularly on 2-in-1 PCs; both interfaces include an updated Start menu which incorporates elements of Windows 7’s traditional Start menu with the tiles of Windows 8. The first release of Windows 10 also introduces a virtual desktop system, a window and desktop management feature called Task View, the Microsoft Edge web browser, support for fingerprint and face recognition login, new security features for enterprise environments, and DirectX 12 and WDDM 2.0 to improve the operating system’s graphics capabilities for games.

Windows 7 (codenamed Vienna, formerly Blackcomb^[7]) is a personal computer operating system developed by Microsoft. It is a part of the Windows NT family of operating systems. Windows 7 was released to manufacturing on July 22, 2009, and became generally available on October 22, 2009,^[8] less than three years after the release of its predecessor, Windows Vista. Windows 7’s server counterpart, Windows Server 2008 R2, was released at the same time.

Windows 7 was primarily intended to be an incremental upgrade to the operating system intending to address Windows Vista’s poor critical reception while maintaining hardware and software compatibility. Windows 7 continued improvements on Windows Aero (the user interface introduced in Windows Vista) with the addition of a redesigned taskbar that allows applications to be „pinned“ to it, and new window management features. Other new features were added to the operating system, including libraries, the new file sharing system HomeGroup, and support for multitouch input. A new „Action Center“ interface was also added to provide an overview of system security and maintenance information, and tweaks were made to the User Account Control system to make it less intrusive. Windows 7 also shipped with updated versions of several stock applications, including Internet Explorer 8, Windows Media Player, and Windows Media Center.

In contrast to Windows Vista, Windows 7 was generally praised by critics, who considered the operating system to be a major improvement over its predecessor due to its increased performance, its more intuitive interface (with particular praise devoted to the new taskbar), fewer User Account Control popups, and other improvements made across the platform. Windows 7 was a major success for Microsoft; even prior to its official release, pre-order sales for 7 on the online retailer Amazon.com had surpassed previous records. In just six months, over 100 million copies had been sold worldwide, increasing to over 630 million licenses by July 2012, and a market share of 47.77% of „desktop operating systems“ as of March 2017^[9]according to Net Applications, making it the most widely used version of Windows.

          Централният процесор (от английски: Central processing unit, „централно обработващо устройство“), наричан още ЦП (CPU), е основна част на електронноизчислителна машина, която декодира и изпълнява инструкциите на програмното осигуряване. Често се наричана само процесор, макар че в много съвременни системи има и други процесори, изпълняващи специализирани функции.

Терминът процесор започва да се използва в началото на 60-те години на 20 век,^[1] но макар че формата и устройството на централните процесори са се променили драстично оттогава поради напредъка на микроелектрониката, основните принципи на тяхната работа са същите. Първите процесори са проектирани за отделни големи компютри, но с времето се налага серийното производство на процесори, някои от които предназначени за множество разнообразни задачи.

Тенденцията към стандартизация започва още по времето на процесорите, съставени от дискретни транзистори и бързо се засилва с масовото въвеждане на интегралните схеми. С напредъка в тяхната миниатюризация, централните процесори все по-често се изпълняват като една интегрална схема и се наричат микропроцесори. Те са евтини, серийно произвеждани устройства и днес намират широк кръг приложения, далеч надхвърлящ първоначалното им предназначение в големите машини. Съвременните микропроцесори се използват в различни технически системи – от автомобили до мобилни телефони и детски играчки.

                                                                                                    Дънната платка (Main board или Motherboard) е компонент, който свързва и синхронизира всички технически елементи на компютъра. Параметрите на дънната платка определят някои от основните възможности на компютъра и перспективите му за бъдещо обновяване (Upgrade).

От дъното зависи:

• видът на процесора, който може да се използва;

• колко памет може да се инсталира;
• колко и какви периферни устройства могат да се включат към ново изградената система.

Основната задача на всяка дънна платка е да осигурява комуникацията между централния процесор (CPU) и всички останали компоненти в системата.

Дънната платка е носител на основната електроника като чип-сет, памет, процесор, както и шините за връзка между тях. Шината (BUS) представлява електрически път, по който битовете се пренасят между различните компютърни компоненти.

На дъното са монтирани и редица слотове за включване на допълнителни компоненти. Разширителните слотове на дънната платка представляват специални гнезда, които служат за добавяне на компоненти – RAM памет, звукова карта, видеокарта, вътрешен модем и т.н.

Входно-изходните портове са специални изводи за включване на входни и изходни устройства – мишка, принтер, скенер и др. Намират се на задния панел на системното устройство. Стандартно персоналните компютри имат два серийни порта (COM1,COM2) и един паралелен (LPT1). Серийните портове осигуряват двупосочна връзка и са по-бавни. Паралелният порт е еднопосочен – само за изход и се използва предимно за свързване на принтер. Новите компютри имат и по-бързи серийни портове – USB. Те могат да се използват за свързване на принтери и различни устройства (GSM апарат, WEB камера и др.)

Дънната платка осигурява връзката между процесора и другите компоненти чрез шините. Шините действат като магистрала за данни, давайки възможност на порциите данни да бъдат изпращани от един компонент до друг.

Основната шина се нарича системна шина и е главният механизъм за придвижване на данни към различните части на компютъра. Тя свързва микропроцесора с оперативната памет, както и с другите шини, а те от своя страна са свързани с различните входни и изходни устройства.

Процесорът е електронна схема, предназначена да извършва аритметически и логически действия/операции върху данни, „подадени“ му от външен източник – обикновено памет. Понятието често се използва за обозначаване на централния процесор на дадена компютърна система, но в много случаи последните използват и допълнителни специализирани процесори.

Мрежовата карта (на английски: Network interface controller, NIC) в компютрите е разширителна карта, част от мрежовия компютърен хардуер, позволяваща им да комуникират в компютърна мрежа. Други термини, с които е известно това мрежово устройство са:

• мрежов адаптер (още LAN адаптер)
• карта от мрежови интерфейс (на английски: network interface card)
• и професионалните жаргонни имена – мрежарка или ланка (от английското LAN, Local Area Network).

Картата позволява потребителите да се свързват помежду си или чрез използване на кабел, или безжично.

Мрежовата карта, NIC, трябва да бъде съобразена с протоколите, използвани в мрежата, в която картата работи – Ethernet, Token Ring, или друго.

Съвременните мрежови карти обикновено имат RJ-45 конектор и няколко светодиода, показващи дали потребителят има връзка и дали се осъществява комуникация. В повечето случаи те се свързват към дънната платка посредством слот PCI (Peripheral Component Interconnect) или са интегрирани върху самата дънна платка. При по-старите мрежови карти съществува BNC конектор (използван при коаксиалните кабели).

Съвременните мрежови карти позволяват комуникация в една от следните скорости, в зависимост от инфраструктурата, към която е свързана картата: 10Mbps, 100Mbps, 1000Mbps.

                                                                                                                                                           Звуковата карта (на английски: sound card те е разширителна карта, която позволява въвеждането/извеждането на звук от/в компютъра, под контрола на компютърна програма. Тя е задължителен елемент за работа с мултимедийни приложения. По своята същност представлява платка, която се поставя на дънната платка на компютъра. Почти всички нови модели дънни платки притежават вградени звукови карти, което прави използването на отделна звукова карта ненужно, освен от потребители с високи изисквания за качествен звук.

Звуковата карта възпроизвежда звука, но за да се чува от потребителя, е необходимо наличието на тонколони или слушалки, а за да се записва звук – микрофон, който се включва към нея.

Почти всички дънни платки имат вградени звукови карти.

                                                                                                                                                                                                                                                                                                    Видеока́рта (также видеоада́птер, графический ада́птер, графи́ческая пла́та, графи́ческая ка́рта, графи́ческий ускори́тель) — устройство, преобразующее графический образ, хранящийся как содержимое памяти компьютера (или самого адаптера), в форму, пригодную для дальнейшего вывода на экран монитора. Первые мониторы, построенные на электронно-лучевых трубках, работали по телевизионному принципу сканирования экрана электронным лучом, и для отображения требовался видеосигнал, генерируемый видеокартой.

Однако эта базовая функция, оставаясь нужной и востребованной, ушла в тень, перестав определять уровень возможностей формирования изображения — качество видеосигнала (чёткость изображения) очень мало связано с ценой и техническим уровнем современной видеокарты. В первую очередь, сейчас под графическим адаптером понимают устройство с графическим процессором — графический ускоритель, который и занимается формированием самого графического образа. Современные видеокарты не ограничиваются простым выводом изображения, они имеют встроенный графический процессор, который может производить дополнительную обработку, снимая эту задачу с центрального процессора компьютера. Например, все современные видеокарты Nvidia и AMD (ATi) осуществляют рендеринг графического конвейера OpenGL и DirectX на аппаратном уровне. В последнее время также имеет место тенденция использовать вычислительные возможности графического процессора для решения неграфических задач.

Обычно видеокарта выполнена в виде печатной платы (плата расширения) и вставляется в разъём расширения, универсальный либо специализированный (AGP, PCI Express). Также широко распространены и встроенные (интегрированные) в системную плату видеокарты — как в виде отдельного чипа, так и в качестве составляющей части северного моста чипсета или ЦПУ; в этом случае устройство, строго говоря, не может быть названо видеокартой.